Мери Бесон
Художничката (14)

Девета глава
Оловото предсказва бъдещето

Берлин, Ден на свети Силвестър, 31 декември 1927

С глава, замаяна от силния огнен пунш, Ела тръгна полека към единственото свободно място в салона. Трябваше да седне на всяка цена, независимо че върху канапето вече се бе настанило джудже.

Херварт Валден, домакинът, обикаляше из пищната си къща и стигнеше ли до нея, допълваше чашата й въпреки възраженията, че е боледувала, не бива да пие алкохол, може да изпадне в неловко положение, да й призлее.

— След всяко изпитание духът има нужда от свобода — настояваше той с румено лице, излъчващо примес от червено вино, ром и подправки — съставките на прословутия му пунш.

Известно време допирът до гравирания кристал й стигаше, за да плава из вълните от думи като самотна лодка в притъмняло море. После отпи предпазливо — веднъж, два пъти. Сега… Е, сега имаше нужда от пристан, и то бързо.

Тя хвана тапицираната ръкохватка на канапето и седна, вперила очи в разплискания пунш в чашата. Кое ще е по-зле — да разлее червеното вино върху новата си синя рокля или да лекьоса жълтия брокат на Валден? Или неволно да докосне лакътя на дребния мъж до нея? Скръстил тънките си ръце и кръстосал крака, той се бе смалил съвсем. Хълбоци? Не, нямаше хълбоци.

— Glücklich ist, wer vergisst, was doch nicht zu ändern ist… — тананикаше си той под нос.

— Извинете.

Ела се уплаши да не би наистина да го е бутнала с лакът. Нямаше вид на човек, който обича да го безпокоят.

— Щастлив е онзи, забравил каквото не може да се промени…

Стори й се, че е чувала рефрена.

— Спомням си смътно мелодията…

Очите й се плъзнаха настрани, докосвайки го съвсем бегло. Какъв особен човек, усамотен в шумната стая. Дори на нея й изглеждаше странно.

— „Прилепът“ — поясни той. — Щраус.

— О… — Тя реши да стане веднага щом помещението спре да се върти. Мъжът имаше глава, прекалено голяма за тялото. Или очите я мамеха, защото седеше твърде близо до него върху тясното канапе.

— Тази вечер цяла Виена слуша валсовете на Щраус — продължи той.

Тя си напомни да внимава с очите, но установи, че си е възстановила дар словото. Думите му изискваха реакция; реши да му я даде.

— Австриец ли сте?

— Не, разбира се. Но в Берлин човек закопнява за култура. В този град боготворят безумното веселие.

Ела отпи глътка от пунша. Седнала се чувстваше по-сигурна. Успя да хвърли поглед към издутите шкембета и стройните бедра, внушителните пазви и пристегнатите талии на берлинските ценители на изкуството, които се бутаха, олюляваха се и се местеха сред безспирен брътвеж. Струнното трио в ъгъла на просторния салон подхвана бърз степ и две двойки се завъртяха по дървената платформа, поставена върху ориенталския килим на Валден. Един от танцьорите й се стори познат. Косата му бе прошарена, вярно, но би се обзаложила, че мъжът е Якоб Донкер, съпругът на старата й приятелка Олга. Сигурно грешеше. Той обгръщаше през кръста стройната си партньорка, придърпваше тялото и хълбоците й в люлката на своето.

— Госпожице Мюнтер…

Мъжът до нея, отново. Името й ли изрече? Ела го чуваше като през жужене на насекоми. Предпазливо, без да откъсва очи от танцьорите, тя надигна глас:

— Познавате ли ме?

— Писал съм отзиви за картините ви.

Със същия успех можеше да каже, че познава баща й, ловил е риба в Изар, варил е бира в мазето й, има диамантена мина, целувал е кайзера. Удивена, Ела се обърна към него. Внезапното движение обаче я зашемети. Вкопчи се в ръкохватката на канапето.

— Извинете ме, моля…

Стана. Къде ли е тоалетната?

— Позволете да ви придружа. — Джуджето се надигна. Продължаваше да тананика или тя си въобразяваше, че го чува да пее. Звукът навярно ехтеше само в мислите й.

Мъжът се изправи. Вече не изглеждаше толкова нисък. Малко по-висок от нея всъщност. Поведе я през тълпата. Колкото до размера на главата му, тя не посмя да погледне. Остави се да я води през помещенията, стиснал крепко лакътя й. Как бе разбрал, че иска да отиде в дамската тоалетна?

