Мери Бесон
Художничката (13)

Осма глава
Черният цвят на въглена

Берлин, лятото на 1921

— Спокойно, Ела. Хайде. Легни си. Ето, вземи кърпичката ми. Успокой се.

Ела легна на една страна, сви колене към гърдите си и опря гръб в стената. Отметна глава и я удари в неподатливата повърхност. Искаше да влезе в стената, да разбие тялото си в камъка. Отместиха леглото от стената. Тя се обърна с гръб към вратата и се заклати напред-назад. Впила пръсти в тъмносивото одеяло, стисна мокри очи и се разтвори в сивота без думи.

Тъмнина забулва тялото, нахлува в отворите му, запълва хлътнатините на ума. Разжарени въглени стопяват волята, клеясала пепел запечатва аза вътре, изсушен, вкаменен. Болката разтваря рани и ги покрива със струпеи.

Само неизреченото е безопасно:

Гласове пропълзяват като змии в стаята, провират се, свиват се на кълбо.

* * *

— С цялото ми уважение вие и семейството ви не сте специалисти. Психиатрията е отбелязала значителен напредък в лечебните методи. При подобни случаи болничният престой е обичайна процедура. Разбирате навярно, че пациенти като нея с тежка меланхолия нерядко се самонараняват. Тук поемаме сериозна отговорност. Отново подчертавам колко опасно е състоянието й.

18 януари 1922

 

Драги Карл и Мери,

Имам време само за кратка бележка. Не можах да го направя. Ще остане при нас. Той ще идва вкъщи, за да я лекува. Не съм оптимистка. Не знам дали ще си върнем някогашната Ела. Онзи мъж, Кандински, е наел адвокат да му прибере картините от Ела. Готова съм да се боря с него с нокти и зъби.

Мислете за нас, когато можете. Животът е труден.

С обич,

Еми

 

 

Февруари 1922

Зад заешките клетки Ела прокопа с голи ръце плитка пъртина в пряспата, натрупана снощи от свирепия вятър. Оттам не можеше да вижда тъмната къща въпреки ярката луна и облещените звезди, забиващи се в главата й като остри игли. Тя дръпна брезентовия чувал над раменете си и се зарови в снега. Измъкна ръце от ръкавите на тънката нощница и ги скръсти върху голите си гърди. Зачака мразовитата нощ да я превърне в камък.

 

 

Март 1922

— Знаеш колко харесвам сестра ти, любов моя. Но не искаш ли много?

— Да спасим живота й? Не е много.

 

 

Април 1922

 

Скъпи Карл и Мери,

Вече спим по-спокойно. Преместих леглото си в стаята й. Тесничко е, но поне знаем къде е нощем. Силна е като вол, признавам. След произшествието през миналия месец не я повали дори простуда. Поглежда ме от време на време, но все още не е изрекла нито дума.

С обич,

Еми

 

 

Юни 1922

— Как е днес?

— Същото.

 

 

Август 1922

Чувстваше се като ръждиво желязо, оставено на дъжда. От толкова време не бе използвала гласа си, че сега, под слънчевия сноп, облял леглото й, не успяваше да раздвижи гласните си струни и мускулите на езика. Напълно бе забравила устата си. В ума й се въртеше име. Не биваше да стига до устните й. Затова трябваше да забрави устата си.

Живееше в черна пещера, където болката дебнеше в слузест ъгъл. Как ядеше и какво, как се къпеше и обличаше — не знаеше.

Отчаяно й се прииска да се облекчи, да накваси леглото с телесната си течност, а с нея да се изцеди и последната капка от размекнатата й воля. Тази сутрин обаче реши да не пуска навън топлата влага. Изправи се върху тънките си бели крака и усети как ходилата й се размекват върху твърдия под. Тръгна да търси тоалетната.

Еми чу казанчето и дотича.

 

 

Ноември 1922

— Ще постъпиш в университета, разбира се.

