Мери Бесон
Художничката (10)

Квинтет с пъстърва

Мурнау, краят на август 1911

Ранното слънце тъкмо бе започнало да позлатява нивите и да поема оттенъците на житото. Василий подкара велосипеда към селото, за да купи мляко. След час прибра хладните бутилки в каците със слама в избата и подвикна на Ела:

— Фани отиде ли на пазара?

— Какво каза?

— Фани. — Той изкачи с подскоци стълбите до ателието й. — Тръгна ли вече?

— Провери сам! Не виждаш ли, че работя?

— Семейство Марк ще дойдат на вечеря.

— Днес ли?

— Срещнах Марк в селото. Договорихме се.

— Не биваше да ги каниш, без да ме попиташ. Не мога да си променям плановете просто защото си срещнал някого в селото.

Особено този човек — не добави.

— Какви планове имаше за тази вечер?

— Не става дума за това. Важното е, че не ме попита.

— Бъди разумна, Ела. С Марк замисляме нещо вълнуващо. Не си ли доволна от напредъка ни?

— Казвам само, че не мога да отлагам работата си. Знаеш, че крайният ми срок е до септември. Да не мислиш, че галерия „Танхойзер“ ще ме чака, докато забавлявам приятелите ти.

— Семейство Марк са и твои приятели, Ела. Заедно сме.

— Така ли?

Защо го казва? Само защото понякога идват на вечеря ли?

— Помисли, Габриеле. Алманахът „Синият ездач“ ще говори пред целия свят.

— Китай? Индия? Василий, препречваш ми светлината. Гледам през прозореца!

— Защо си толкова неотстъпчива? Сега сме група! „Синият ездач“ е застъпник на бъдещето — изкуство, музика, театър, философия.

— Твърде амбициозно.

— Съвсем не. Старите бариери паднаха. Не разбираш ли?

— Добре, добре. Какво искаш от мен?

Тя остави четката.

— Съобщавам ти просто, че Франц и Мария Марк ще дойдат късно следобед. Ще вечеряме заедно. За бога, Ела, защо усложняваш всичко?

— Очакваш ли да забавлявам Мария Марк?

— Защо не?

— Защото не е Син ездач. Ти и Марк вървите по свой път. Аз трябва да й правя компания. Как очакваш да бъда част от кръга ви и да развличам госпожа Марк?

— Ако двете искате роля в Синия ездач, ще получите.

— Значи с Мария Марк сме от една категория? — Ела скръсти ръце.

— Нямах предвид това. Госпожа Марк не е художничка, ясно ми е. И все пак може да участва.

— С умението си да вари чудесно кафе, например?

— Ако искаш да знаеш, не бих й отказал чаша кафе. Но не казвам, че ролите ви ще са еднакви. Ти може да предложиш гравюра. Или да редактираш алманаха.

— Да редактирам ли? Как ти хрумна? Защо да не участвам с картина?

Тя проточи врат да погледне през прозореца.

— Още не знам какво ще включва алманахът. Ще го обсъдим вечерта. Виж, Габриеле, свободна си да правиш каквото желаеш. Моля те само да бъдеш отзивчива. За разлика отсега.

— Така и не уточни какво искаш от мен.

— Ела, не може ли просто да се настроиш да вечеряш и да разговаряш с нас? Ще играеш каквато роля си избереш. Или никаква. Днес те моля само да си дружелюбна и да вземеш участие в обсъждането. Важно е за мен.

— Да седя до госпожа Марк и да говорим за домакинстване.

— Не. Да разговаряш с всички. С Франц Марк, с мен, с Мария Марк и с Фани, ако поиска да вечеря с нас. Само това, за бога! Преди да го обсъдим, не мога да кажа каква роля ще имам аз, Марк или Лунния човек в „Синият ездач“.

— Добре, добре. Фани ще напазарува. Но недей да организираш празненства, без да ме попиташ.

