Мери Бесон
Художничката (18)

Дванайсета глава
Изглед от планината

Мурнау, зимата на 1957

Крясъци на сиви гъски — закъснели пътници към юга — огласят небето. Ела си ги представя как кацат полека в италианска долина, закътана от Алпите, топло място край вода. Не вижда птиците, но ги чува високо над тавана от облаци. Тихо им пожелава бърз летеж. Наметнала вълнен шал, тя е облакътена върху масата в трапезарията с гръб към Йоханес. Той седи на дивана до стената с жълти тапети; кръстосал е тънките си крака и повдигнатото му коляно крепи тежка книга, в която се е вглъбил. Ела знае, че я е препрочитал неведнъж. История на китайския порцелан. Някога разучавал подробно темата — така й обясни — не бивало да забравя енциклопедичните си знания. Тя разбира нежеланието му да забрави наученото. Въпрос на гордост, отказ да остави съкровената си същност да изтлее, както прасците се смаляват с възрастта.

Продължава да чете тихо зад нея, докато тя разглежда писмата върху масата. Има какво да се желае от пощенската система. Всеки, добрал се до нечий адрес, изпраща писма, годни само за отпадък. После идва необходимостта да отговаряш. Най-често я загърбваш.

Ела сортира писмата на две купчини — една за нея, една за Йоханес. Нейната е по-голяма. Тя взема напосоки плик и с твърдия му край събира в нови форми трохите от препечени филийки по покривката. Забелязва, че е изобразила Млечния път; с длан разпилява галактиките из пространството. Разделя своята купчина на две; избутва в най-далечния ъгъл на масата писмата, които ще останат непрочетени. После ще отвори онези, чийто външен вид не я смущава. От време на време отпива глътка от горещата вода с лимон. Разлиства страница или разрязва плик. Канят я да посети откриване на нова изложба. Тя захвърля писмото на пода.

След войната посещаваше изложбите, организирани от Йоханес. Скоро обаче спря да ходи. Вместо да изразяват някогашната й страст, картините изглеждаха дружелюбни, сърдечни, разговорливи. Не като нея. Не като никого от познатите й. Всъщност вече не посещава никакви галерии със съвременно изкуство. Миналата година бе забелязала, пред картините й не спират хора. Няма значение. Тя също не събираше сили да ги погледне. Радваше се, че никой не разпознава художничката на пренебрегнатите платна.

Едно писмо е изпратено от американските роднини — винаги съвестни по отношение на кореспонденцията. Смятат я за знаменитост и се хвалят с нея пред приятелите си. През военните години изпращаха консервирана риба и сушен грах. Пакетите никога не стигаха, дори когато й ги доставяха, а тя знаеше, че не получава повечето. С Йоханес не гладуваха, ала едва не полудяха, когато войниците минаха през селото и разграбиха лехите им с картофи и ряпа. Щяха да умрат от глад, ако Емил Бауер не бе донесъл чувалче пащърнак и няколко зелки. Той също изглеждаше отслабнал и посивял, но поне му бяха позволили да остане във фермата и да събира урожай за Райха. Сетне се заточиха месеци вцепеняващ студ. Ела и Йоханес покриваха прозорците с одеяла и седяха сгушени върху дивана, навлечени с всичките си дрехи. Трепереха през тъмните дни и тъмните нощи. Годините на войната бяха черни и страшни. Ела знае, че никога вече няма да вижда света както някога.

Писмата я връщат в настоящето. Има писмо от братовчедката в Сейнт Луис, Мисури. Съвсем смътно си спомня лицето й, но има снимка в чекмеджето. Ще прочете писмото и ще я погледне. Писмото в розов плик е изпратено от Фридел. Ела привдига кокалест хълбок и плъзва писмото върху седалката на стола. Заделя го за по-късно. Еми й липсва. Починала е преди години и дори Фридел е поостаряла. Племенницата й обаче съобщава новини за младото поколение. Ела няма представа как да обсъжда с тях любовните им връзки и окрилението им да градят свой живот. Ала се радва на писмата от Фридел — единствената й връзка със света, който е напуснала безвъзвратно.

