Мери Бесон
Художничката (7)

Дует

Мурнау, август 1908

— По-високо, по-високо, Габриеле. — С опакото на дланта си, вдигната над главата, Василий придържаше нотата. — Пробвай пак. Дишай. Хайде. Започваме от дванайсети такт.

Той засвири и си пое дълбоко дъх, за да даде знак на Ела да се включи.

— По-добре. Много по-добре е. Да започнем ли отначало?

Инструментът изпълни лиричното въведение, преди баритонът му да запее: „О, недей да плачеш“.

Преди седмица Василий се бе върнал в Мурнау с няколко партитури — предимно песни на Шуберт. През септември очакваха Шрьотерови и планираха музикална вечер. Бяха инсталирали хармониума на Василий и той свиреше охотно. Дори тоналността на инструмента да не пасваше съвсем на песните, все едно. Важното в случая бе семейното събиране.

Ела очакваше с нетърпение гостите. Щеше да види и очарователната си малка племенница. Бе купила уютната жълта къща в подножието на Алпите и мечтаеше за семеен живот, за непринудени срещи с родственици и приятели. И се радваше на възможността да покаже своя Василий, съвършен във всяко отношение. Надяваше се да докаже на сестра си, че е била права да го чака толкова дълго.

Ела обаче не се чувстваше съвсем спокойна в Мурнау, където местните не бяха свикнали да приемат хора на изкуството и чужденци, да не говорим за неомъжена жена, притежателка на дом в градчето им. Видеха ли я по улиците, вперваха поглед напред; търговците вземаха парите й, сякаш ги е омърсила. Никой не я наричаше по име, не я поздравяваше пръв, нито отвръщаше на нейните поздрави. Веднъж на излизане от пекарната спря да прехвърли дръжката на чантата си през рамо и й се стори, че чува клиент да шепне: „курва“. Останеше ли сама в къщата, Ела се чувстваше като в гнездо върху чупливи клони; кацнала върху дърво, към което прииждат недружелюбни, подозрителни сплетници. В такива моменти усещаше колко различна е от другите жени, невписана в никакви групи, освен в създадените от нея — Ела и Василий, Ела и Шрьотерови, Ела и малцина художници. Василий пътуваше и водеше разговори на равна нога с всекиго; сновеше между Русия и Германия — гражданин на света. Животът с Василий обаче поставяше Ела извън живота на другите — гражданка на никоя страна, освен на малката им самостойна общност.

В музикалната стая на Котмюлералее двамата пееха „Зелма и Зелмар“^[1] — мечтателен дует на сбогуващи се любовници. Понеже акомпаниментът се състоеше от бавни акорди, Василий можеше да работи с клавишите и педалите и същевременно да пее. Или да й отстъпи място? Ала макар да имаше пиано в апартамента в Мюнхен, тя отдавна бе прекратила уроците по музика.

— Не, свири ти.

Засвиреше ли Василий на хармониума, Ела разбираше, че правилно е решила да купи къщата. Тук имаха убежище, където да канят съмишленици на музикални вечери и среднощни дискусии за изкуството. В къщата с достатъчно стаи за спане, хранене и работа живееха заедно, отпочиваха и се възстановяваха, докато чакаха развода. Какво протяжно чакане! Месец след месец разговорът кръжеше в спирала от затормозяващи думи.

— Колко пъти да обсъждаме въпроса, Ела?

— Каза ми, че докато си в Москва, ще довършиш започнатото. Но не! Мислиш за всичко друго, освен за мен.

— Ела, Ела… Вече съм сложил рубли в точните ръце. Натякването ти не ни помага.

— Понякога ми се струва, че те е грижа за мен само когато си тук. В Русия мислите ти отлитат в друга посока.

— Глупости. Обичам те навсякъде. Ела и ме целуни. Моята малка Елхен трябва да е по-търпелива.

Тема с вариации, отново и отново.

Тази вечер Василий изпя първия куплет, с финалния печален зов на Зелмар: „Ще се върна, от щастие озарен!“. Засвири, после кимна на Ела да се включи.

Но в нощната глъб те дебнат канари

и коварни тъмни води!

Да плача ли, надвиснала с теб над смъртта,

аз, от щастие озарена жена?

Гласът на Ела прозвуча тихо и горестно. Жалбата на Зелма я разтрепери; кратичкото „но“ разкъса сърцето й. Тя замлъкна от страх да не избухне в сълзи. Помоли Василий да започне отначало нейната част. Песента бе за тях. Те също бяха разделени любовници.

Василий бе уредил наесен да се премести сам в нов апартамент. Настояваше да не живеят заедно в Мюнхен, където хората го познават и благоприличието изисква да зачитат Аня. И по-зле — през октомври възнамеряваше да замине пак за Москва и няколко месеца да остане там. Държеше лично да ръководи пътуващата изложба на Новото мюнхенско художествено общество.

Ела довърши куплета, без да се разплаче, но отказа да изпеят друга песен. Трябвало да разбърка супата — с това извинение затвори партитурата.