— Не ти ли трябва помощ тук?

— Не толкова. Виждаш, че се съвзема.

 

 

Януари 1923

— Не обичам агнешко.

— Няма друго. Не смятам да ти готвя отделно. И ще се храниш на масата. Край на вечерята върху поднос. Вече си здрава.

Ела седна на масата. Яде картофи, зеле и моркови. После се върна в стаята си и седна в края на леглото. Заслуша се в шума от суетнята из къщата.

 

 

Август 1923

— Ела, скъпа, Фридел ще тръгва. Иска леля й да я придружи.

Ела лежеше като синя мумия, увита плътно в одеяло. Запретнатият му край покриваше устата и носа й. Очите й бяха вперени в тавана.

— Ставай, Ела! — Еми дръпна завесите. Сребърен станиол забули прозореца. — Денят е сив. Чудесен за разходка с трамвай до града. Хайде, Ела. Фридел иска да й помогнеш. Имаш най-добър вкус от всички ни, най-набито око. — Еми побутна леглото с хълбок и го разлюля. — Ще ти донеса кафе. Гледай да си станала, преди да се върна, иначе ще те изкъпя с него. — Отметна завивката от лицето на Ела. — Боже, усукала си се като пашкул! — С един замах издърпа одеялото изпод сестра си. Ела лежеше напълно облечена, неподвижна като статуя. — Ще смениш блузата, явно си спала с нея. Хайде, ставай!

Ела преметна крака през ръба на леглото.

— Добре. Ще дойда след минута. Ти се обуй.

Тя се наведе и вдигна обувките в скута си. „Това са обувки — каза си. — Това е моят скут.“

Еми се върна с горещо кафе.

— Ще го изпиеш ли сама, или да ти го слагам с лъжичка в устата?

Ела взе чашата и изпи сладкото кафе.

— Коя блуза искаш? Синята ли? Изглеждаш красива, когато се постараеш.

Ела остави чашата. Разкопча смачканата риза.

— Не позволявай на Фридел да купува дрипи. Излиза пред обществото. Искам да направи добро впечатление. Ти имаш око на художник. Погрижи се за нея, Ела. Доверявам ти се.

— Не бива.

— Но ти вярвам. Хайде! Фридел прояви достатъчно търпение.

Ела облече блузата. Закопча колана на полата. Излезе мълком от къщата. Фридел я държеше под ръка. Преди да затвори вратата след тях, Еми подвикна:

— Не я изпускай от поглед, Фридел!

 

 

— Беше забавно. Всъщност щеше да бъде, ако лудата жена беше леля на другиго. За да покаже, че не одобрява предложенията на продавачката, сумтеше и обръщаше глава настрани.

— Леля ти Ела не е луда.

Еми подреди купчината за кърпене.

— Татко каза, че била известна. — Фридел остави пакетите. — Истина ли е, или шега?

— Има различни видове слава. Леля Ела има свой дял.

Еми събра от масата принадлежностите за шиене и посочи на Фридел да й донесе покупките.

— Нарича се спортен костюм.

Фридел заизважда дрехите. Разгъваше всяка и я слагаше пред себе си.

— Виждаш ли колко е дълго сакото? — Подаде го на майка си. — Полата е тясна и над глезена. Харесва ми. Изглеждам по-висока.

— Леля ти одобри ли я?

— Поне не изсумтя. Ти как намираш костюма?

— Е, ясно е, че този стил не е за мен — поклати глава Еми. — Хубаво е, че си красива и стройна. Гледай да не надебелееш като майка си.

— Така каза и леля Ела.

— Нима?

— Да. Настоя да купя и блузата с грамадна яка. Не бях сигурна, но тя ми я тикна в ръцете. Пробвах я и реших да я взема.

— Значи е внимавала.

Еми скъса черния конец със зъби.

— Но се прибра в стаята си още щом се върнахме.

