Мери Бесон
Художничката (5)

Четвърта глава
Картички и снимки

Тунис, януари 1905

Ела се чувстваше по-скоро замаяна, отколкото изгубила посоката. Сергиите с бакърени съдове я бяха отвели до глуха улица. Вместо да се върне назад през лабиринта на Медина, тя свърна надясно в още по-тясна и шумна алея. В бъркотията се надвикваха араби, увити във вълнени шалове. Натрупаните стоки не оставяха проход и колкото повече се мъчеше да си пробие път, толкова повече се сгорещяваше и ожадняваше. Понесла спазарения тежък поднос с дръжки, Ела се провираше сред гъмжилото, разкаяна, че от мързел не бе тръгнала по обратния път. Поспря да си отдъхне. Подпря подноса върху ръба на една сергия с манго и ананас и разхлаби ремъците на брезентовата чанта, впити в ямката на рамото й. За да си разкваси устата, реши да си купи нарязани плодове на пръчка. Извади кесията с пари от джоба на полата си. Докато отброяваше непознатата валута, някой я блъсна по рамото. Тя се обърна и в същия момент хищническа длан грабна кесията с монети със светкавичната бързина на морска птица, уловила риба в плитчина. Крадецът изчезна безследно сред морето от хора, без да вдигне и най-малка вълничка. Стъписана, Ела не успя дори да извика. Вдигна подноса и го притисна до гърдите си, сякаш и той е уязвим. Упрекна се мислено. Василий я бе предупредил да не тръгва сама.

Зашеметена от бързината, с която крадецът бе грабнал кесията, и отвратена от себе си, тя едва се добра до хотела, слънчасала и потна.

— Има ли студена вода?

Тя изкачи стълбите до спалните на първия етаж и с жестове показа на босоногото слугинче, клекнало в мрачното антре, да донесе вода от стомната, увита в слама и заровена в дупка в пръстта под палмовите дървета в двора. Момичето се отдалечи по коридора. Ела влезе в стаята си и рухна върху дървения стол до масата. Всичко тук я сломяваше — влагата, храната, езикът, парите, миризмата, пазаруването, дългите разстояния, затрудненията да обяснява на прислугата какво иска, невъзможността да се опази от крадци.

Само светлината си заслужаваше усилията. Вътре бе сумрачно и тясно във влажните дни, но навън очите се къпеха в неописуемо сияние, по-чисто от лятното слънце в Бавария, по-бяло от парижката позлата, по-необятно от амстердамския хоризонт — прохладна светлина сред горещ въздух. Истинско чудо, изкупващо неудобствата на ежедневието.

Имаше ги в изобилие. Първо, напрежението от постоянното опаковане и разопаковане на багаж по време на изнурителните им скиталчества, откакто бяха напуснали Мюнхен. Василий се чувстваше неудобно да се разхожда с Ела из града, където живееше съпругата му. И те пътуваха — Калмюнц, Нюрнберг, Регенсбург, Вюрцбург, Ротенбург об дер Таубер, Дюселдорф, Кьолн, Франкфурт. Напролет посетиха Бон и Ела представи Василий на Шрьотерови.

С присвити устни Еми отпрати готвачката в задния двор да набере грах. Сама с Ела в кухнята, тя изрази недоволството си.

— Дали ми харесва? Разбира се.

Любовникът на сестра й имаше безупречни обноски — патриций по осанка и поведение. Всеки би отчел брилянтния му ум.

— Но не е редно да живееш с женен мъж.

— Обясних ти, че е подал молба за развод. Изисква се време да мине през цялата йерархия на Православната църква и държавата.

— Ела! Той все пак е женен. Какво би казала мама?

Ела стисна устни и очите й блеснаха остро.

— С теб сме много различни. Аз съм модерна жена. Взела съм решение!

Еми вдигна поглед от купчината картофи.

— Съпругата сигурно иска много пари.

— Има си име. Аня Чимякина. Познавам я. Посещавам я. Може да се каже, че сме приятелки. Тя съжалява за несполучливия брак. Василий обаче не иска да ги одумват.

— Да ги одумват! Ела, наистина ли не разбираш колко болезнено е за нея? Наричаш се нейна приятелка?

— А ти не разбираш ли, че разводът изисква време? — Смръщеното й лице поомекна. — О, Еми, не се безпокой. Ще се оженим, както си му е редът. Ще видиш.

Вратата на кухнята хлопна. Еми се изправи.

— Благодаря, Анализе. Ще сготвим граха за вечеря. Не е ли чудесно, че госпожицата ни дойде на гости? — Готвачката кимна и заусуква престилката си. — Знаеш ли, Анализе? Сестра ми е талантлива художничка. Картината, която донесе, сигурно ще ти припомни бащиното стопанство. — Момичето се усмихна и се поклони леко на Ела. — Днес ми се занимава с готвене. Прибери се вкъщи, Анализе. Почини си. — Еми изчака вратата да се затвори; върхът на ножа й остана забит в сърцевината на картофа. — Не е прилично. Не си възпитана да живееш като циганка.

