Хокан Несер
Човек без куче (29) (Първият случай на инспектор Барбароти)

28

Ева Хермансон Грунт слезе от метрото на станция „Скугсширкогорден“ — „Горското гробище“. Мина през подлеза под улица „Нюнесвеген“ според указанията, които получи, и се озова в квартал „Гамла Еншеде“. Досега не бе посещавала дома на сестра си и остана изненадана от изисканото място. Лейф и момчетата идваха тук преди няколко години, но тогава Ева имаше работа и не успя да дойде с тях. Сигурно пак някой неин колега се бе разболял — вече не си спомняше причината.

Старите дървени къщи й се сториха по-големи и очарователни, отколкото си ги бе представяла. При неволно сравнение с къщата й в Сундсвал Ева осъзна, че Кристина се намира на няколко нива над нея в социалната стълбица.

Но този извод й хрумна съвсем машинално. Нито се разтревожи, нито я загложди завист. След изчезването на Хенрик в душата на Ева не бе останало място за други скърби. Беше готова да прекара остатъка от земните си дни в двустаен апартамент в предградията, ако това бе достатъчно да върне сина й. Беше готова дори да съкрати живота си — защо не? — стига Хенрик да живееше.

Ала този тип уравнения просто не важаха в истинския живот.

Ева зави по улица „Мусерунвеген“. Дали да не купи цвете за сестра си? Май преди малко подмина цветарски магазин. На малкия площад. Спря, погледна си часовника — бе подранила — и се върна.

За няколко краткотрайни, страховити секунди забрави с каква цел идваше при Кристина.

 

 

— Благодаря — Кристина успя да придаде на гласа си искрено изненадана нотка. — Нямаше нужда. Никак не умея да гледам цветя в саксии.

— Това е орхидея. Нуждае се от поливане само веднъж месечно.

— Отлично. Значи, ще издържи поне месец.

— Съществували повече от три хиляди вида.

— Толкова много?

„Добре че купих цветето — окуражи се наум Ева. — Така поне в началото ще имаме тема за разговор.“

Кристина я поведе към остъклената веранда с изглед към градината. Вече бе сервирала кафе и сладкиш. Направи знак на Ева да седне в плетения стол. Не я разведе из къщата. Явно реши да си спести церемониите. Впрочем Ева и не очакваше друго. Чак когато Кристина наля кафе и двете отпиха, Ева забеляза, че сестра й е бременна. Коремът й още не бе нараснал видимо, но тя седеше с разкрачени крака и изправен гръб.

— Бебе ли чакаш?

Кристина кимна.

— Честито. В кой месец си?

— В третия.

„Не е само бременността — забеляза Ева. — Очите й изглеждат различно. Притеснена е. Стегнала е челюсти, все едно й е неприятно.“

Ева остана доста изненадана от способността си да наблюдава толкова задълбочено сестра си, защото мисълта за Хенрик не й даваше мира. „Ала явно сестрите разбират чувствата си само с поглед. Независимо дали искат, или не. Така ни е създала природата.“

От друга страна обаче, Кристина имаше не една причина да не се радва на посещението й. Ева си даваше сметка, че по-малката й сестра цял живот — и най-вече по време на юношеството си — е стояла в нейната сянка. Кристина поне успя да изгради добри отношения с децата й. Изчезването на Хенрик несъмнено я бе извадило от равновесие. Изчезването на Роберт — също. Двамата с Роберт се разбираха чудесно от малки, спомни си изведнъж Ева. А тя се бе отдалечила от тях. Сама издигна преграда и внимаваше да не я прекрачат. Докато се опитваше да поведе разговор със сестра си, тези неопровержими факти нахлуха в главата й и в гърлото й набъбна буца. „Стегни се — заповяда си тя с раздразнение и страх. — Намери начин да се вземеш в ръце. Само гледай да не ревнеш!“ Кристина, вероятно забелязала затруднението на сестра си по закона на споменатата сестринска интуиция, направи нещо необичайно. Ева не си спомняше да се е случвало преди. Кристина се наведе и я погали по ръката.

Съвсем обикновен жест, продължил едва секунда, но той свидетелстваше за… за нещо, което Ева не можеше да изрази с думи. Зави й се свят и тя стисна очи, за да се окопити. После се вгледа в Кристина и отново забеляза безпокойство в напрегнатите й черти; несигурност, несъвместима с опита да вдъхне кураж на сестра си. „Време е да започна да говоря — помисли си Ева. — Крайно време е да сложа край на това мълчание.“

— Всъщност сама не знам защо дойдох.

— Аз — още по-малко.

— Вероятно бездействието ме побърква.

— Никога не си можела да бездействаш.

Ева се прокашля. Буцата в гърлото й отказваше да се стопи.

— Не издържам, Кристина. Мислех, че с времето ще свикна, но не мога. Става все по-зле.

Кристина мълчеше и хапеше долната си устна, приковала поглед в една точка над главата на Ева.

— С всеки изминал ден положението се влошава. Трябва да науча какво се е случило с Хенрик.

— Не те разбирам — повдигна леко вежди Кристина.

— Кое не разбираш?

— Какъв е смисълът.

— Не знам какъв е смисълът, но чакането просто ме влудява.

— Влудява те?

— Да, точно така. Бездействието ме побърква. Трябва…

— Да?