— Нищо. Всеки ден напредва по малко. — Еми навлажни конеца с език, взе иглата и го вдяна. — И преди не беше лесна.

— Сигурно затова той…

— Нищо подобно — прекъсна я Еми. — Да се ожени зад гърба й! Мерне ли се пред очите ми, ще го удуша. Не искам да му чувам името!

Еми остави чорапа за замрежване и взе сакото на Фридел.

— Какво е станало със семейството му?

— Потънали са вдън земя.

Еми сгъна новото сако в скута си. Приглади го с празен поглед.

— О, хайде, не говори така.

— По онова време в Русия са изчезнали много хора. Милиони. Баща ти чул, че Кандински едва не умрял от глад. Сигурно е вярно.

Фридел взе новото сако от ръцете на майка си и го прибра в кутията.

— Не му се сърдя, мамо. Помисли си само какво му е било.

— Е, аз съм му ядосана. Знаеш ли колко пъти й обещаваше? Да беше й казал поне, че е жив.

— Дали ще започне да рисува отново?

Еми се зае пак с кърпенето.

— Радвам се, че се сети. Отиди на тавана и донеси голямата кутия с боите. Има и кутия с въглени. Точно до старите ти кукли. Искам да я изненадам. Да й напомня какво умее да прави.

 

 

Октомври 1923

— Фридел, къде е леля ти?

— Не съм чула нищо.

Еми се втурна към задния двор. Пресният сняг се стелеше непокътнат. Тя погледна към улицата. Не видя никого. Обиколи тичешком стаите.

— Габриеле! — Нищо. — Донеси ми свещ! — Еми заслиза по стълбите към избата. Фридел дойде с две свещи. — Ела с мен.

Майката и дъщерята влязоха в ниското котелно помещение. В близкия ъгъл Ела седеше върху купчина въглища. Държеше по един въглен в ръка. Лицето й беше цялото почернено, най-плътно върху затворените клепки на очите. Дълбоки вади от сълзи се стичаха по бузите й и се спускаха по врата и яката на блузата.

— Ела, скъпа, не отваряй очи. Ще те заболи. Хвани се за мен. Ще те заведа горе и ще ти измия лицето. Въглен за рисуване ли ти трябваше? Не плачи, недей…

 

 

Юни 1924

По релсите, изопнати като конец край пристана и нагоре към планината, влакът дори не се поклащаше. Ела и Еми седяха в първа класа и се взираха през прозорците. Полята се нижеха, все едно са линии, очертани с художническо ножче.

— Виж, Ела! Ранни еделвайси! Точно пред нас.

Ела кимна.

— Има и сини цветя. Теменужки?

— Незабравки.

— О, да. Сега ги познах. Покрили са цяла поляна. Когато стигнем в Гармиш-Партенкирхен, ще се разходим и ще им се полюбуваме. Незабравките бяха любимите ти цветя.

Ела кимна.

Коледа, 1924

 

Скъпи Карл и Мери, скъпи момчета,

Весела Коледа! Идеята за скиорска ваканция е чудесна!

Очакваме с нетърпение да ни гостувате напролет. Мисля, че ще останете доволни. Ела все още има особени моменти, но е значително по-добре. Веднъж-дваж ходихме на екскурзия (помните ли колко обичаше да пътува?) и от време навреме тя рисува или шие. Докато дойдете, сигурно ще ви зарадва с разговор — или поне с няколко думи.

Наслаждавайте се на планините и заради нас. Пожелаваме ви щастлива Нова година.

С обич,

Еми, Георг и Фридел

 

 

Март 1925

— Хвани ме за ръка, Габриеле. Движението е натоварено. — Георг Шрьотер се огледа наляво и надясно. — Още няколко пресечки. Виждаш ли камбанарията? — Изпъна напред дългата си ръка. — Музиката ще ти хареса, Ела. Но бъди търпелива — често ще започваме и ще спираме.