Ела прокара длан по дървената маса.

— Не живея като циганка, Еми.

— Да живееш с женен мъж, е рисковано. И бездруго има достатъчно спънки между жените и мъжете.

— Ти ли го казваш? А и аз съм творец, не съм обикновена жена.

— Каква е разликата? Сериозно! Помисли за бъдещето. Ами ако той не поиска да се ожените? Има неща, които не разбираш, Ела!

Острието на ножа проблесна.

— Не го познаваш.

— Освен това живеете като номади. Не може ли поне да се установите някъде?

Сестра й улучи болно място. От месеци Ела се чувстваше като фиданка — посаждат я и пак я изравят, преди да пусне корени, да се разлисти. И все пак как да изрече предателски думи срещу любовника си?

— Ана Чимякина има апартамент в Мюнхен и Василий не иска да я унижава, като живее наблизо. Според мен постъпва благородно. Той е добър човек, Еми, повярвай ми. Щом се освободи, ще се оженим. Тогава ще съм достойна да ме представиш на всички пасторски съпруги.

Така и не се установиха обаче. Жаден да запечатва нови картини върху платното на въображението си, Василий заведе Ела в Хага, Харлем, Зандам, Страсбург, Базел, Лион, Марсилия, Париж, а сега и в Тунис. Самата тя бе любознателна и смела пътешественичка, но се чувстваше изморена. За пръв път се сблъскваше с толкова многолика култура с древни корени. Терзаеше я и неловкото регистриране в хотелите. Дори тук, на друг континент, бяха наели отделни стаи. Хората обаче я гледаха с подозрение. За нея това имаше значение — във всяко отношение, освен в едно тя му бе съпруга.

* * *

Ела отвори прозорчето с изглед към вътрешния двор на хотела под нея.

— Върнах се, Василий.

— Ще излезеш ли?

— Първо ще се напия с вода.

Тя затвори прозореца. Остави новия бакърен поднос върху дървената маса; разположи го по средата. При следващото ходене до пазара щеше да го напълни с плодове и лимонови клонки. Щеше да превърне стаята в свой дом.

 

 

Долу Василий седеше в сянката пред малка картина. Беше безупречно облечен — с вратовръзка, елек, изгладени панталони. Казваше, че може да рисува в смокинг. Смяташе нехайството за липса на дисциплина.

— Виж, Ела. Правя нещо различно.

Той натопи памучна кърпичка в разтворител и с показалец изтри малка част от платното между бледосиньото небе и по-тъмносиньото море. Пръстът му описваше грижливи кръгове, докато двата нюанса преливаха един в друг. Ела стоеше до него и наблюдаваше. Внимателно, без да разделя косъмчетата на четката, той смеси цветовете по разделителната линия, придавайки й овална форма, плътна и изразителна.

— Готово…

— Е, вече не е точно морски пейзаж. — Тя отстъпи няколко крачки назад и пак се взря в платното. — Не бих познала къде стоиш, ако ги нямаше петната вляво — лодки вероятно, или скали?

— Хм…

Прецизен с четката, той превърна сините нюанси във вълнисти арки.

— Хората няма да разпознаят пейзажа. — Присвила очи, Ела наклони глава наляво, после надясно.

— Не и с очи.

— Ще запазиш ли лодките?

— Не мисля. — Той навлажни пак четката и се вгледа в платното. — Ще оставя само намек, загадка.

— Е, аз виждам движението. Лодките продължават да плават. Защо не опиташ да приглушиш предния план?

— Да. Да! Имаш право. И ще добавя контраст с жълто по края. — Напои с боя четката и размаза местата, посочени от Ела. — Как ти изглежда сега? — попита я, вдигнал четката във въздуха.

— Усещам енергията, но вече не виждам никакъв пейзаж. Липсва дълбочина. Хората ще се чудят какво да мислят.

— Хората ще се научат да разбират. Някои няма да се научат, естествено, дори да им кажем какво да търсят с очи и какво да виждат. Но… — Той вдигна един бележник от земята и бързо скицира с молив няколко форми, изпробвайки размери, разположение, ъгли, перспективи. Сбърчил чело, поседя неподвижно и си пое дълбоко дъх. — Толкова е различно от музиката, навярно по-трудно…

— Музиката ли?

