Хокан Несер
Човек без куче (9) (Първият случай на инспектор Барбароти)

8

Кристофер намери телефона на брат си, скрит под възглавницата. „Ха!“ — каза си той.

Защо, по дяволите, си каза „Ха!“?

Виеше му се свят. Стана дванайсет и половина. Кристофер бе изпил две чаши вино и макар другите да не забелязаха, се чувстваше силно замаян от алкохола. Явно затова реагираше толкова идиотски.

Долу останаха Кристина, Хенрик и Роберт. Кристина е хубава, пък и е негова кръстница. Ако майка му умре — или загине при трагични обстоятелства, както се изразяват по телевизията, — Кристофер се надяваше Кристина да я замести. „Леле! — помисли си той в същия идиотски дух. — Какво ли е усещането Кристина да ти е майка!“ Изведнъж в главата му пламна нажежена до червено мисъл: грешно е да желаеш смъртта на родителите си. Ако има Господ, ще впише за вечни времена това прегрешение в сметката на Кристофер.

Момчето обаче не вярваше в Господ. А и имаше право да очаква майка му да прилича поне малко на красивата Кристина: нали все пак имаха сходни гени, аминокиселини и всякакви там наследствени глупости.

И Роберт имаше сходни гени. Приличаше малко на Кристина, но изглеждаше по-тъжен. Като пълен нещастник. И как иначе, все пак е лъскал бастуна пред очите на милион зрители!

Тази вечер не обсъждаха случката. Сякаш искаха да я погребат в миналото и всячески се стараеха да избягват темата за разразилия се скандал. Кристофер, разбира се, не беше гледал това предаване — в дома на семейство Грунт на улица „Стокрусвеген“ в Сундсвал такива простотии не се гледаха — и слава богу, да, слава богу, благоразумно бе послушал майка си и не се бе хвалил пред съучениците си, че вуйчо му участва във „Fucking Island“. Понякога мама Ева — дължеше й това признание — се оказваше права.

Мобилният на Хенрик беше включен и не се наложи да въвежда парола. „Чудесно — зарадва се Кристофер. — Май алкохолът ми вдъхна кураж. Кой да предположи, че нещата ще се развият така в тази воняща бърлога? Ей сега ще изпратя на Линда предизвикателен есемес. Дяволите да ме вземат, ако не го направя!“

Първо го формулира наум. Справи се бързо. Думите се лееха елегантно като течаща вода: „Здравей, Линда. Желая те. Искаш ли да си разменим коледни подаръци? Ела до лавката на Биргер в девет в четвъртък вечерта.“

Звучеше оригинално. Направо неустоимо.

„Не ми отговаряй, този телефон е на брат ми. Просто ела. Кристофер“

Усмихна се. Дали не е прекалено смело да й напише, че я желае? Не, никак даже, мацки като Линда си падат точно по такива дръзки реплики. Само не бива да се страхува. Кристофер цял живот действаше прекалено плахо, именно това беше проблемът. Продължава ли по същия начин, никога няма да разбере… какво е да докосваш женска утроба.

Натисна едно копче и екранът светна. Ново съобщение, пишеше там.

С други думи — ново съобщение за Хенрик. „Хм — помисли си Кристофер. — Дали да не… Защо пък не?“ Достатъчно е само да натисне „прочети“. Хенрик няма да разбере. Освен това Кристофер ще изтрие копието от есемеса си в „изпратени“ и ще заличи следите си. Ще прочете съобщението на брат си за няколко секунди. Дали е от Йени? Сигурно му пише някакви мръсотии… Кристофер се питаше дали Хенрик спи с нея. Сигурно. Какво друго да прави в Упсала? Купонясва и чука мацки. Само в неделя учи по малко, за да не изостава съвсем. На Кристофер много му се щеше да се уреди и той в такава среда. Да можеше да прескочи четири-пет години… ох, пак тези мисли за прескачането. „Край — реши той. — Ще мисля само за Линда Гранберг. Тук и сега.“ Е, по-скоро до лавката на Биргер в четвъртък. Кристофер погледна часовника на дисплея: 00:46. Прочети? Избра опцията.