Ела видя две черни обувки срещу неговите. Георг повдигна шапка и кимна на жената срещу тях.

— Не вървим твърде бързо, нали? — той погледна към Ела. — Та така… Ще има два хора. — Сложи длан върху гърба й и я насочи да свие в пряката. — Помниш ли как пяхме всички, когато ти гостувахме в Мурнау? — Потупа я по ръката. — Нали не ти е неприятно, че го споменах?

Пръстите на Ела се впиха по-силно в лакътя му.

— Малко остана. Цяла зима репетирахме усърдно. Солистите са откъде ли не — Дюселдорф, Кьолн, Дрезден, Мюнхен. Ще изпълняват арии на Иисус, на Пилат Понтийски, Юда… Всички главни герои.

Стигнаха до каменните стъпала пред входа на църквата. Ела се закова на място.

— Юда — отрони тя.

— Да, Ела. Помниш ли кой е?

— Предателят.

— Да. Предателят Юда.

— Помня — кимна тя.

10 ноември 1925

 

Капитан Бер,

Настоявам, че тези творби са мои. Повярвайте ми, заслужила съм ги. Предайте му, че ако си иска картините, трябва да дойде и да ме погледне в лицето.

Габриеле Мюнтер

 

 

31 декември 1925

На тавана следобедното слънце завихряше снопове прашинки като заострени копия. За да не пронижат очите й, Ела затвори очи и протегна ръце. Опряла длани в сухите стени, си проправи път до грамадния кедров сандък, където Еми складираше стари вещи. С върха на чехъла си Ела го чукна леко по долния ръб и прокара пръсти по ъглите му, вдишвайки острия мирис на кедър и вехти дрехи — детската й блуза с моряшка яка, полата, която майка й бе ушила за Еми в тон с нея, бебешките дрехи на Фридел, сватбената вратовръзка на Георг. Ела разрови меките съкровища и откри под тях каквото знаеше, че ще намери — гланциран лист в картонена обложка. Едната снимка бе запазила за себе си и за Василий, втората бе изпратила на Еми. Тя издърпа гладката хартия, отвори очи и погледна.

В неделя бяха сложили най-хубавите си дрехи. Разходиха се край реката и спряха по средата на моста. Съзерцаваха как бавните лодки се носят по водата. Усмихнат мъж мина край тях и Василий — винаги по-общителен — го помоли да ги снима. Ела ще нагласи камерата, обясни му, а господинът просто ще включи механизма. Ела ще му покаже как. После двамата се облегнаха спокойно на парапета, близо един до друг, ала без да се докосват. Той държеше бастуна си, тя — слънчобрана. Василий, със сламена шапка, пъхна палец под елека си. Тя също носеше елек — на бежови и бели ивици в тон с полата. Блузата й беше с буфан ръкави. Ела се усмихна неволно. Двамата на снимката изглеждаха тъй невинни и млади. Струваха й се познати. Навярно някога ги бе познавала.

Спомените лежаха разпилени из тавана на съзнанието й, достъпни и безопасни. В мазето обаче се таеше неотменно присъствие, страховито и гибелно.

14 януари 1926

 

Уважаема госпожице Мюнтер,

Отговарям на писмото ви от 10 ноември 1925 година, в което настоявате господин Василий Кандински да се яви лично при вас, за да изиска сбирката от картини, скици, писма и други свои вещи, оставени ви да ги съхранявате през август 1914. Уведомявам ви, че господин Кандински не възнамерява да ви посети. При никакви обстоятелства не би се срещнал с вас. Потвърждавам го в качеството ми на негов представител.

Гореспоменатата сбирка принадлежи единствено и само на твореца Василий Кандински. Професор Кандински е неин единствен собственик и не е предоставял на никого права над нея. Той настоява да изпратите въпросното имущество до работното му място — „Баухаус“, Ваймар. Съветвам ви да преразгледате искането си и да подготвите вещите за транспортиране възможно най-скоро. Господин Кандински ще поеме всички разноски за пратката.