— Помисли, Ела! Идеята на композитора не остава само негова. — Той взе четката със сигурна ръка и прехвърли скиците върху платното. — Оркестърът, инструменталистът, певецът… творбата няма значение. Изпълнителят обаче преобразува идеята. — Седна върху табуретката пред триножника и се взря в картината. Дясната ръка с четката помръдна леко във въздуха, сякаш упражняваше линия, преди да затанцува по платното. Приведе се напред и ръката му прекопира призрачната линия. — Композиторът дава насоки — адажио, кресчендо и прочее, после изпълнителят предава идеята. Двамата си сътрудничат. — Изправи се и се протегна, завъртя рамене напред-назад и пак седна. Съсредоточен, смеси с твърда четка бяло и основен цвят от тубичката, докато двата цвята закръжиха в грациозен дует върху палитрата. — Художникът обаче носи цялата отговорност. Той замисля идеята, той я претворява. Не създава впечатление за обекта, по-скоро изразява себе си.

Ела скръсти ръце и сключи вежди. Слушаше съсредоточено. Той често пробваше теориите си върху нея, както моден дизайнер облича модел. Тя стоеше неподвижна, готова да надене новата рокля и да присвои отчасти мислите му.

— Който умее да вижда, ще почувства картината. Ще крачи край нея, ще живее в нея. — Погледна към Ела. — Ти ми помогна да го разбера.

Ела поруменя.

— Всъщност не разбирам нищо. — Предпочиташе да стои до рамото му, да наблюдава как ръката му се движи с четката, да диша в ритъм с него и да съзерцава как творбата се разгръща пред очите й на художник. — Синьото обаче ме затрогва.

Когато рисуваше, тя често мислеше за неговите цветове.

— Синьото е… духовно — прошепна той и погледна нагоре. — Винаги чувам синьото.

Тя се взря съсредоточено в платното, навлезе в пространството му.

Той пак се обърна към картината.

— Чувам флейти в тези сини цветове. Дует, чист и звънлив.

— Съзвучие.

— Именно.

Той се пресегна и вдигна ножчето от палитрата. Тя сложи длан върху рамото му.

— Харесва ми.

— Моята спътница. — Той отдръпна ръка от платното. — Моята скъпа приятелка. Моите най-добри очи.

Ела го помилва по бузата. Той взе дланта й и притисна устни в нея.

Остави ножа, обърна се на стола и я обхвана през хълбоците. Придърпа я между коленете си, затвори очи и отпусна глава върху гърдите й.

— Да си събера ли боите? Искаш ли да отидем в стаята ти?

Тя очерта с длани склона на раменете му, притисна се в него, усети мириса на кожата му, вкуси аромата й. Както винаги се отказа от себе си, за да почувства у него своето по-добро аз.

— Искам да ти покажа какво купих.

— Да, по-късно…

Стъмни се. Запалиха керосиновата лампа и седнаха до масата в стаята й. Той пишеше есе. Сега тя го наричаше Васи и се усмихваше при мисълта, че някога е бил професор К. И колко много бе научила, откакто заслужи правото да го нарича така.

Не само за любовта. Преди време той я бе насърчил да изработва гравюри. Седмици наред Ела скицираше върху хартия и прехвърляше изображенията върху дърво; рисуваше наопаки и запълваше с мастило. Късно една нощ той се изправи в леглото и я видя, приведена над масата.

— Цяла нощ стривам и смесвам бои. Накрая се получава бъркотия. Мастилото е прекалено гъсто и не попива равномерно. Помогни ми.

Той я насочи към друг материал. Линолеумът се поддаваше по-охотно на ножа и дребничката й ръка не прехвърляше мастилото толкова своенравно. Линографията стана неин специалитет и тя откри, че може да улавя дори деликатни нюанси в релефните портрети, които изработва. С всеки портрет се впускаше в приключение с нови материали, нови образи, нови усилия да вижда по-проникновено, да преценява върху какво да се съсредоточи и какво да отмине. Василий вземаше всяко нейно творение, обръщаше го от всички страни, разсъждаваше над формата, цвета и концепцията, тълкуваше мисленето й. Колкото и да обичаше да работи обаче със своя учител и любовник, идеите й трябваше да останат само нейни. В това нямаше никакво съмнение.

И все пак тя се вливаше винаги в него — когато заговори, подхване есе или картина. При всяко ново начинание го чакаше да прозре целта. Спираше ли да обмисли следващата крачка, помагаше му с въпроси и съображения. Почувстваше ли се изнервен, съгласяваше се, че му е необходима почивка. Огладнееше ли, тя също усещаше глад. Измореше ли се, заспиваше с него. Случеше ли се да остане сама, копнееше за присъствието му, за проницателните му наблюдения върху всичко, което виждат заедно. Жадуваше да усети мириса му, натиска на дланта му върху ръката й.

Ненавиждаше обаче несигурното си положение; мразеше погледите, ехидните усмивки.

— Докога ще наемаме две стаи? Не може ли да се регистрираме като съпрузи?