Тя завинти тубичката с яркочервена боя, после — вишневочервената.

— Празненства ли? Ела, не се устройва празненство с двама души.

— Извинявай. Мислех, че на масата ще бъдем четирима. Петима, ако Фани се присъедини.

Тя затвори тубичката с жълто-кафява боя.

— О, добре! Съжалявам, че струпах света пред прага ти. Отиди да говориш с Фани и дано на пазара се намери достатъчно храна за тълпата от гости. Изтощаваш ме, Ела!

В интерес на истината със семейство Марк тя не се чувстваше спокойна, както с Явленски и Мариане. Всъщност Франц Марк бе купил една от снежните й картини, но самото му присъствие сякаш я потискаше — внушаваше й, че е неспособна, некомпетентна, повърхностна. Веднъж той изрази възторг от „духовния и невеществен вътрешен усет“ на Василий. После Ела разгледа картините си с пътища, плевни, селца и цветя и не успя да види в тях духовния елемент, предизвикал възхищението на Франц Марк. Защо тогава бе купил нейната „Заснежена селска улица“? Марк бе особняк, езикът му… не можеше дори да го определи. Когато слушаше теориите му за „утопично изкуство, лишено от материализъм“, се чувстваше смалена и в хор с надменния му глас чуваше отдавнашния въпрос на Еми: „Има ли й нещо на Ела?“. Боеше се да срещне погледа на Марк да не би той да разобличи недъзите й. Сега обаче се налагаше да вечеря с него.

От пазара Фани донесе пет пъстърви. Картофи, аспержи, лук, праскови, сметана. Вчера бе изпекла хляб. Имаше конфитюр от миналото лято. Чай.

Марк вежливо отбеляза колко крехки са аспержите и пъстървата. Фани ги бе изпържила в масло и ги бе заляла с кафеникавия сос от тигана. После бе седнала да сподели трапезата им — нещо обичайно след дългата й служба при Василий. Понеже не се грижеше за свой дом, Фани сновеше със скитащата двойка между Мюнхен и Мурнау и вече се вписваше в ролята на далечен роднина, отседнал безсрочно при тях.

— Вкусно. — Марк кимна на Фани и отдели с нож сочното бяло месо на пъстървата от тънките кости; лактите му се разпериха като хриле.

— Макар да проявявате интерес към изобразяването на животни, едва ли бихте нарисували риба. — Заради Василий Ела реши да изиграе откриващия ход и после да остави другите да местят пионките по дъската.

— Защо не? — Марк повдигна вежди и вилицата му застина във въздуха.

— Целта ви, доколкото знам, е да изразявате духа на животните. Рибите обаче… Е, тях почти не ги виждаме. Освен в чиния. Натюрморт с пъстърва?

Полагаше усилие, разбира се, да включи госта в играта.

Мария Марк се засмя.

— Франц обича риболова. Нали, Франц?

Обърна се към съпруга си, но той се взираше в Ела със сключени вежди.

— Госпожице Мюнтер, не е необходимо и дори не е желателно животното да се изобразява с точност — произнесе сериозно той. — Важното е да се улови същността му — силата, пъргавината.

— А духът на любимото ви животно, коня? — намеси се Василий. — С какво се отличава — с издръжливост, с бързина?

— Благородство, бих казал. Конят трябва да ни стане символ, господин Кандински. Свети Георги, яхнал кон, се сражава със Змея на злото. — Замълча. — Змея на злото — повтори с пресеклив глас. — Съгласен ли сте? Синият кон… Единодушни ли сме?

— Синият кон и синият ездач. — Вилицата на Василий също застина във въздуха. — Представят ни добре.

— О? Вече сте взели решение, значи? — „Двамата“, добави мислено Ела. Какво място оставаше за нея? Ще може ли да работи с Франц Марк? — Кога? — Не успя да срещне погледа на Василий.