Тя вдига глава и вижда колко бързо пада снегът. В миг я обзема тревога за гъските и надежда да не изгубят посоката. Напомня си мислено да си сложи ботушите, шала и ръкавиците; да вземе бастуна и скиорската щека с шипове на върха. Смята да излезе, за да снима гробището зад старата барокова църква, където никога не е влизала за молитва, защото няма влечение към подобни неща. Често обаче се разхожда из двора и спира пред паметните плочи с имената на войниците от Мурнау, загинали през 1943-та и 1944-та. Помни всеки Феликс, Ото, Петер, Дитер, Франц, Гюнтер. Представя си ги как лежат в руската степ или из Полша, Югославия и други далечни земи, докато тя, старицата, чете имената им в църковната градина. Млади момчета, загинали далеч от дома, а тя е още тук и отброява годините една по една. Така е добре — да се сбогува бавно и тихо с нещата.

Веднъж влезе в къщата на свещеника, който им беше продал — на нея и на Йоханес — място за погребение зад църквата. Както тях, той бе преживял войната в Мурнау. Според Ела обаче е бил сътрудник на нацистите.

— Не забравяй, че провежда литургии в лагера.

— Дано. Повечето офицери са поляци, някой трябва да се грижи за тях.

— Имаме късмет, че са наблизо. Съюзниците няма да бомбардират лагера, значи сме в безопасност.

— Винаги виждаш пристан сред бурята.

Когато седнаха пред писалището на свещеника обаче, Ела сведе очи и остави Йоханес да говори и да се разплаща. Не очаква да се срещне отново със свещеника, но иска да заснеме гробното място, за да го разглежда от време на време. Решила е да го снима във всеки сезон, та по-лесно да си представят бъдещето. Още не го е снимала в сив и снежен ден като днешния, но е сигурна, че ще види как е надвиснало над склона и бавно се свлича към долината. Склонът и долината ще изглеждат чисто бели, поне за неопитното око. Но за да ги нарисува, ще й трябват синьо, жълто и дори черно за дълбочината на бялото и дебнещата сянка. Във всеки случай отдавна е спряла да рисува външния изглед на нещата. Днес само ще заснеме мястото, където ще прекара следващия си живот.

По склона ще има и дървета. Днес вероятно натежалите от сняг клони ще бъдат бели с черни ивици, а не обратното. Би нарисувала бяло дърво, очертано с черна линия. Чудно защо не го е направила. Бяло дърво в черен контур на фона на оранжево небе — прекрасна представа! Тя се вижда като такова дърво; целият свят пламти над главата й. Предишния път дърветата в гробището бяха златисти, сякаш докоснати от Мидас; жълтите листенца трептяха, улавяха слънцето и намигаха като искрящи очи. Жълтите дървета и хълмът образуваха златен тунел за вятъра, изсмукваха го към долината и на нея й се прииска да разтвори теме, та хладният ветрец да облъхне мозъка и душата й. През лятото бризът щеше да охлажда телата им — нейното и на Йоханес — полегнали един до друг. От трийсет години бяха заедно. Само трийсет. Не бяха млади любовници, бяха спътници в живота. И нещо повече.

Дори с гръб към него, Ела усеща, че той е в стаята с нея. Очаква с нетърпение да бъде близо до Йоханес в смъртта. Колкото до младежките години, никога не го е разпитвала за миналото му. Той също не любопитства за нейния Василий и за времето след това.

Ела почти е приключила с писмата. В последното прочита, че я канят да се качи на подиума по време на тържествена церемония. Вбесена е. Да се разхожда по сцената като забавна актриса? Как го е допуснал Йоханес? Тя се обръща назад, изпепелява го с поглед, издава гърлени звуци. Негодуванието й го откъсва от книгата. Направила е предостатъчно. Отказва да се съгласи. Обяснява на Йоханес, че няма да участва в зрелища, и ако им трябва цирково пони, да потърсят друго. Не понася да я зяпат. За речи и дума не може да става. Несъмнено я разбира.

Йоханес вдига глава от книгата.

— Нормално е да искат да те уважат, Габриеле.

Той обръща страницата.

— Аз обаче не искам.

Тя разкъсва плика, в който е пристигнало писмото. Йоханес пъха палец между листовете и затваря книгата. Изрича с най-многострадалния си глас:

— Разбирам те. Но ти направи нещо велико, Ела. Не говоря само за доктор Рьотел и музея. Според кмета дарението ти е историческо за града. Нормално е да организират тържество. Очаквах го всъщност.