— Имай търпение, скъпа — отговаряше той. — Когато се разведа, ще се оженим и навсякъде ще бъдем заедно. Обещавам ти. Ала засега така е най-добре. Не бива да сме трън в очите на хората. Трябва винаги да сме с високо вдигната глава.

Ела продължаваше да мечтае за дом с него; като в сън наяве виждаше деня, когато той ще си изпълни обещанието.

Рапало

1 април 1906

 

Мила Еми,

Изпратих ти (по-скоро на Фридел) нещо по пощата, но внимавай да не го разкъсаш или огънеш. Куклата от картината е Гертруде. Ако си спомням правилно (а съм сигурна, че си спомням), когато бях на шест, ти прекара цялата коледна вечеря със „своята Гертруде“ в скута. Разкажи тази история на съвършената си дъщеричка и непременно я целуни за рождения ден от леля й Ела.

С Василий разполагаме с цяла вила само за нас, ако не броим постоянните гости. Бащата на Василий дойде да ни гостува за втори (!) път. (Обещано ми е скоро да го наричам „свекър“.) Общуваме с много художници и, Еми, аз съм една от тях!

Моля те, предай сърдечни поздрави на Георг. При следващото ми посещение вече ще сте в Берлин и ще трябва да свиквам със съвсем нова домашна обстановка.

Твоята странстваща сестра,

Ела

 

 

Париж, ноември 1906

— Mon dieu! Влагайте повече старание! Тук няма никаква дълбочина, госпожице. Използвайте молива отстрани — ето така. Дайте ми го! Дайте! Щрихирайте фигурата. Ето така! Окръглете я, придайте й живот!

— Но аз не искам да изглежда като реален предмет. Това не е важно за мен.

— Абсурд! Не е важно какво мислите вие. Ах, тези германци! Mon dieu!

— Но аз ще изобразя същността с молива.

— Не, не, не, не. Трябва да се научите да виждате каквото е пред очите ви.

— Но то е прекалено много. Искам да рисувам само същественото.

— Това са детски драскулки — къща, прозорец, дърво. Пфу! Творецът вижда всичко с молив.

— Не всичко. С молива намирам линията на картината, движението й в пространството, същността.

— Каква умница! Презирам многознайковците. Това ателие не е за вас. Ако не следвате напътствията ми, прибирайте се вкъщи. Нямам време за аматьори. За аматьорки. Казахте, че сте сериозен творец. Но това? Нелепо е! Няма място в ателието ми. Не можете да рисувате! Като дете сте — драскате заврънкулки и линии. Губите ми времето! Пфу!

Севър,

Февруари 1907

 

Скъпа Олга,

Съжалявам много, че не отговорих веднага на последното ти писмо, но сега те поздравявам за раждането на бебето ти. Не се безпокой за рисуването. Имаш толкова по-важни грижи!

Не, засега не планираме да се върнем в Германия. Нещата не са толкова прости както навремето. И двамата сме заети, но това не е оправдание. Всъщност има дни, когато от леност не правя нищо.

Извини ме, моля те, за краткото писмо. Често мисля за теб и за всичко, което споделяхме на младини.

За мен това бяха безценни дни.

Твоята приятелка,

Ела

 

 

Севър, февруари 1907

— Помогни ми да избера, Василий. Кои? Как мислиш?

— Със сигурност „Алея в парка «Сен Клу»«.

— Да, съгласна съм. Прилича доста на твоята.

— Донякъде. Моята обаче е по-рязка. Но пък аз съм по-възрастен и съм мъж. Освен това съм използвал повече червено.

— Кажи ми тогава. Кои да избера?

— Изложи и шестте в Салона на независимите. После изпрати гравюрите на Нови тенденции за публикуване.

— Винаги знаеш какво да правиш.

— Аз ли? Не мисля. Не… Не говори така.

— Вземи ме с теб в Одеса.

— Знаеш, че е невъзможно. Когато разводът приключи, ще дойдеш с мен. Имай търпение, Габриеле.

— Ще вземем ли Васке с нас в Германия?

— Влакът няма да му хареса. Ще плаче повече и от теб.

— Плача само когато си тръгваш.

— Налага се, Ела. Чакат ме неотложни дела. Както и да е. Не бива да вземаме Васке. Ще го дадем на хазяина.

— Той има котка.

— Още по-добре. Ще има две котки.

— Искам да се върна у дома, да имам къща и котка, и градина, и ателие, и двайсет и две деца и всички да приличат на теб.

— При други обстоятелства бих се разсмял. Ако имаш двайсет и две деца, няма да нарисуваш и една картина. Никой няма да те взема насериозно. Мислех, че искаш да изложиш картините си в галерия.

— Да. И ще го направя. Ще покажа шест. Моите шест картини ще участват в парижка изложба редом до твоите. Ще бъда известна колкото теб.