— Трябва да е имало нещо през онези дни. Нещо, което… не съм забелязала.

— Какво имаш предвид?

— Той е решил да излезе през нощта.

— Явно да.

— Вероятно го е планирал предварително. А… понеже ти разговаря с него, кажи ми дали забеляза нещо необичайно.

— Не — отвърна Кристина, без да отмества поглед от въображаемата точка. — Нищо не съм забелязала. Повтарям го за стотен път.

— Знам, знам. Но сега помисли от дистанцията на времето. Наистина ли не ти хрумва нищо?

— Не.

— Не може да не…

— Мила Ева, да не мислиш, че не съм се питала същото? Откакто Хенрик и Роберт изчезнаха, не спирам да си задавам въпроси. Ден и нощ.

— Разбирам. За какво си говорихте?

— Какво?

— За какво си говорихте с Хенрик?

— За най-различни неща.

— За най-различни неща?

— Да.

— Например?

— Например за Упсала. Не обичам да ме разпитват, Ева.

Буцата в гърлото й напираше да се спука.

— А какво да направя, Кристина? Кажи ми. Не ми помагаш.

Кристина се поколеба за секунда и погледна сестра си в очите.

— Не ти помагам, защото не мога да ти помогна — бавно изрече тя, все едно говореше на дете. — Нищо от онова, което Хенрик каза и направи в мое присъствие тогава, не обяснява изчезването му. Защо да крия от теб каквото и да било, Ева? Назови ми поне една причина.

— Не знам. Не, ти вече ми разказа всичко. А говорихте ли за… мен?

— За теб ли?

— Да. За мен или за отношенията в семейството ни. Навярно сте засегнали деликатна тема. Ако е така, моля те, Кристина, забрави за всякакви съображения. Няма никакво значение дали…

— Не сме говорили за теб, Ева. Нито за семейството ви.

По-голямата сестра повъртя мълчаливо чашата в ръка и я остави върху чинийката, без да отпие.

— А за Упсала? Говорихте ли за Упсала?

— Хенрик ми разказа малко за следването си; къде живее, такива неща.

— А за Йени?

— Спомена я.

— И?

— Не останах с впечатление връзката да е сериозна.

— Знаеш ли, че полицаите така и не я откриха?

— Да… не… Как така не са я открили?

— Ами така.

— Не знаех…

— Странно, нали?

— Защо да е странно?

— В записките му няма дори телефонния й номер.

— Какво намекваш, Ева?

— Нищо. Казвам само, че ми се струва странно.

— Да не подозираш, че Йени е замесена в изчезването на Хенрик?

— Нямам представа — сви рамене Ева. — Цялата история е ужасно странна. Питам се каква е ролята на Роберт във всичко това.

— Мила Ева, това няма да доведе до нищо добро. Права си: случилото се е необяснимо. Беше необяснимо преди осем месеца, остава си необяснимо и сега. Но нима не разбираш колко безсмислено е да се ровиш из тази история! Трябва да продължим напред, да се съсредоточим върху други неща… Ако някога разберем какво се е случило с Роберт и Хенрик, няма да е плод на нашите опити да разследваме случая. Трябва да вложиш енергията си в бъдещето, а не в миналото, Ева.

— Тоест, казваш ми, че не желаеш да ми помогнеш, така ли?

— Не мога да ти помогна, това ти казвам.

— А ти какво мислиш, Кристина? Имай смелостта поне да ми признаеш какво според теб се е случило с Роберт и Хенрик.

Кристина се облегна на плетения стол и изгледа сестра си със… „Съжаление? — запита се Ева. — С желание да се разграничи? С досада?“

— Нямам представа. Нямам никаква представа.

— Дали са живи? Кажи ми поне дали са живи според теб.

Гласът на Ева се разтрепери неудържимо и премина в сподавен шепот. В очите на Кристина отново се появи неразгадаемо отчуждение. Стисна ръкохватките на стола и за няколко секунди сякаш се поколеба дали да стане, или не. Накрая си пое дълбоко дъх и отпусна рамене.

— Според мен са мъртви, Ева. Глупаво е да се самозалъгваме.

Настана десетсекундно мълчание.

— Благодаря ти — кимна Ева. — Признателна съм ти за разговора.

 

 

Застанала на прозореца, изпроводи сестра си с поглед. След като Ева зави по „Мусерунвеген“ и се изгуби, Кристина се почувства парализирана. Цялото й тяло, от петите до главата, се вледени. След малко зрителното й поле се стесни. Понесе се назад по светкавично стесняващ се тунел. Секунда преди да изгуби съзнание, успя да се отпусне на колене и да се наведе напред, за да смекчи удара от падането.

Когато дойде на себе си, веднага се добра на четири крака до тоалетната и започна да повръща неудържимо, сякаш искаше да избълва не само съдържанието на стомаха си, но и всичко останало: черва, вътрешности, живота в утробата си. Нероденото си дете.

Ала обвивката около него не се пукна. Непозната сила го опази невредимо. Детето остана здраво закрепено за утробата й. Кристина наплиска лицето си със студена вода, среса косата си с четка, поизправи гръб и се огледа в огледалото.

„Справих се. Успях.“

Върна се на терасата. Прибра каната, чашите, сладкиша.

Изхвърли крехката орхидея в чувала със смет и го занесе до кофата. Всички следи — заличени.