Той отваря книгата с въздишка. Тя смачква гневно писмото и го захвърля на пода. Скръства ръце.

— Не знам за какво велико нещо говориш. Скоро ще умра, Йоханес. Какво щеше да се случи с картините тогава? Няма да участвам в никакви церемонии и толкова.

— Не се канеше да умираш. И дори да беше станало, аз щях да постъпя другояче. Бих дал картините на музея „Ленбах“. — Йоханес отбелязва страницата и оставя книгата върху ниската масичка. — Искат единствено да седнеш на подиума и да им позволиш да ти благодарят.

— Знаеш колко мразя да ме гледат!

Ела скръства още по-упорито ръце.

— Габриеле, не е чак толкова ужасно. Ще седиш, ще се усмихваш, някой ще произнесе реч, друг ще ти поднесе цветя. Вероятно ще има вечеря и вино. На мен би ми било приятно.

Йоханес се изправя и свива колене едно по едно, за да ги раздвижи.

— Не се усмихвам по поръчка.

Ела подритва смачканото писмо с върха на чехъла си.

— Добре. Но може да изглеждаш доволна. Красива си, когато си доволна от нещо. — Йоханес си сваля очилата за четене, сгъва ги внимателно и ги прибира в горния джоб на сакото. — Наистина трябва да си щастлива. Градските съветници са ти благодарни. Аз се гордея с теб. Всички те наричат героиня.

— Глупости. Преувеличения. Всъщност дължат благодарност на теб.

Ъгълчетата на устните й са извити надолу, както ги харесва. Когато се взира в огледалото, винаги ги присвива така.

— Картините са твои, Ела. Това е истината.

— Чети, Йоханес! — Навежда се и вдига писмото от пода въпреки възраженията на вдървения й гръб. — Кметът и Рьотел ще държат реч. Ще бъде непоносимо. Няма да знам накъде да гледам.

Изглажда смачкания лист върху синята покривка. Йоханес застава до нея. Слага длани върху раменете й и докосва меката й коса с устни. Навежда се и обляга брадичка върху темето й. Сутринта не се е обръснал — нещо необичайно. Каза на Ела, че днес е във ваканция. Това значи, че ще се избръсне чак преди вечеря. Изкъпал се е обаче и е облякъл чиста риза; носи и вратовръзка, макар да не възнамерява да излиза от къщата. Ще опреснява връзката си с китайския порцелан.

— Заслужаваш уважение. Не се съпротивлявай. Недей да се измъчваш. — Стисва леко раменете й. — Ето какво предлагам. Купи си нова рокля. Защо не? Позабавлявай се. Може и аз да се поглезя с нова вратовръзка.

— Да си купя рокля! Йоханес, какви ги говориш! — Ела надига глас и отдръпва рамене от ръцете му. — Няма рокли за осемдесетгодишни. Съвсем безформена съм. Косата ми е побеляла. Едвам ходя!

— Глупости. Вчера ходи два пъти до селото. Не можех да те стигна. Косата ти е прекрасна, като водопад от млечна коприна. Не бих искал да изглежда другояче. — Йоханес я целува отново по темето и се връща на дивана. Взема книгата. — Да отидем в събота с колата до Мюнхен. Ще разгледаме магазините по Резиденцщрасе. Ще хапнем в ресторант.

Ела мълчи гневно, върти лимона в чашата.

— Имаш време да решиш. Помисли си. Тържеството ще ти помогне да се сбогуваш с онази част от живота си. Време е, нали разбираш, Габриеле? Време за отмора. Ще се сбогуваме и после заедно ще си полегнем кротко в църковния двор. Какво ще кажеш?

Ела не продума. Не се бои от тъмнината — онази непрогледна тъмнина, за която разговарят понякога. Не се бои от смъртта. Ала мъжете с техните речи са явен знак, че вече е призрак. Не иска да седи сред тях. Те ще говорят само за миналото, каква е била и какво е направила някога. Била. Правила. Тогава. Тя вижда, че всяка част от нея вече е раздробена и захвърлена в тъмен килер. Колко свои аз е оставила в прашни мазета? Сменяла си е кожата като змия. Веднъж бе намерила змийска кожа. Разстла я върху дървен рафт. Тя се разпадна и я изметоха. Късчета от нея също стоят по рафтове, висят по стени, събират прах в музеите. Всичко е отминало.