„Хенрик, принце мой. Желая те. Обгръщам тялото ти с ръце. Прониквам в теб насън. Й.“

Прочете краткия текст три пъти. Какво по… Прониквам в теб? Какво означава това? Дали… дали иска да каже, че прониква в сънищата му? Не, невъзможно, авторът по-скоро бе вложил друго значение. Й. сигурно е съкратено от Йени. Но защо му пише, че…? Кристофер се зачуди дали пък не е пропуснал да се осведоми за някоя по-особена сексуална поза. Но как би проникнала жена в мъж? За скромните си четиринайсет години той не беше гледал много порнофилми, но не беше и съвсем бос в тази област. Знаеше как изглежда половият орган на жената от всевъзможни перспективи и под различен ъгъл. За каквото обаче и да го използва човек, няма как да проникне с него в нещо друго. Всъщност ставаше точно обратното.

И как би могъл човек да проникне в Хен…?

„Божичко! Ами ако… Това прилича на…“

За секунда в съзнанието му остана само бяло петно. После Кристофер се опомни и реши да разбере какво означава всичко това. Бързо, още преди да си е задал въпроса наум, запомни номера, от който бе изпратено странното съобщение, и влезе в указателя на телефона. Започна да преглежда номерата от началото. Хенрик — също като него — явно записваше само малкото име на притежателя. Кристофер се прехвърли на буква Й. Ето! Очите му се разшириха от изненада. Не можеше да повярва.

Йенс — пишеше срещу номера.

„Значи такава била работата: Йени не съществува. Йени всъщност е Йенс.“ Хенрик не излизаше с чаровна студентка по медицина от Карлскуга, а с момче на име Йенс, което… което копнееше да си напъха члена в неговия задник!

Цял рояк противоречиви импулси атакуваха интоксикирания мозък на Кристофер, но след като бурята поотмина, го напуши на смях.

Батко му е педал.

Супер-Хенрик се чука с момчета.

Най-малкото с едно: Йенс.

Какъв… какъв неочакван обрат! Да, точно така го възприе. Съвсем спонтанно в главата му се появи точно това определение за ситуацията: обрат! Кристофер осъзнаваше, че не е редно да мисли така, но въпреки това — за пръв път — се почувства, все едно… все едно намери доказателство, че брат му не е толкова съвършен, колкото изглежда. „Слава тебе, изобретателю на мобилните телефони! — благослови го наум Кристофер Грунт. — Това променя изцяло положението! Откачена работа!“

Написа съобщение на Линда, изпрати го и изтри копието от телефона на Хенрик. После се върна на началния екран и пъхна телефона под възглавницата, където го бе скрил брат му.

Йенс!

Кристофер изгаси лампата от своята страна на скрина, но остави другата да свети. Обърна се към стената, загледа се в една от по-светлозелените вертикални линии и си помисли, че откритието му ще състари мама Ева и татко Лейф с десетина години.

За пръв път, откакто се помнеше, друг, а не Кристофер, създаваше проблеми.

Розмари Вундерлих Хермансон лежеше от своята страна на леглото със свити колене и гледаше червените цифри на часовника: 01:12. Карл-Ерик лежеше по гръб до нея. Розмари слушаше спокойното му, леко съскащо дишане, което бе слушала в продължение на четирийсет години. „Ако притисна възглавница върху устата му, ще спре ли да диша така?“ Нима става толкова лесно?

Едва ли. С възглавница можеш да удушиш дете или крехка девойка, но не и мъж. Ще се събуди и ще се бори. Освен това предстои рожденият му ден и той никога не би й простил, ако се опита да го убие точно в навечерието на 65-ата му годишнина.

Розмари прогони тази идея. 01:13. По-добре да се самоубие. Карл-Ерик обаче не би й простил, ако умре на големия ден. Какво да се прави. Налагаше се да стиска зъби още едно денонощие. Да изтърпи юбилея на Ева и на Карл-Ерик. Вместо черешката на тортата празникът щеше да се превърне в… в… дупка. Точно така. Откъде се взеха такива потискащи мисли у нея? Защо тези мрачни фантазии започнаха да я нападат все по-настъпателно ден след ден, нощ след нощ? Заради злощастното представяне на Роберт в онова предаване ли? Или по-скоро Роберт се явяваше катализатор на нещо друго? За пръв път през главата й минаваха такива мисли.