— В момента не съм в състояние да споделя настроението ти. Боли ме глава.

— Пак ли? Да спусна ли завесите?

— Да. Ще полегна. Имам нужда да остана сам.

 

 

»Орлово гнездо“, Бад Райхенхал, Австрия, юли 1907

По стръмния път към върха се налагаше Ела да слиза и да върви зад конския впряг. „Докато стигнем, и аз ще съм готова да постъпя в санаториума“, мислеше си тя. Изтощена съм.

— Още ли още? — Ела седна пак зад каруцаря.

— Това беше последният склон.

Набитият мъж се извърна да я погледне. Вероятно му се струваше необичайно сама жена с куфар да пътува към санаториума.

Докато колелата проскърцваха протяжно по стръмнината, Ела — единственият пътник — се любуваше на гледката. Удивителни заснежени хребети се състезаваха с лазурното небе кой да завладее пейзажа. По-надолу, по шосето до гарата, подминаваха хора, излезли на пикник или на разходка из планината — крачеха, подпрени на тояжки, или седяха по полянките, обрасли с планински лавър. При други обстоятелства Ела би се радвала да е сред тях.

— Мнозина ли се качват до върха?

— Да. Рядко возя само един пътник. Обикновено каруцата е пълна. През лятото се връщам по четири-пет пъти дневно. По два дори през зимата.

— Толкова пациенти!

— Който може да си позволи да боледува — промърмори каруцарят.

В болницата я настаниха на стол с твърда облегалка да чака лекаря. Вече бе решила да се представи като госпожа Кандински. Василий не би одобрил, но нямаше да й разрешат да го посети, ако им каже, че е някоя си госпожица Мюнтер. Името няма да говори нищо на лекаря и персонала. Хора като тях не се интересуват от парижкия Салон на независимите, където бе пожънала успех с картините си. Не, за тях е важно само да знаят, че има право да посети господин Кандински, пациент на известния доктор Цимерман.

Той я информира, забил очи в листовете пред него.

— Диагнозата е лека неврастения. Съпругът ви страда от нервно изтощение. Несъмнено сте забелязали изострената му чувствителност и самокритичност. — Доктор Цимерман бе висок и плешив; скулите му сияеха в студената светлина от прозореца зад него. Погледът му нито веднъж не се вдигна към лицето й. — Изисква се пълноценна почивка.

— Може ли да го видя?

— Още нещо. Специалистите по лечение на меланхолия смятат самообвиненията, наблюдавани у господин Кандински, за симптом на по-сериозно състояние.

— Симптом? На какво състояние?

Ела изопна рамене. Василий наистина беше прекалено критичен. Изпитвала бе на собствен гръб суровите му упреци. Знаеше обаче, че най-строго съди себе си. Бореше се с идея, недооформена в ума му, нова и неосъществима. И се стремеше към съвършенство.

— Специалистите, както казах, отдават изтощението, от което се оплаква Кандински, на непълноценен коитус.

Господин докторът сплете пръсти върху писалището и се втренчи в палците си. Ела се прокашля.

— Разбирам. Но той…

Докторът я прекъсна.

— В клиниката лекуваме проблема с доказани научни методи. Прилагаме редовни солни бани, хранене с мляко два пъти дневно, пълен отдих. — Изправи се и застана до прозореца. Почука с показалец по стъклото и проточи шия, сякаш да види някого отвън. — Докато умората не се преодолее напълно обаче, лечението не може да се смята за успешно. — Върна се до писалището и си събра документите. — Накратко, мадам, не бива да безпокоим господин Кандински. Когато го изпишем, той ще се върне, разбира се, при семейството си.

По обратния път Ела седеше, сплела ръце в скута. Колко глупаво бе да излъже така, глупаво и унизително. Разбере ли Василий, че се е представила за негова съпруга, ще й се ядоса. Освен това докторът греши. Депресията на Василий е причинена от друго. От терзания в работата, от стремеж да осъществи непостижима засега идея. Отново бе започнал да рисува фигури, московски църкви с овални куполи, жени в народни носии, коне и ездачи с дребни мазки като късчета златна мозайка. Картините бяха добри, но той се смущаваше от тях. Техни съседи в Париж, брат и сестра от Америка, посетиха ателието им в Севър. Госпожа Щайн, отявлена мъжкарана, се подсмихна при вида на руските композиции. Обясни, че покровителства модерни творци, и шумно изрази възторга си от брилянтния им стил. Купила една от картините с прозорци на Матис от Салона на независимите, притежавала и няколко дръзки новаторски платна на испанеца Пикасо.