Колкото до младостта, от старите снимки я гледа лице, чиито чувства не помни като свои. Ако животът е натрупване на събития и преживявания, купчина, която от раждането се издига към небето, всичко отдолу несъмнено изгнива както обелките от плодове и зеленчуци в дъното на кофата за тор в градината. „Не само след смъртта се превръщаме в прах — мисли си тя. — Младостта ни също гние. И кой е способен да вярва в рая? Какво става с онези аз, които сме обитавали? Навярно сме земна кора от напластени същности, както по прерязан от шосе скат се редуват варовик и гранит на тежки слитъци, вкаменени късове време. Тор или скала, кое от двете?“ Тя не знае.

Снегът е спрял. Тя става от масата и си облича палтото. Ще вземе фотоапарата и ще заснеме побелялата поляна до скалата. Ще си представя бъдещето — единственото сигурно бъдеще.

* * *

Навън въздухът е неподвижен и мокър. Няма никого. В тишината се чуват само шушнещите й стъпки по тясната лъкатушна пътека към града. Доволна е, че взе бастуна и щеката, че Йоханес настоя да ги вземе. Дланите й, пъхнати в ръкавици, са заети да ги стискат. Носи фотоапарата в раница на гърба; има и носна кърпичка, и малко пари, ако реши да си купи кафе. „Откакто тръгнах по планините — мисли си — разнасям раници из планините. Не — поправя се — откакто с Еми заминахме за Америка след смъртта на мама.“ Двете бяха гледали родео в Колорадо. Еми криеше очи с ръка, уплашена, че животното ще премаже с копита подскачащия върху гърба му ездач. Ела, макар все още да се свенеше да говори, изглеждаше по-смела от нея; ликуваше, че каубоят се задържа върху седлото, предизвиква коня да го събори. Тогава си помисли, че би й харесало да е каубойка. Американската дума я кара да се разсмее с глас. Тя спира. Изчаква глупавият смях да стихне, за да не се хлъзне по снега. Е, в крайна сметка се бе оказало, че не е толкова особена.

Пътеката е снежнобяла, неотъпкана от краката на съседите. Ела си спомня с удоволствие времето, когато почти нямаше съседи. Сега обаче по хълма са изникнали ниски и широки къщи със задни дворове. Тя не знае кой живее в тях. Вероятно семейства с деца. Вижда играчки пред вратите, малки велосипеди, а през лятото децата понякога играят футбол привечер. Никога не се е представяла на никого, ала подозира, че Йоханес се познава с тях. Нищо чудно и да е ритал топка с децата.

Напомня си да върви внимателно; стъпва, сякаш рисува с крака — шарка от обувка, обувка, бастун и щека. Пише по снега с Морзова азбука — черта, черта, точка, точка. На кого би изпратила послание от високия хълм? Мисълта я смущава. Спира отново. Писмото е виновно, глупавата покана да седи и да я зяпат. Трябва да се отърве от пристягането в гърдите, което това писмо й причинява.

По паважа на шосето вече може да държи бастуна и щеката в една ръка, а другата да топли в джоба. Ако имаше повече сняг, би издълбала в преспите подмолен град. Една стъпка за Градския съвет, втора — за гарата. Хрумва й обаче, че няма опит да гради. Животът й по-скоро е изтриване — разчистване на стари правила и свеждане до съществени принципи. И складиране. Спасяване. Точно това я тревожи сега. Тя наистина го бе спасила, скривайки нещата, които ще подари. Ала можеше ли да има по-добро бъдеще за тях, отколкото в ръцете на пресметливите оратори, на градските благодетели, чакащи я да умре? Въпросите й помагат да се почувства по-добре. Тя е като чайник, знае го; олеква й, когато свисти и пръска, освобождава парата, сгъстена в мозъка й. А може и да задържи картините. Защо не? След всички усилия да ги изнесе от Мюнхен и да ги скрие на сигурно място. Е, има отговор и на този въпрос, разбира се.

Небето е нашарено в бяло и сиво. Дано не я застигне снежна буря. Ала няма вятър, значи има време. Двоуми се дали да се върне в къщата, но си спомня малкото кафене точно под църквата. Стане ли й студено, ще се подслони там, дори ще хапне нещо. Понякога нощем сънува, че е гладна, а масата е отрупана с вкуснотии — щука в сметанов сос, апетитна салата с краставици, хрупкави картофки, печен лук. Събужда се и разбира, че не може да си представи да сложи в уста подобно нещо. Препича си филийка и дори не успява да я дояде. Любимото й питие е гореща вода с лимон.