Ела нямаше представа колко се е застояла вътре. На излизане обаче се чувстваше доста по-добре, освежена от студената вода от чешмата на Валден. Мъжът я чакаше.

— Сега ще се нахраните — рече той; думите не прозвучаха наставнически, а просто като констатация на нещо сигурно.

Подобно на пастирско куче, я поведе — насочвайки я лекичко с рамо — към отрупаната с месо и салати маса. Ела имаше чувството, че приближи ли до ръба на скала, той ще се хвърли пред нея.

— Херинга и зеле за Новата година. Сирене, хляб и масло за стомаха.

Стори й се, че изрежда списък с храна. Всъщност избираше вместо нея, пълнеше чинията й.

Поведе я към малките маси, подредени в оранжерията. Там, сред рояк снежинки, носещи се безгрижно из черния свят отвъд стъклото, двамата седнаха под топлите папрати и смокини. Отнякъде се появи кафе и замъглените лица на хората застанаха на фокус. Оказа се, че новият й познайник не е никакво джудже. Беше спретнат мъж, с прошарена коса, гладко избръснат и с безупречен сив костюм. Ела усети глад. Той яде с нея; загребваше от плодовия крем и внимателно поднасяше лъжичката към малката си уста.

След втората чаша кафе със сметана тя се облегна назад. Мъжът се изправи.

— Елате. Започват да леят оловото.

Гостите се струпаха около тясна ниша в дневната. Висок мъж с бяла престилка държеше дълга сребърна лъжица и въртеше свещ под нея. От време на време изливаше съдържанието й в широка калаена купа с вода. После бръкваше в купата и изваждаше фигурката отвътре.

— А! — рече той на едра жена в черна дантела. — Пътуване. През Новата година ще тръгнете на дълъг път.

— Да! — възкликна тя. — Заминаваме в чужбина, в Америка! Удивително е как познахте.

— Mais non — отвърна мъжът. — Оловото познава. Предсказва бъдещето.

— Ще разтопите ли и за мен и тази дама? — Мъжът с посребряла коса пак бе хванал Ела за лакътя.

Високият французин се поклони.

За Ела се получи топка. И още една за придружителя й.

— Нов късмет — каза той. — За мен и за вас. Може би е общ.

— Не ви познавам — поклати глава Ела.

— Но аз ви познавам. И всъщност късметът вече ме споходи.

При тези думи пастирът я изведе да видят фойерверките. Свали си сакото и я наметна с него, докато чакаха с другите гости на верандата пред къщата на Валден. Ярки цветове избухнаха в тъмното небе. Увисваха като паяци от светлина и падаха.

Неколцина ахнаха възторжено, други се смутиха от пукота, съскането и ослепителните взривове.

— Напомня ми Вердюн. Не е за мен — отсече някакъв мъж и се прибра вътре.

Грохотът на пъстроцветните фонтани смути и Ела. Тя изопна рамене и закри уши с длани. Беше й студено. Придружителят й я хвана под ръка и я въведе в къщата, далеч от шумотевицата. Насочи я отново към усамотената ниша с канапето. Тя се отпусна върху меката тапицерия, после се отдръпна, за да му направи място.

— Споменахте, че сте писали за картините ми. Тук ли ги видяхте? В галерията на Валден?

— Да. И в Кьолн. И по-рано, в Париж.

— Това беше преди години.

— Да.

— Сигурно сме се срещали. За съжаление съм забравила името ви. — Смутена, Ела сведе глава.

— Не сме се запознавали.

— Но вие ме познахте.

— Да.

Той преметна крак връз крак. Стъпалото в излъсканата му до блясък обувка се отпусна грациозно. Черни копринени чорапи покриваха кокалчетата на глезените му.

— Възможно ли е да съм чела рецензиите ви? Публикувани ли са?

— В много издания. Ще ви дам да ги прочетете, ако желаете.

— Ще ми кажете ли името си?

— Йоханес Айхнер.

Името не й проговори нищо. Не помнеше нито да го е виждала написано, нито да го е чувала. Върху тясното канапе беше трудно да се обърне с лице към него.

— Изглежда неуместно да се ръкуваме сега.

— Ще намерим време по-нататък.

Василий бе казвал нещо подобно — че имат много време.

— Моето време изтича — отрони Ела.

— Тогава ще ви закарам вкъщи — предложи Йоханес Айхнер.

Изправи се и подаде ръка. Тя я пое и той й помогна да стане.