Василий започна да се самобичува. Обяви се за провален творец и спря да работи. Главата му пулсираше, сънуваше кошмари, в които се задушаваше като човек, от чието прерязано гърло напират жизненоважни, неотложни думи. Причината за състоянието му бе творчеството, не способността да обича. У него зрееше идея и той не можеше нито да я изкорени от ума си, нито да я съзре завършена. Творбите на парижките художници го изпълваха със завист. Само Ела го знаеше. Само тя знаеше колко дълбоко страда.

 

 

Лозана, септември 1907

Ела уви останалия хляб в памучна кърпа и завърза краищата на възел. Всяка вечер, преди слънцето да се спусне зад планината, двамата отиваха до езерото, наемаха малка лодка и гребяха до залива, където гнездеше лебедово ято. Възрастните птици плаваха, красиво белоснежни, и дори бебетата в раздърпани сиви палтенца изглеждаха симпатични с белите си опашки.

— Цял живот не сменят партньора си — отбеляза мъжът, от когото вземаха лодката.

— Така ли? — хваната за планшира, Ела стъпи внимателно на борда.

— Наблюдавам онази двойка от години — посочи старият лодкар.

Вятърът развя дългия му посребрял перчем. Василий се качи след нея, седна и хвана веслата. Лодкарят развърза въжето и тласна лодката с крак.

Освободена от кея, лодката се отдалечи бавно от брега. Василий натопи греблата и я насочи полека към едрите лебеди, поклащащи се върху чистата водна повърхност.

— Когато бях малка, мама ни четеше „Грозното патенце“. Представях си, че съм като него — призна Ела.

— Никога не си била грозна.

— Така си мислех.

Тя развърза панделката на бонето. Бялото слънце се стапяше над тъмния планински връх като пяна, преляла от калаена халба.

Василий извади греблата и остави лодката да се носи по водата. Очите му блестяха, кожата му бе гладка, загоряла от слънцето. Ела се усмихна. След престоя в санаториума той приличаше повече на себе си. Работеше. Твърдеше, че гребането му се отразява добре.

— В „Калевала“ има безсмъртен лебед в земята на мъртвите. — Приведе се напред да потопи веслата; гърбът и раменете му описаха широка арка над лодката. — Убиеш ли лебед, ще умреш. Така гласи легендата. А който спаси лебед, става безсмъртен.

Ела хвърли късчета хляб във водата и белите лебеди се плъзнаха към тях по ясната повърхност над зелените езерни дълбини.

— О… Бих се страхувала да съм безсмъртна. — Тя прокара пръсти по водата. — Василий, виж бебетата! Смешни са, нали? Искам да имам лебедова шапка!

— За маскарада ли?

Той прибра греблата и ги застопори с куките.

— Не, истинска, голяма снежнобяла шапка. Може ли да хванем лебед?

Обичаше да го развеселява. Ако го кара да се смее, ще я обикне по-силно. Смехът му се отразяваше добре.

— Не, но може да ти откраднем пера от гнездото. — Василий сбърчи вежди, нави си ръкава и потопи ръка във водата чак до лакътя. — Не бих убил лебед.

— Не се навеждай! Ще се обърнем! Нямах предвид да убиваме каквото и да било.

Василий се изправи.

— Дядо ми знаеше… — Той изтръска мократа си ръка и спусна ръкава на ризата. — Разказваше как царските войници опустошават селата.

— Не говори за това. Нека просто бъдем тук. Тук, сред лебедите… Да легнем в лодката и да станем лебеди. Хайде!

— Тази вечер те прихваща нещо. — Той пак потопи веслата в езерото. — Стъмнява се. Да се връщаме.

Ела си свали бонето и го сложи под носа на лодката.

— Добре. Ти греби. Аз ще лежа неподвижно и ще бъда лебед.

Тя легна бавно върху дъсчения под. Върху небето с цвят на дълбока вода се мержелееше вечерницата. Светът над нея бе безкраен и безсмъртен. Ела усещаше как лодката се поклаща.

 

 

Бон, краят на октомври 1907

Ела се изгуби. Слезе от трамвая, свърна наляво и тръгна по релсите, сигурна, че ще намери мястото. Провери още веднъж адреса върху бележката, пъхната под ръкавицата й. Пое на изток, отдалечавайки се от Рейн. Спомни си, че Елизабетщрасе прави рязък завой, и точно след него очакваше да открие издателя. Пак грешка. По улицата се редяха ниски къщи. Тя се върна на север, после тръгна на запад към речния бряг. Стигна до следващата улица и се озова пред обвития в рози вход на парка край реката. Щеше да закъснее.

— Каква бъркотия — промърмори си тя.

През петте години извън града бе изгубила всякаква представа за посоките. Беше на крака от сутринта и на всичкото отгоре носеше нови обувки — възтесни и твърди. Ремъкът на голямата кожена папка се впиваше в рамото й през лекото палто. Шапката й постоянно се свличаше напред и сивите пера я гъделичкаха по челото.