Улицата се изкачва по полегат склон. Ела върви по-бавно. Вдясно каменни стъпала водят до тясната пътека към дома на свещеника. Тя стига до църквата, отваря портата и тръгва наляво покрай старата каменна постройка с внушителна и студена фасада. Йоханес й е казвал, че вътре църквата е великолепно украсена; тръбите на органа са издялани ръчно от лъскаво златисто дърво; позлатени светци бдят над олтара; дарохранителниците и потирите са изковани от ренесансови майстори от бижутерската гилдия. Някой ден може да влезе, ако реши. Не сега. Свива покрай задната стена и поема право към мястото си за сетен покой.

Пусто е и това й харесва. Представя си, че двамата с Йоханес ще се радват да не ги виждат дълго. Ако питат нея, би почивала през вечността сама. От време на време просто ще се обръща да погледне към Йоханес. Представи си как размества изтлялата си тежест в ковчега. Ковчегът ще се нацепи, разбира се, ще се пропука. Частици от нея ще потънат в земята. И това я устройва.

Днес мястото е прекрасно — цялото черно, бяло и сиво. Земята и небето са блеснала, вечна твърд. Тя харесва бяло-черните дни — като снимките, преди да станат цветни. Очите й са по-силни в такава светлина, зрението — по-остро. Надгробните плочи се издигат над снега като тема и вариации — правоъгълни форми, големи и малки, с ъгли, загладени от времето, или не още. Над тях се шири долината, забулена от плътен тъмен облак.

Ела оставя бастуна и щеката на пътеката между гробовете. Ще лежи тук, точно под пътеката, все едно е на последния ред в предната част на театър. Изгледът е красив. Смъква ремъците на раницата и я оставя. Някой вече е разчистил пъртина в снега. Едва ли е свещеникът, който им бе продал мястото. Не си го представя да размахва лопата. Извади фотоапарата. Ще трябва сигурно да свали ръкавиците, за да нагласи обектива, фотоапаратът обаче я познава и лещите се завъртат охотно. Има много хубав фотоапарат — „Лайка 3“ със светкавица. Пише се Leica IIIf Red Dial ST. He знае какво значат буквите и цифрите. Запомнила ги е, за да парира любопитните, дръзнали да я попитат какъв фотоапарат използва. Рядко задават втори въпрос. Оставят я на мира.

Тя заснема десетина кадъра; завърта леко обектива и дълбочината на полето ту откроява отсрещната планина, ту я хвърля като сянка върху гробището. Хрумва й да попита Йоханес от коя страна предпочита да лежи. Сигурно ще поиска дясната. Непременно трябва да повдигне въпроса. Обикаля мястото от всички страни. Иска да го види от различни ъгли. Няма да може да се озърта, когато я сложат под земята. Важно е да си напълни главата с картини за по-късно.

Оглежда онези, които вече са й съседи на хълма. Има цели семейства; баби, дядовци, майка, бащи и дори бебета. Повечето са двойки — като нея и Йоханес, макар навярно не точно като тях. Малцина лежат сами. Разбираемо е. Колкото и да си представя, че почива сама, ще я радва мисълта Йоханес да е наблизо. Все пак съседите не са прекалено много. Ще има достатъчно място да се изляга, достатъчно време да размишлява.

Черният облак, препречил безкрайното небе, се вплътнява и уголемява. Мразовит вятър нахлува от долината. Ела вдига кожената яка на палтото и си придърпва вълнената шапка ниско над ушите. Трябва да тръгва, ала не иска да се разделя с мястото. Не е успяла да попие деня надълбоко, та да предотврати забравата. Снимките ще й помогнат все пак да опознае мястото в този сиво-бял ден. Снимките спират времето; когато ги разглежда по-късно, ще знае къде е била и къде ще бъде.

Прибира фотоапарата в раницата и я слага на гръб. Взема бастуна и щеката в една ръка; слага първо едната ръкавица, после другата. Поема по обратния път. Минава край къщата на свещеника и край гаража, където веднъж бе видяла пет пилета да кълват прашния под. Студено й е. Дано да усети глад, та да влезе в кафенето. Иска да седне, да се стопли.