Повтарям — господин Кандински няма да се срещне лично с вас.

С уважение,

Лудвиг Бер,

Адвокатска кантора „Бер и Гастрихт“

 

 

10 март 1926

— В момента дори не ми се мисли за съдебни дела. — Георг стъкна огъня със заострена маша. — Това не е ли кражба? Щом са негови и не му ги връща, значи ги краде.

Ела седеше на стълбите извън полезрението му.

— Предложи да го чака там с ключа.

Еми разлисти страницата и вдигна поглед.

— И? Какъв е проблемът?

Георг обра пепелта от камината и затвори решетката.

— Той не иска да я вижда. А тя не иска да му предаде картините по друг начин.

— Каква двойка, мили боже!

Приведена напред с колене, притиснати в гърдите, Ела усети как челюстта й се сключва и дългите винтове на пантите й се вбиват в мозъка й. Втечнени мисли се стекоха по улеите в ушите й, покапаха по врата и се събраха в скута й. Мисли като локви намокриха роклята й.

28 март 1926

 

Госпожице Габриеле Мюнтер,

От името на Василий Кандински ви напомням, че при никакви обстоятелства господин Кандински няма да се срещне с вас. Клиентът ми е неумолим. Ваше задължение е да му изпратите творбите и личните вещи. В противен случай ще ви призовем пред съда.

Лудвиг Бер, адвокат

 

 

Юни 1926

На път за лекаря минаваше покрай галерията на Херварт Валден. Установи, че може да прекоси мястото сравнително спокойно, стига да затаи дъх, както когато баща й ги бе завел на излет в провинцията. Тогава каруцата заобиколи една селска църква и зад нея й се ухили гробище с нащърбени зъби от изронени надгробни плочи. Тази разходка много приличаше на онази. Много.

 

 

8 октомври 1926

— Получихме писмо от Георг, Ела. Искаш ли да го прочетеш?

— Прочети ми го.

— Помниш защо е в Мюнхен, нали?

Ела се облегна в креслото, скръстила плътно ръце.

Скъпа моя Емалине,

Опаковахме всичко и изпратихме един пакет с картини и писма до Ваймар. Останалото (много е всъщност) е в склада на Мюнхенската транспортна компания. Както тя пожела, нали? Да се надяваме, че той ще се задоволи с един кашон. Фридел мисли, че леля й притежава цяло състояние. Не искам и да знам. Така или иначе то не е нейно, та да го продава.

Предадох ключа от ателието на компанията за недвижими имоти. Тъжно беше това ровене из стари вещи. Имаше и купища снимки. Ще донеса няколко, за да ги видиш. Честно казано, той ми е симпатичен въпреки всичко. Сериозен мъж.

Ще кажеш ли на Ела, че всичко приключи? Целуни я от мен.

Тази вечер с Фридел ще ходим на кино. Заслужихме си го.

Ще се върнем с късния влак в неделя. Утре може да се разходим в Английската градина, ако не е много студено.

С обич,

Георг

— Ето, край! Всичко е уредено. Забрави и прости. Така трябва.

— Нима?

 

 

Февруари 1927

Жълти електрически лампи осветяваха отгоре масивните маси в библиотеката. Седмичните вестници висяха по дървени етажерки като пране върху простор. Ела рядко четеше вестници. Никога всъщност. Но беше чула, че има статия с илюстрации и снимки, посветена на факултетната изложба в „Баухаус“ и празненството след нея.

Ела вдигна вестника под брадичката си и се взря с присвити очи. В ръката му имаше мека филцова шапка. Косата му изглеждаше оредяла. Дребничката жена до него с тъмна коса, подстригана на черта над раменете, носеше лъскава рокля с ниска талия и ресни по долния ръб. Беше млада и красива. Съпругата му.