Подвоуми се дали да не влезе в магазина на ъгъла и да помоли да я упътят. Краката обаче я заболяха още повече.

— Няма значение — каза си тя.

Прекоси улицата и влезе в парка. Току до портата зърна пейка. Десет минути, обеща си. Остави дебелия плик върху пейката, наведе се и разхлаби връзките на обувките. Някой бе оставил вестник с голяма мъглява снимка на кайзера във военна униформа. Тя се втренчи в нея. Война ли е избухнала? Погледна заглавията. Белгиец, убит от конгоанци. Нищо общо с нея. Сплете длани върху чантичката в скута си. Десет минути. Затвори очи.

 

 

— Не искам приказка. Не искам.

Гласът изтръгна Ела от дрямката. Сънуваше, че в скута й има котка, разтворила уста да я ухапе.

— Ще почетем малко. После ще купим кестени. Съгласен ли си?

Пълна жена намести едно момченце върху пейката срещу Ела.

— Мразя тази приказка!

— Мразиш „Храбрия оловен войник“? Преди беше любимата ти приказка.

— Не, не!

— Добре, да прочетем ли „Немирникът Филип“?

— Не, не, не, не.

Детето се разплака.

— Хайде. Седни в скута ми да погледаме света наоколо. — Жената взе детето и то се сгуши в нея. — Ето, ето… Ей сега ще ти стане по-добре.

Обвила с длани коремчето му, тя го залюля и му затананика тихо.

На Ела й се стори, че усеща тежестта на момченцето, все едно и тя е обгърнала дете, и топлата му мокра бузка докосва лицето й. Племенниците й вече бяха пораснали. Държаха се вежливо, но след любезностите, разменяни сутрин и вечер, всеки се залавяше със заниманията си.

След дългите скиталчества с Василий Ела се бе върнала в Германия, готова да свие гнездо с него. Беше навършила трийсет. Жената трябва внимателно да преценява докога да отлага създаването на семейство — така му беше казала. Сега го чакаше да се върне от Москва с документите, удостоверяващи развода. Тогава щеше да започне истинският й живот. Реши да си позволи няколко седмици в Бон, да гостува на роднините си и да довърши картините за Фридрих Коен. Вече бе готова да ги представи на издателя. Стига да открие къде се намира.

Тя стана. Идеята за кестените я бе изкушила. Тръгна по градинската алея, последва мириса на печени кестени и точно зад лехите с тъжник видя търговец да разжарява въглени под меден казан.

Ела му даде монета и се върна на пейката с хартиена фуния, пълна с горещи кестени. Детето бе заспало в скута на набитата жена. Бавачка? Изглеждаше твърде възрастна, за да му е майка.

— Успели сте да го приспите — прошепна й Ела.

— Да. Слава богу. Измори се много. — Жената говореше тихо, отдръпнала глава от момченцето. Усмихна се на Ела. — От пет часа ми е в ръцете.

— От пет сутринта? Защо толкова рано?

— Майка му ражда. Не искаха да е в къщата. У дома обаче няма никакви играчки и ето ни тук…

— А! — усмихна се Ела. — Ново братче или сестричка.

Жената кимна и погали момченцето по главата.

— Внук ми е. Първото дете на сина ми.

Младата жена обели един кестен и изяде ядката. Облегна се назад и кръстоса глезени. Наистина бе изморена. Откакто бе пристигнала, работеше неуморно, дори не излизаше следобед, за да се разходи и да си припомни града. Вечер Карл и Мери канеха гости, водеха я на концерти или на ресторант. Карл явно изгаряше от желание да изтъкне благосъстоянието си. Всичко трябваше да е отлично — виното, келнерът. Ела харесваше Мери, но тя бе обсебена от децата си и двете рядко намираха обща тема. Ела почти не успяваше да довърши изречение, преди някой от семейството да я прекъсне със своя грижа. Кога ще дойде частният учител? Ще променят ли графика на уроците по музика? Може ли да поканят училищни приятели на пикника? Ела се чувстваше като зрител на семейна драма. Не я свърташе, дотягаше й да е гостенка. Върнеха ли се в Мюнхен, Василий щеше да наеме просторен апартамент за двамата. Ясно му бе обяснила, че иска точно това.

Изяде кестените, смачка хартиената фуния и я прибра в джоба на палтото си. Все още се чувстваше изморена. Детето обаче се беше наспало. Баба му извади носна кърпичка от чантата си и му избърса лицето.

— Добре… Искаш ли да се поразходим? Да потърсим продавача на кестени?

Момченцето се смъкна от скута й и седна на пейката.

— Искам да учим азбуката.

Бабата бръкна в чантата и извади една книжка.