Идвала е често тук, но винаги с Йоханес. Собственикът е дебел, плешив мъж с бяла престилка. Дъщеря му има голям белег от изгаряне върху лицето. Ела отваря тежката врата и оставя щеката в ъгъла на тясното преддверие; бастунът обаче взема със себе си в салона с масите. Помещението е сумрачно и старо, с масивна дървена ламперия и прозорци с цветни стъкла; ромбовете — червени, сини и зелени с черен контур — пропускат съвсем малко светлина. Отначало Ела застава на входа. Не вижда добре. Изглежда е сама в помещението. Краката й отмаляват, духът я напуска. Трябва да седне, ала не успява да прекрачи напред. Усеща как хлътва и се смалява като размекната пряспа. Не пада нито напред, нито назад. Свлича се надолу; краката й се сгъват бавно под нея. Преди да докосне пода, жена я хваща под мишницата.

— Госпожо Мюнтер, добре ли сте?

Ела не може да отговори. Успява обаче да се изправи, подпряна върху ръката на жената. Настаняват я в кресло с висока облегалка. Дебел мъж с бяла престилка й задава въпрос. Кимва му. Би желала чаша чай. Чаят се появява, горещ и силен в кафяв чайник. Някой сипва мляко и захар в чашата й, макар да би го предпочела черен, както го пие вкъщи. После, когато чаят е поизстинал и е изпила половин чаша, тя съумява да се огледа. Разбира къде е. Момичето с белега е до нея, дебелият мъж й долива чашата. Не е в гробището, в кафенето е. Хората знаят името й и не казват, че живее в „къщата на курвата“.

* * *

Да се намери рокля все пак не се оказа толкова трудно. Всъщност костюм — сиво-синя пола и сако, подчертаващо сините нюанси на сивите й очи. Момичето препоръча риза в по-светлосин оттенък. Еми би харесала полата, макар че не би й подхождала. Дори като малка, тя бе по-закръглена. Олга — също. А по-късно — още по-закръглена. За щастие Фридел не прилича на майка си в това отношение. В други — да. Предпазлива и внимателна е като нея. „По онова време не си купувахме дрехите от магазин — спомня си Ела. — Ходехме на шивач и избирахме платове. Невинаги се одобрявахме в ушитата дреха. Но беше твърде късно.“ Прииска й се да покаже костюма на Еми; да го облече и да се завърти, за да изтъкне качествата му. Да се почувства млада отново. Еми обаче — единствената, която би си я спомнила като момиче — си бе отишла.

Йоханес одобрява костюма. Докато плаща на продавачката, обяснява какво удоволствие е да купуваш дрехи за красива жена. Девойката се усмихва. Сигурно мисли, че Ела му е съпруга. Навярно смята за очарователно възрастните хора да се държат за ръка, да се целуват и да се преструват, че се намират за привлекателни. Ела забелязва, че Йоханес не споменава цвета. „Синьото е най-хубавият цвят — повтаряше Василий — духовен цвят, цвят на истината.“ Дори когато бе влюбена в него, Ела не го разбираше. За нея истината нямаше цвят. Истината бе нещо почувствано. Известно време истината и болката бяха едно и също. Това чувство бе продължило твърде дълго.

През първите години Василий се възхищаваше и на очите й, макар да не бяха в любимия му оттенък. Кой би се досетил, ако не тя? По-късно, разбира се, той бе спрял да й говори красиви думи. А сега. Е, не го е виждала от четирийсет години. Ела си представя как казва на мъжете върху подиума: „Той е мъртъв от тринайсет години“. Бил е на години, когато е починал. Не толкова стар, колкото нея, но достатъчно стар, за да умре. Тя се радва, че не го е виждала остарял. В спомените й той винаги ще остане силен и строен, с черна — черна коса. Предпочита тази картина. Сбогуваха се в Стокхолм. Тя настоя да се снимат. Снимката, мислеше си тогава, ще покаже ясно, че са съпрузи, семейство във всеки смисъл, освен в един. Докара го против волята му във фотографското ателие. И той не изглеждаше щастлив на снимката. Приличаше на мъж, изпуснал влака. Или на мъж, който не иска да се жени. За нея. Тя беше в грозно палто и шапка, и обичайната присвита надолу уста. Когато разгледа снимката после, още преди той да я напусне за последен път, Ела разбра, че е допуснала грешка. Прибра я в едно чекмедже и никога не го отвори. Оттогава нито веднъж не е поглеждала снимката. Не знае какво е направил той със своята.