А Испания? Може би Испания я потапя в такава депресия. 01:14. А пенсионирането? Нима смисълът на живота й се изгуби само защото се сбогува с работата си и престана да ходи при проклетите хлапета в училище?

Вечерта се превърна в скитане из долината на мъртвешките сенки. Розмари крепеше с усилие крехкото си душевно равновесие. На няколко пъти едва не запрати в стената чиниите и приборите и не се развика в изстъпление. Никой не забеляза как се чувства. Маменце това, маменце онова… по-вкусни малини не сме яли… Сякаш за да размразиш дълбоко замразени малини се изисква някакво умение. Цяла вечер Розмари сервира, прибира, ми чинии и повтаря подкани, свързани с храната, от заучен сценарий — безнадеждно стар и изтъркан. Никой дори не забеляза, че тя разиграва театър. Розмари метна въдица в дълбините на душата си с надеждата да улови някоя подходяща умна реплика или топли чувства към децата, внуците и зетьовете си, но стръвта се олюля на отпуснатата корда и се изгуби в дупката. 01:15. Келвин й се струваше странно, самовглъбено дете. Питаше се дали е здрав. Вероятно страда от аутизъм или от синдрома на Аспергер. Всъщност това не е ли едно и също? Малкият само от време на време изплюваше по някоя дума, която звучеше неприлично.

„Ако бях на двайсет и ме принудеха да избера с кого да живея на пуст остров — замисли се Розмари, — сигурно щях да се спра на Лейф, при условие че ми е връстник, разбира се.“ Решението й изненада и самата нея, но тя избра Лейф, защото той не беше вълк в овча кожа. Повече приличаше на прасе в свинска кожа, но на добродушно прасе. Общуването с него не я натоварваше. „Ева извади късмет. Цял живот ще си мисли, че е избрала мъж под нивото си, докато всъщност изтегли печелившия билет от лотарията. Надута патка! — помисли си Розмари с внезапно избухнало озлобление. — Трябваше да те наречем Карл-Ева!“ Тази идея я развесели. Запита се дали между баща и дъщеря има други разлики, освен четвърт век. Неразделни като кал и слама, дявол да го вземе! 01:16. Двете момчета й се сториха потиснати. Особено по-малкият, Кристофер. Той от раждането си раснеше в сянката на великолепния си брат. Да, Хенрик се вписваше идеално в родовата ос Карл-Ерик и Карл-Ева. Карл-Хенрик. Оставаше само и той да е роден в същия ден като тях. Розмари се надяваше фактът, че Хенрик се бе родил, без да е планиран, да спаси внука й от приликата с дядо му и майка му.

Розмари не разбираше какво е намерила Кристина у Якоб Вилниус. Власт, успех, зрялост? Фалшиво обаяние и престорена самоувереност? Колкото и да не искаше да го съди наум, тя непрекъснато виждаше у него нещо водно, прозрачно и нагаждаческо. „Защо, по дяволите, се тормозя да ги анализирам? Изобщо не ме е еня за тях… Макар че Роберт и Кристина приличат повече на мен, отколкото на Карл-Ерик — мислите й упорито продължаваха своя ход, все едно бе изгубила способността да ги управлява. — С всяка изминала година приликата става все по-очевидна. Дали в прегръдката на Кристина долових нежност? Опит безмълвно да ми покаже желание да се сдобрим и да постигнем съгласие? Основата е положена, но още е много крехка, за да говорим за думи и дела. И все пак рано или късно отношенията ни ще се подобрят. Само дано Кристина устои на житейските изпитания. Само дано не се пречупи като Роберт.“ Розмари преплете пръсти над капачките на коленете си и се помоли на Господ, в когото от време на време вярваше, но по-често — не, Роберт да не стане наркоман. Докато онова скандално предаване течеше, той непрекъснато се разхождаше мъртвопиян из острова. Тази вечер пак прекали с алкохола. „Боже — зашепна тя, — закриляй децата ми… поне по-малките, голямата ще се оправи сама… пази ги от всички злини, които ги пресрещат по житейския им път; а мен опази от мен самата. А сега ми позволи да поспя поне малко и да издържа още денонощие и половина. Ако в сряда следобед се озова в болница, няма значение — все едно ми е дали ще изгубя тялото, или душата си. Даже би било чудесно. Стана един и осемнайсет, най-добре да стана и да изпия две хапчета за сън. Отдавна трябваше да го направя, преди мозъкът ми да заври. Преди дупката да го е погълнала. Преди… Ненавиждам тези нощи. Наистина! Напоследък нощите станаха по-ужасни и от дните.“

— Излизам — обяви Роберт. — Имам нужда да се поразтъпча и да изпуша две-три цигари. Защо всичко трябва да е толкова трудно?