— Господин Марк, лично аз не харесвам конете — вметна Фани. — Имала съм вземане-даване с тях и не бих искала да се повтаря. Ако рисувам кон обаче, ще избера сиво, кафяво или черно. Вие казвате синьо. Никой не е виждал син кон, нали?

Марк бе разрязал една праскова на две и сега се мъчеше да извади костилката. Тънките му пръсти се бореха несръчно с ножа.

— Мария, обясни на госпожица Денглер за синьото — кимна той.

— О, не. — Госпожа Марк се усмихна с очи; сладкият й карамелов глас напомняше втора цигулка. — Не бих се заела с това. Ще нарежа прасковата, а ти ще обясниш на госпожицата какво представляват сините ти коне.

Тя взе прасковата от ръката на съпруга си и извади костилката с лъжичка.

— Добре, госпожице Денглер… — Марк се облакъти върху масата и се приведе към икономката. — Наслаждавали ли сте се някога на въздушната грация на жребче, усетило каква сила се таи в краката му? Готово е да полети!

— Като малка чистех конюшните. Налагаше се да ги гоня, та да не ми се пречкат.

Фани набоде малък картоф и го лапна цял.

— В природата няма да срещнете син кон, разбира се. Да, но за да покажем вдъхновеното му движение, по-добре е да не залагаме на външния му аспект. — Той откъсна поглед от икономката, обръщайки се към всички край масата. Разпери високо ръце, стиснал половин праскова в едната и салфетка — в другата. — Цветовете ни изпълват с чувства. — Свали ръце и се приведе към Василий. — Преди няколко дни писах на Маке. — Гласът му се сниши почти до шепот. — Синьото е духовно, мъжко начало. Жълтото е женският принцип. Съгласен ли сте, господин Кандински? Жълтото и синьото се свързват както мъжът и жената, брак на цветове и допълващи се души.

Захапа звучно прасковата. Изяде я и съпругата му избърса брадичката.

— Да, несъмнено — кимна Василий, безразличен към драматизма на Марк. — Бледожълтото понякога се извисява до духовното, тъмното — не. То е женствено, земно. Жълтият цвят обаче трябва да се използва пестеливо, защото дразни окото.

Ела подбели очи. Взе празната кана за сайдер и се изправи. Жегна я, че Франц Марк се обръща единствено към Василий. А Василий отговаря само на него, изключвайки другите. Не участва ли и тя в разговора? И Мария Марк с нейния риболов и праскови. Домакиня.

— Изводът е, че ние, жените, сме създания от кал и пръст. Така ли?

Ела се върна до масата с пълна кана и седна тежко.

— От опит знам, че мъжете са по-мръсни същества — обади се Фани. — Безспорно. Предполагам обаче, че имате свои съображения.

Тя стана и събра чиниите и чашите, сякаш й бе додеяло да обсъжда глупави теми. Изсумтя, отдалечавайки се от масата, за да покаже, че жените имат по-важни занимания. Ела я проследи с поглед как излиза, подпряла купчината чинии на хълбок. Просто устроена и непоклатима, Фани винаги проявяваше здравомислие. Подминаваше артистичните дискусии с безразличието на Лунния човек. Но тя нямаше какво да доказва. Щастливка.

— Да, в известно отношение — отговори Василий. — Всички деца са несъмнено вкоренени в майките си. Това е чудесно! Такова е житейското предназначение на жената.

— Ако да роди деца, е житейската й цел. Има жени с други стремежи.

Ела сплете пръсти върху масата.

— В природата на мъжа обаче е заложено да търси по-висши селения.

Василий се обърна към Марк.

— Именно.

Василий избута стола си назад и взе цигара.

— И така, мисията ни е да освободим изкуството от ограничения. „Синият ездач“ ще ни послужи като манифест. Ще посочи пътя и ще осветли принципите ни.