И защо го съживява сега по обратния път към дома? Новият й костюм е на задната седалка; колата ги отдалечава от Мюнхен. Чувства се по-способна да погребва, отколкото да разравя гробове. Не би го казала на Йоханес. Ще я посъветва да не се измъчва ненужно. Правилно. Има ли необходимо мъчение? Ела се пита дали вътрешният й глас се е пошегувал. После решава, че не е.

Какво ли ще си мислят зяпачите, докато тя седи на подиума? Някои вероятно я познават; знаят за „Руската къща“ и какво е ставало там. По-скоро са си представяли какво става там. Безкрайни празненства и всякакъв разврат. Не са си представяли работа до късно нощем, нито философски спорове за синтези, за същността на битието и душата, за духовния син цвят. Така всъщност прекарваха времето си. Онези хора не са способни да си представят подобни разговори. Нито че някои празненства са по-добри от други. Когато картините бяха нови, цялото село ги одумваше с жестокост, тесногръдие и злоба. Поне така предполага тя. Възможно е да греши. Знае, че невинаги е искрена пред себе си. Понякога си спестява истината.

А сега, когато седне на подиума, ще я нарекат „героиня“. Не разбира какъв смисъл влагат в думата. Как другояче би могла да постъпи? Героизъм ли е да спасиш собствената си плът и кръв от гибел? В дните, отминали прекалено отдавна, та хората на сцената да ги помнят, той бе нейният любим, скъп Василий. Сега принадлежи на всички други. И това не я изпълва с горчивина.

Йоханес й помага да закопчае перлите, които й бе подарил през втората или третата им година заедно. Тя приглажда коса и си гълта корема, преди да се обърне към огледалото. Дори като момиче не беше кой знае каква гледка. Дребна, твърде обикновена. Сега обаче лицето срещу нея е истински ужас. Съсухрено, с набраздени бузи. Героиня. Нищо подобно. Йоханес допуска сериозна грешка. С живота я свързва единствено нишката между нея и картините, които ще подари. Всъщност лешоядите от музея вече ги притежават. Ала тази нощ — след речите и прочее — нишката ще се скъса. Картините няма да са нейни в никакъв смисъл. Ще изчезне ли тогава?

Тя се разделя с най-добрата част от себе си. Не може да вини Йоханес. Той я убеди, вярно е. Но честно казано, не се нуждаеше от уверения, че дните им бързо намаляват.

— Да направим дарение, Габриеле — настоя той. — По-добре да ги дадеш, отколкото някой просто да ги вземе, когато си отидем. — Като мародери на гробове, помисли си тя.

Съгласи се да ги даде.

Йоханес ги откарва рано до „Ленбах“. Ела знае, че й е нужно време да се подготви за атаката на доброжелателите. Ала когато минават по каменната пътека в двора и покрай големия красив фонтан, Ела усеща слабост. Не си носи бастуна. Краката й сякаш ги няма. Тя се вкопчва в Йоханес. Иска само да стигне до сцената, да седне и толкова.

В претъпканата зала вижда десетки познати от света на изкуството — предимно собственици на галерии и съпругите им. Разчита на Йоханес да я пази от тях, както го е правил винаги. Ала той спира и протяга ръка на мъж, чието лице й е смътно познато. Мъж, когото тя иска да си спомни. Мъжът се покланя, сплел длани зад гърба, после я целува по бузите. Отдръпва се и Ела се сеща кой е. Смалил се е, оплешивял е и лицето му червенее, обрамчено от бели бакенбарди. Но очите му са същите — добри очи. И усмивката е същата. Той е господин Бауер, не го е забравила. Не е възможно, нали? Вечер си го спомня често, представя си го как седи до нея през онази дълга и тъмна нощ. Как откарва безценния й товар към място, където има надежда за спасение.

— Почитаема госпожо Мюнтер — казва той и Ела си спомня, че нацистът я бе нарекъл така. — Изглеждате добре.

И точно тогава, за пръв път от кой знае кога, тя наистина усеща, че е добре. Усеща се щастлива.

— Радвам се да ви видя, господин Бауер — отговаря. — Много се радвам.