— Кое по-точно? — попита Кристина и наля още вино в чашите — нейната и на Хенрик — от втората бутилка, която Роберт бе донесъл.

Няколко капки паднаха върху покривката. „Божичко, вече съм пияна — помисли си тя. — Изпивам тази чаша и край.“ Но алкохолът подобри настроението й. Кристина си спомни, че не се е напивала, откакто забременя с Келвин, тоест от две години… не, повече… от две и половина. Странно, усещането й се струваше напълно непознато. Интересно, че се случи точно тази вечер.

— Имах предвид прибирането в бащиния дом — поясни Роберт. — Цялото това проклето семейно мочурище… Не говоря за теб, Хенрик. Знаеш за кого става дума, нали, Кристина?

— Да, разбира се. Спомняш ли си „Моето семейство“?

Роберт се изсмя. Истинска класика! През 1983-та — Ева беше на осемнайсет и завършваше гимназия, а Роберт — на тринайсет — деветгодишната Кристина, тогава в трети клас, получи задача да напише съчинение на тема „Моето семейство“.

Моето семейство е затвор. Татко е директорът на затвора. Мама е готвачка. Сестра ми Ева, която напоследък заприлича на свиня и всички дънки й отесняха, е надзирател. Затворниците сме двамата с брат ми Роберт. Невинни сме, но сме осъдени да не излезем оттук до живот.

Всеки ден ни разрешават да ходим в друг затвор — училището в Шумлинге. Там живеят много други затворници като нас и ги пазят надзиратели. Малко по-забавно е, защото надзирателите не са толкова строги.

Татко — директорът на затвора — е голям злодей и винаги носи вратовръзка, освен в неделя — тогава ходи с леко разкопчана риза. Мама — готвачката — се бои от него и винаги прави каквото й каже. Ние, децата, също му се подчиняваме, защото иначе ни бие с голям бастун, от който стърчат гвоздеи.

Сестра ми — надзирателката — му се подмазва. Тя също е много зла. Държи се мило само когато аз или брат ми имаме рожден ден.

Щом с Роберт пораснем ще избягаме и ще подадем жалба срещу семейството ни в Агенцията за закрила на детето. Кралят и кралица Силвия помагат на нещастни деца като нас. Кралят ще възседне бялото си магаре и ще застреля мама, татко и Ева. Така ще ни освободи — мен и Роберт — и вече няма да гнием в затвора. Ще заживеем щастливо до края на дните си.

Ето така ще стане.

Съчинението на Кристина предизвика скандал в училище. По онова време, в средата на осемдесетте, училищни психолози и педагози в цяла Швеция хукнаха на семинари за скритата престъпност срещу деца. По неофициални данни във всеки клас специалистите, стига да се задълбочат, щели да открият поне два случая на кръвосмешение и най-малко три малтретирани деца. Затова училищният педагог повика цялото семейство Хермансон. Срещата се състоя в кабинета му с пастелни стени. В началото учителката на Кристина — едра двайсет и пет годишна мъжкарана от района около Ландскруна, която впоследствие се отказа от учителската кариера и стана първата жена в Швеция, отдала се на обезвреждането на морски мини — прочете писмената й работа.

Мама Розмари припадна. Очите на татко Карл-Ерик Честния човек и Отличен педагог започнаха да гледат в различни посоки, а той — да пелтечи. Ева спаси ситуацията, като се разсмя гръмогласно, прегърна малката си сестра и каза, че през целия си живот не е чувала по-голяма глупост.

Кристина си призна, че докато пишела съчинението, била сърдита, защото не й разрешили да гледа предаване по телевизията за масови убийци и изнасилвачи в Ню Йорк, и затова преувеличила доста.