— Ето „Х“ за Ханс. Твоето име, Ханси. И на баща ти. Големия Ханс и Малкия Ханс. Виждаш ли? Две кръстосани чертички. „Х“.

— Искам „т“ за татко. Две чертички една върху друга.

— Умно момче! Знаеш буквата за „татко“.

Тя разлисти книжката.

— Да. И „Ш“ за „Шулер“.

— Браво! „Х“ за Ханс и „Ш“ за „Шулер“.

Ела се смая. Бащата на детето бе Ханс Шулер, колегата на Георг. Мъжът, с когото можеше да се сближи. Дори да го избере за съпруг. Взря се в лицето на момченцето, ала не успя да открие сходство с чертите на бащата.

— Татко ти е господин Шулер, печатарят?

Дързък, прекалено прям въпрос. Толкова дълго ли е отсъствала от Германия, та е изгубила сдържаността си? Но има ли значение? Ако бабата, майката на Ханс Шулер, се засегне, Ела просто ще си тръгне.

Детето я погледна, после погледна към баба си. Размаха крака.

— Искам кестени.

Дръпна ръкава на баба си.

— Хайде, Малък Ханс. — Възрастната жена си взе чантата и помогна на детето да стане от пейката. — Довиждане, госпожице.

Хвана момченцето за ръка, кимна на Ела и тръгна по алеята към продавача на кестени.

Ела нарами кожената папка с картините и прокара длан между презрамките на ръчната си чанта. Ханс Шулер щеше да стане баща за втори път. Ако се бе омъжила за него… Е, не би го направила. Дори за да има свое дете. И все пак продължаваше да усеща тежестта на дете в скута си. Ела стана и пое към улицата. Качи се в трамвая и се върна в дома на брат си Карл. Отиде в стаята си, свали палтото и шапката и легна. Надигна се от леглото чак когато дойде време за вечеря. Папката с графиките й за Фридрих Коен остана подпряна върху стола до леглото.

„Унтер ден Линден“ 58

Берлин

18 януари 1908

Фридрих Коен

Елизабетщрасе 74

Бон

Господин Коен,

До седмица очаквайте доставка на двайсет и четири графики. Както споменах в предишното писмо, поредицата, посветена на играчки, мечета, кукли, деца и пр., е най-нова и е редно да бъде изложена последна, ако държите на хронологията. Портретите, изработени преди година в Италия (включително гравюрата, изобразяваща В. Кандински) са с по-фин рисунък в стил ар нуво. Оставям на вас да решите как да ги подредите.

Искрено ваша,

Габриеле Мюнтер

* * *

Оказа се, че той не е готов. В Мюнхен Василий и Ела наеха отделни жилища, отделни ателиета. Срещаха се всеки ден, разменяха си бележки и писма, хранеха се заедно, срещаха се с приятели, любеха се. Той се бе върнал от Москва без документи за развод. Ела бе принудена да се примири с това.

 

 

Галерия

„Портрет на млада жена“, 1909

Габриеле Мюнтер

Маслени бои върху платно

27⅝х19

Художествен музей, Милуоки

Дарение от госпожа Хари Линди Брадли

Ако е очаквала ласкателно изображение в духа на ренесансовите нидерландски портретисти, жената от картината (наричана и „Млада полякиня“) несъмнено е останала разочарована. Облечена е модерно, но положението на главата, сведените очи и формата на устните я показват скована, навярно властна и безспорно безрадостна.

Портретът я изобразява от върха на шапката с плоска периферия до талията. Художничката е придала грижливо стила на жакета с двоен ревер: пласт в наситено жълто-зелено над основния цвят на дрехата в яркорозово. Ризата в цвят на горчица е с бяла яка, съчетана с вратовръзка в меко розово. Полата е в същия зелен нюанс като долния ревер и копчетата на сакото. Стилно облекло наистина. Моделът обаче би се смутил вероятно от цвета на косата — тъмножълто и зелено, пренесени директно от палитрата на художничката. Дясното рамо и дясната ръка са отметнати, сякаш жената се кани да смъкне сакото. Лявата ръка е отдръпната от тялото. Зрителят вижда само част от нея, но ръкавът е с убедителен обем. Зад седналата фигура има две вертикални четвъртити повърхнини в синьо — по-голямата е в дълбок, наситен цвят с вертикални мазки, по-малката е по-светла, с фини бледожълти и бели щрихи.

Всички основни форми — шапката, косата, лицето, сакото — са очертани с плътен черен контур, наподобяващ стила клоазон^[1].

Наблюдателят неволно се възхищава на красотата и изтънчения вкус на жената, но тя е труднодостъпна. Не поглежда към нас. Общуването е забранено и не можем да преценим дали да й съчувстваме, или да негодуваме, задето ни отхвърля. Художничката изглежда е раздвоена, а следователно ние също сме разколебани.

Й. Айхнер