После Йоханес я повежда към подиума. Там я чакат неколцина мъже. Тя не познава кмета, но се здрависва с него и кимва свенливо. Не го поглежда в очите. Срещала се е с доктор Рьотел от музея — договаряха преместването на картините. В дома си на Котмюлерщрасе тя често си го е представяла като пират, усмихнат самодоволно при вида на съкровището, паднало само в ръцете му. Сега обаче му подава ръка. Не успява да се усмихне. Благодарна му е, че я придружава до мястото, където най-сетне може да седне.

Речите не са дълги, макар да са три, не две. Кметът говори как от цял век Мюнхен е притегателен център за хората на изкуството. Благодарение на дарението от Габриеле Мюнтер градът ще получи международно признание. Ела го поправя мислено. Мюнхен се появява върху картата на изкуството едва преди шейсет години. През 1896-а, когато Василий идва тук. Ранните мюнхенски майстори — Щук и Ленбах — е, някой би ги нарекъл художници. Ела седи на подиума, свела глава.

После друг мъж се представя като председател на директорския борд на музея. Говори за световния принос на „Синият ездач“ — „смело творческо движение“. Обръща се към Ела и махва с дебела ръка. „Пред лицето на опасността — казва — тя храбро спасява творбите на «майсторите на абстрактното изкуство.»“ Чертите на Ела застиват в маска. Кой е този дебелак в зелен баварски елек със сребърни копчета? Бюргер. Какво знае за абстрактното изкуство? За агонията да забравяш фигурите, да търсиш същността на съставните им части и да ги освобождаваш от разпознаваеми форми. Не че тя го постигна изцяло. Ала беше там, когато Василий успя. Баварският дръвник не знае нищо.

Накрая доктор Рьотел посочи щедростта на Габриеле Мюнтер и значимия й принос за музея „Ленбах“. Тя изтърпява хиперболите — наричат я патриот, защитник на изкуството, опълчил се на унищожителите му. Иска й се докторът да млъкне. Иска да се прибере вкъщи, да си легне и да си спомня.

Главата й жужи и звънти. Струва й се, че в ума й цвърчат щурци. Разсеяна от стържещите им стенания, не успява да следи мисълта на доктора. Той споменава и Йоханес. Ела чува думите „съкровище“, „героиня“ и „спасителка“. Само тя знае каква цена е платила. Дала е собственото си сърце. И все пак е разбирала, че спасявайки него, е спасила себе си.

Най-сетне идват цветята. Тя кимва на жената в баварска носия, която й ги поднася. Ела си представя как лежи в ковчега под китка гладиоли. Йоханес я хваща под ръка. Помага й да се изправи. През цялото време изглежда е седял до нея. Аплодисментите се чуват отдалеч. Шум на невидимо море, чийто дъх не усеща, ала долавя бученето му. Хората, станали на крака, усмихнатите им лица и удрящите се една в друга длани са загадка — вибрации на неведом инструмент. Все пак успява да се усмихне и да се поклони. Сърцето й се разширява, главата й се замайва, разплаква се. Сега наистина може да си отиде, мисли си, да изтлее в този изблик на радост. Бездната я чака. Би се спуснала в нея, отнасяйки завинаги със себе си този момент.

Йоханес й помага да слезе по стълбите и да мине през музейните зали, където са окачени картините на Василий, последната частица от него, която е спасила и запазила и вече не й принадлежи. Вижда ги — села и овални куполи, пътища и политнали сини коне, вълни и линии, и форми без име, музика от цвят и образ. Вижда дълбокото синьо и наситеното червено. Светлините в залата разпиляват късчета цвят, завихрят ги и тя има чувството, че танцува. Знае обаче, че се държи за Йоханес, а той стои неподвижно. Разплаква се отново, първо със сърце, после с очи. Това са нейни картини и тя им е дала живот. Ще живеят, когато нея я няма.

Сега ще се прибере с Йоханес в жълтата къща. Той бе стоял до нея и щеше да остане до края. И отвъд края. Йоханес бе усетил по-ясно от нея, че тежестта на миналото й я смазва. Ала картините вече наистина не са нейни. Чувства се лека, почти прозрачна. Освободена от тях, ще успее да се изкачи до върха на хълма. Хладният ветрец ще развява косата й, тя ще се вслушва в тишината на планинските скатове и ще навлезе в недрата им, танцувайки с цяло сърце, завинаги.