Библиотекарят излезе от помещението. Ела отдели листа със статията и го сгъна между страниците на скицника си. Вкъщи го наряза на парченца и натъпка късовете в заешката клетка на Еми.

 

 

Април 1927

Китайският продавач на птици седеше сред дървени клетки, разхвърляни по речния бряг. Ела му махна за поздрав. Никога не го бе чувала да продума на някого, но на редовните посетители — включително Ела — той винаги кимаше с усмивка. Ако клиент поискаше да купи птица, китаецът изчисляваше със сметало и написваше цената в германски марки върху лист хартия. Ела бе наблюдавала подобна сделка. Колкото до нея, тя просто обичаше да се отбива тук и да разглежда птиците всяка седмица след посещението при доктора — приятна разходка край реката, успокоителна, ободряваща. Цвърченето и скрибуцащите птичи нокти, подсвиркването и ромоленето бяха добра компания, разтуха от стършелите, жужащи в мозъка й, когато останеше сама. Отначало пърхащите криле и ненадейните подскоци на пернатите я плашеха. Тя присвиваше рамене и стискаше чантичката си пред гърдите. Сега говореше на птиците, цъкаше им с език, наричаше по име няколкото, които китаецът не предлагаше за продан и ги държеше в бяла клетка върху дебел клон на едно склонено дърво.

Ела си имаше любимци. Не черните гарвани зад решетките, не пощенските гълъби с мънички пръстени, прикрепени към краката, не белите гълъбици, не дори пойните птички. Обичаше да съзерцава бойците. Китаецът имаше ястреб врабчар със свирепо лице, орел рибар и сокол скитник. Кожената ръкавица на птичаря лежеше в щайга под клетките им. Ела се заседяваше и пред снежнобелите пухкави птици, и пред червените, и зелените, и сините. Обичаше да наднича в клетките във водата, където живееха кресливи патици, гъски, и достолепни лебеди. Винаги минаваше и край клетката на болниците — новооперени птичета, паднали от гнездото, зрели птици, зашеметени от удар в прозорец, осакатени или изнемощели от глад. Топлеше ги очукана бутилка с гореща вода, увита в хавлиена кърпа. Днес обаче клетката пустееше. Ела улови погледа на китаеца и посочи. Той кимна с усмивка и размаха ръце. Днес нямаше ранени птици.

 

 

31 декември 1927

— Изглеждаш красива, Ела. Остана стройна. Новите рокли с ниска талия ти стоят добре.

Пред огледалото върху тоалетната масичка Ела изпъна нервно полата върху хълбоците си.

— Няма значение, когато си остарял.

— Старостта не идва на петдесет. Но това не е важно. Някои от познатите ти отпреди войната ще присъстват на празненството.

Ела закопча катарамите на обувките си. Бяха нови и твърди.

— Гордея се с теб.

— Защото не съм мъртва ли? Или луда?

Ела взе четката за коса. Върна я обратно върху тоалетната масичка.

— Беше болна. Не е срамно. Сега си добре и ще укрепваш.

Еми скръсти ръце върху коремчето си.

— Не знам защо.

Ела си среса косата — къса и чуплива. Между зъбите на четката останаха сребристи косъмчета.

— Защото животът трябва да се живее. Това е. Но не му мисли много сега. Пийни вино, Ела. И стой, докогато искаш.

— Аз съм отритнат човек. — Ела се втренчи в огледалото. Лицето й я погледна без усмивка. — Съмнявам се да остана до полунощ. — Обърна се към сестра си. — Не съм те молила, знаеш. Да ме връщаш… Не съм радостна.

— Но аз съм! Хайде, върви! Ще говорим утре сутринта. Върни се с такси.

Еми се изправи тежко от стола.

— Звучиш като майка.

— Знам. — Крайчетата на устните й се повдигнаха. — Все едно започваш нов живот.

— Невъзможно.

— Така казваш сега. Дай си шанс. Готова си да отвориш нова страница.