Роберт изобщо не успя да вземе думата, но след като мама Розмари дойде на себе си, нещата се оправиха. Педагогът изглеждаше доволен, директорът — също, а бъдещият водолаз-взривчик — доволна, доколкото й позволяваха интелектуалните заложби, защото точно в това отношение беше малко ощетена. Карл-Ерик престана да пелтечи, но проблемите с очите отминаха едва след няколко дни. Лекарите се съмняваха дали не е получил лек мозъчен кръвоизлив.

— Кристина, доста добре беше напипала болните места — похвали я Роберт. — Излизам. Ще се видим утре. Лягайте си, стана късно.

— След малко — отвърна Кристина.

— Да, и аз лягам след малко — включи се и Хенрик.

В един и пет слезе на площада. „Колко е приятно — помисли си той. — В това забравено от бога място по това време на денонощието не се вижда жива душа. Няма от кого да се притеснявам, докато скитам из тъмната нощ…“

И въпреки спокойствието, в душата му се промъкна познато усещане, когато спря пред мрачния вход на киното и се огледа. Мокро одеяло. Въздухът не му достига. Този отрязък от вечността представляваше оста, около която се въртеше животът му през първите двайсет години. Нищо чудно, че бе пострадал и пропаднал.

Замириса му на самосъжаление. И как иначе? Душевните корабокрушенци винаги обвиняват обстоятелствата през детството си за вътрешната пустош в зрелия си живот. Нищо ново под слънцето. Човек не избира къде да се роди, но има право да се научи как да се изправя. Изчисли, че не се е прибирал вкъщи от година и половина. Запита се защо продължава да нарича това място свой дом. Нима този град — тази черна дупка — все още не е изгубил притегателната си сила? Вероятно всички хора изпитват такава привързаност към родното си място, независимо как изглежда. Важно е обаче да не му позволиш да те погълне. Да запазиш здравословна дистанция. Роберт запали цигара и тръгна по улицата към банята. Какво всъщност се случи с него на онзи паркинг? Какво? От паника не се умира, нали? Само от действия, извършени в състояние на паника. Или просто получи психически срив? Така ли се чувства човек по време на такъв срив? Роберт изгуби съзнание. Нима е възможно да припаднеш от психическо изтощение? Съвсем нелош защитен механизъм. Заспиваш и забравяш за света и за собственото си окаяно положение.

Цяла вечер не посмя да погледне в очите мама Розмари. Всъщност разговаря само с Кристина. Докато стояха навън, тя несъмнено съумя да намери точните думи: „Ти си свиня, Роберт, но въпреки това те обичам.“ Всички останали се опитаха да намерят нещо средно между „свинята“ и „любовта“, но само Кристина притежаваше таланта да обедини двете крайности и да плюе на половинчатостите. Ето такава жена беше Пола: познаваше и гадостите, и красотата. Поквареният блясък на битието: уличницата и мадоната^[1]… В главата му бушуваха какви ли не мисли. Заради уискито и виното, разбира се. Роберт излезе на „Нора Кунгсвеген“, спря за малко и огледа красивата стара водна кула. Цилиндрична, иззидана от червено-кафяви тухли. Ех, да можеше да сринат до основи всички грозни водни кули в Швеция и на тяхно място да издигнат ето такива: с малки прозорци тук-там и с позеленял от досега с въздуха меден покрив. Нима е толкова странно? Животът би му се сторил по-поносим в свят с цилиндрични водни кули от кафявочервени тухли. Там би се почувствал у дома си.

С нова Пола, разбира се. Ето от това се нуждаеше. Нова връзка би го спасила. Какво пречи да срещне следващата си любима на Канарските острови? Ще замине там за три месеца. Сигурно гъмжи от необвързани жени. А докато търси своята половинка — едновременно мадона и уличница, — ще завърши стария си блестящ роман. Крайно време е: и за жената, и за книгата. Роберт си запали нова цигара и тръгна към църквата. „Утре ще погледна майка в очите — реши. — Ще й кажа да не плаче за изтеклото семе… ох, по дяволите, време, за изтеклото време!.. и ще й споделя намеренията си.“

Цяла вечер не се бе сещал за Жанет Андершон, но ето че пое по „фабрична“ и изведнъж се озова пред жилището й. Номер 26, нали?

„Какво пък?“ — помисли си Роберт Хермансон.

Минаваше един и двайсет, ала кой бе казал, че Жанет непременно ще става рано на следващия ден? Роберт извади листчето с телефонния й номер от портфейла си.