 

 

Ела отвори вратата на тъмната къща някъде след три. Събу се и тихо се качи в спалнята, доволна, че Шрьотерови спят. Чувстваше нещо, което не можеше да назове. Седнала в аудито на Йоханес Айхнер, чийто мотор мъркаше сред пустата улица, Ела бе говорила с часове. Разказа как е боледувала половин десетилетие, живяла е в унес, в страх, покрусена, потисната. Сподели колко е несигурна дали ще съумее пак да влезе в обществото. Тази нощ бе провела експеримент сред хората.

Той седеше до нея, сплел търпеливо ръце в скута.

— Разбирам колко бавно се възстановява човек от такава болест.

Обясни, че знае за дебнещите опасности, пречките, демоните. Той също преживял дълбока лична скръб, станал свидетел на страдания, отвеждащи в гроба.

Тя заговори за картините; за блаженството да се изгубиш в работата, да загърбиш времето, да забравиш къде свършва ръката ти и започва поривът да рисуваш. Той кимаше. Възхищавал се на художниците, каза й, през годините писал за мнозина в Берлин и на други места. Бил журналист и изкуствовед. Не творял, работата му била да критикува. Ако това звучи грубо — да тълкува.

Тя призна, че не знае. Не чете обзори. Така я посъветвал човек, който значел много за нея, от когото научила всичко и с когото била свързана.

— Василий Кандински ли? — попита Йоханес Айхнер.

Ела усети как дъхът й секва.

Йоханес Айхнер я изпрати до вратата. Тя му протегна ръка, но той се поклони, сключил длани зад гърба си. Попита я учтиво дали може пак да я види. Тя кимна, вперила очи над рамото му към тихата черна нощ.

Влезе в къщата на сестра си и седна до малкото писалище. Прости и забрави. Лесно е да се каже. Ала все пак. Ела взе дневника си и написа с треперещи пръсти: „Мисля, че е възможно животът да се върне при мен. Готова ли съм?“. Скъса листа и го сгъна пак и пак. Преди да изключи лампата, го прибра в чекмеджето и го затвори плътно.

 

 

Галерия

„Натюрморт със свети Георги“, 1911

Габриеле Мюнтер

Маслени бои върху кадастрон

20⅙х26¾

Галерия „Ленбах“, Мюнхен

Дарение от Габриеле Мюнтер

Познанията за християнската иконография и традиционното изобразяване на свети Георги и змея не биха помогнали на зрителя да разбере какъв смисъл е вложила Габриеле Мюнтер в „Натюрморт със свети Георги“. Християнската митология описва как Георги, млад римски воин под командването на император Диоклециан, е бил подложен на мъчения заради отказа си да преследва християни. Той издържа изпитанията и спечелва признателността на либийски владетел, чиято дъщеря спасява от страховит змей. С оглед на приписваните му подвизи, присъствието на свети Георги в картината на госпожица Мюнтер е доста любопитно.

Първо, иконата не заема централно място; оградена е в горния ляв ъгъл от две неправилни цветни петна — оранжево и черно. Самата фигура е нарисувана сякаш от дете — лицето е размазано, жребецът е непропорционален и неподвижен. Свети Георги се рее над другите фигури в натюрморта, разположени безтегловно върху едва загатната маса. Най-едра е фигурата на Мадоната с Младенеца, наподобяваща опростено каменно изваяние. Лицето на седналата Майка е надраскано набързо, детето лежи под странен ъгъл в скута й. Пред тази фигура стоят двама приказни герои — статуи с човешка форма. По-голямата, изглежда, е брадат дървар с ловен рог. Най-близо до наблюдателя е изобразена дървена кокошка, легнала да мъти пред напълно неразличима фигура и ваза с неразпознаваеми цветя.

Унищожени са всички реалистични очаквания за цветя и плодове в хармонична композиция. Няма я идеята за съвместимост на сходни обекти и форми. Няма ги похватите на изкусната зрителна измама — жужаща муха върху роза, червей върху разцъфнал божур.

Вместо тях имаме смут. Размазани цветове, форми с подтекст, мъгляви образи, видими линии с четката, играещи с начина, по който очите обхождат платното. Всичко е плоско, но чакайте… Има дълбочина. Всичко е неподвижно, но… дали? Намираме се в стая. Не, в пещера, фигурите са играчки. Или зли същества. Нищо не издава същността си. Всичко създава вътрешно усещане за непригодност и неспокойствие.

Картината ни озадачава, ала не смеем да се отдалечим. Страхът и очарованието ни тласкат напред, където властват парадоксът и двусмислието.

Й. Айхнер