— Ще включим най-добрите от нашето време. — Марк си облиза пръстите и избърса длани в салфетката. — От всички изкуства. Поети. Композитори. И французите — Матис, Пикасо. Най-добрите.

— Мъже? — Ела повдигна вежди.

— Господин Марк, имате предвид само онези, чиито стремления съответстват на нашите, нали? — прекъсна я Василий. — Идеалисти. Революционери, ако е необходимо. Французите, разбира се. Напомням ви, че Пикасо е испанец. Но и той, да. Ще оставим настрани Академията и задушаващите й догми. — Изтръска пепел в шепата си. — Според мен новото мислене на нашето поколение трябва да е спойката помежду ни и същевременно да разкрива връзката ни с древните майстори. Това ще са идеите на бъдещето.

— Значи алманахът ще включва есета за изкуството, а не картини? — Ела сгъна салфетката си наполовина, после на четвъртина, на осмина.

— Маке ще напише нещо — додаде Марк. — Той е един от нас.

— От нас — повтори Ела. Разгъна салфетката и започна наново с трескави пръсти — половина, четвъртина, осмина. И пак.

— Добре. Ще го включим. И Шьонберг. Слуша ли Втория му струнен квартет? Като нас е — откъсва се от старите принципи. От него ще поискаме музикална композиция. Или есе за музиката.

— Защо не и картина? — Марк се облегна назад и кръстоса крака.

Ела продължаваше да сгъва и да разгъва салфетката.

— Когато организираме изложба, ще включим картина на Шьонберг, разбира се. Но първо алманахът, после изложбата.

— Синя ли ще е картината му? — С един замах Ела разгъна салфетката. — Синя ли е музиката му? Сигурно и нотните му листове са сини, и мастилото му. А от мен навярно ще поискате жълта картина? Или аз и госпожа Марк просто ще облечем сини рокли.

За момент никой не проговори.

— Ела, би ли проверила дали Фани запарва чай? — Василий се намръщи. — С господин Марк ще го изпием навън. Вие, дами, по-добре останете вътре. По това време насекомите са много досадни.

Изправи се и махна на Марк да го последва. Мария Марк се втренчи в чинията си. Ела седеше до нея в мълчание, разширяващо се в чернота.

 

 

Галерия

„Слушателят (Портрет на Явленски)“, 1909

Габриеле Мюнтер

Масло върху кадастрон

19½x26

Галерия „Ленбах“, Мюнхен

Дарение от Габриеле Мюнтер

Вместо портрет в традиционния смисъл, картината е по-скоро израз на идея.

Обстановката е светска, фигура седи до маса за вечеря, осветена от голяма лампа. Белият абажур заема централно място в композицията с оглед на размера и разположението му. Под него виси червен правоъгълник — светлина, излъчвана от лампата, или орнамент. Централната човешка фигура всъщност не е никак централна; намира се в далечната дясна четвърт на картината, приведена силно напред, сякаш да улови всяка сричка на невидим събеседник извън очертанията на платното. Драматичният наклон на главата и тялото на слушателя внушава внимание, пълно съсредоточаване. Голям поднос с два продълговати предмета — наденички или пури — уравновесява позата на слушателя. От долния ляв ъгъл линиите на картината сочат диагонално нагоре към извитите вежди и големите кръгли очи на слушателя в отсрещния ъгъл.

Картината е плоска — по отношение и на композицията, и на щрихите с четката. Ръбът на масата служи като хоризонтална граница, зад която фигурата седи, откроена върху равномерен черен фон. Лампата и фигурата са лишени от дълбочина и пропорция. Кръглата глава и опростените черти на лицето създават впечатление по-скоро за карикатурно, отколкото за реалистично изображение на действителен човек; изтъкват по-скоро комичното, отколкото индивидуалното в персонажа. Ясно е едно — фигурата е изцяло потопена в слушането и всички други елементи от картината изтъкват смисъла на това действие.

Й. Айхнер