Хокан Несер
Човек без куче (16) (Първият случай на инспектор Барбароти)

15

Кристофер отново лежеше в леглото си в НГСС. Минаваше единайсет и половина, а по план трябваше да са тръгнали преди повече от час.

— Иди да изчакаш в стаята си, Кристофер — отпрати го мама Ева. — След малко ще се кача при теб, но първо ние, възрастните, ще обсъдим положението.

Под „положението“ тя имаше предвид Хенрик. След доста неясноти, въпроси и свидетелски показания от всички в къщата на „Алведер“ в Шумлинге — мама Ева, татко Лейф, баба Розмари, дядо Карл-Ерик и Кристофер, — се установи, че Хенрик го няма. Цяла сутрин никой не го бе виждал. Всеки си мислеше, че друг е закусвал с него, друг го е видял по стълбите, друг го е чул да влиза в банята, друг е разговарял с него. Ала след щателна проверка под вещото ръководство на Ева тези предположения се оказаха погрешни.

Цяла сутрин нито един от присъстващите не бе виждал Хенрик.

Почти веднага в главата на Кристофер се оформи смътно предположение. За щастие имаше време да обмисли каква позиция да заеме. Оказа се сравнителна лесно.

— Не, мамо, не съм го виждал. Когато се събудих, вече беше станал.

Дори не му се наложи да я лъже. Кристофер наистина не видя брат си сутринта.

Е, премълча някаква си дребна подробност, ала и никой не го попита изрично излизал ли е Хенрик през нощта. Не можеха да упрекнат Кристофер. Все още не.

След десет-петнайсет минути обаче момчето очакваше положението да се промени. Мама Ева ще затегне обръча. Ще се качи при него и ще го разпита по-подробно. Кристофер реши да се възползва от спокойствието в стаята и да се подготви психически за предстоящото изпитание.

Случайно да знаеш нещо, което би обяснило отсъствието на Хенрик, ще попита тя и ще се наложи Кристофер да излъже и следователно да прекрачи границата — същата онази граница, за която говориха в неделя, когато Кристофер седеше на подсъдимата скамейка. Необходимостта да излъже обаче не го притесняваше особено. Какво по-естествено от решението да защити новия, промискуален Хенрик? Двамата се бяха разбрали. Този път щяха да хванат натясно не обичайния заподозрян Кристофер, а Хенрик, и малкият брат изпитваше известно задоволство от наглед съвсем простия, но доста необичаен факт. Хенрик, разбира се, в крайна сметка ще го отнесе здраво, когато се появи, но не и Кристофер. Никой няма да заподозре, че по-малкият брат го е прикривал. Кристофер ще се отърве невредим. Не рискува нищо, ако излъже майка си. Точно обратното: изпълнява дълга си, придържайки се към споразумението си с Хенрик.

Brothers in Arms^[1].

И все пак не можеше да не упрекне брат си за безотговорната му постъпка. Иначе съобразителният Хенрик този път бе излязъл през нощта, бе се срещнал с някого, а после… е, Кристофер нямаше никакво желание да се спира на подробностите около срещата, но явно след като двамата са приключили, с каквото там са правили, са легнали да спят и са се успали! „Що за безумна небрежност — ядосваше се наум Кристофер. — Какво ще обясни, като се прибере?“

Хенрик си бе изключил телефона, защото му звъниха над десет пъти през последния час. Включваше се телефонният секретар. Хенрик никога не си изключваше телефона. Кристофер така и не разбра как възрастните си обясняват изчезването му. Татко Лейф подхвърли предположение, че синът му е излязъл да покара ски. Тази негова теория впоследствие претърпя модификация, защото в къщата нямаше никаква ски екипировка — „сигурно е решил просто да потича“ — но снегът навън опроверга и тази вероятност.

Засега в къщата не бе настъпила паника, ала под повърхността къкреше трескава тревога. Кристофер не можеше да прецени положението. Изпратиха го в НГСС, за да разговарят на спокойствие. Бяха се разтревожили, значи. „Освен това — разсъждаваше той, — изчезналите станаха двама.“ Възрастните още не бяха коментирали този въпрос пред него, ала не след дълго вероятно щяха да го направят. Все пак още не знаеха нищо.

„Проклет глупак!“ — изруга наум Кристофер. Никога не бе наричал Хенрик с по-обидна дума. Ала сега се налагаше да лъже майка си в очите заради лудориите на големия си брат! Допреди няколко дни Кристофер никога не би се осмелил да заблуждава мама Ева.

Но щом се налага, ще я излъже хладнокръвно, без да му мигне окото, и, ако трябва, ще повтаря версията си до последна капка кръв. Нали бе обещал на брат си. Кристофер обаче продължаваше да се пита в какво се е забъркал Хенрик и след известно време започна да го стяга под лъжичката.

Всичко това му се струваше плашещо и… тъжно. Какво става с теб, Хенрик, братко?

Кристофер се взираше в тапета, ала там, разбира се, не намери отговор.

 

 

— Кристофер, трябва да разберем какво е станало, нали?

— Да.

— Хенрик го няма и не знаем къде е.

Момчето се опита едновременно да кимне и да поклати глава, само и само да си придаде отзивчив вид.

— Изглежда, Хенрик е излязъл рано тази сутрин… — подхвана Ева и понеже синът й не довърши, додаде — … или през нощта.

— Нямам представа. Нищо не съм забелязал нито снощи, нито сутринта. Явно съм спал много дълбоко.

Мама Ева се опита да го прониже със стоманеносивия си поглед, но Кристофер се бе научил да понася лесно тази проверка. Този път не седеше на подсъдимата скамейка, а това облекчаваше значително положението му.

— Нищо ли не ти каза Хенрик?

— За кое?

— Откъде да знам, Кристофер. Споменавал ли е, че възнамерява да излиза?

— Не. Не е споменавал нищо такова.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Но на мен ми се струва…

— Да?

— … че не си особено изненадан от отсъствието на брат си. Опитвам се да разбера защо.

Ева започна прекалено коварна атака и той я парира по единствения възможен начин:

— Как да не съм изненадан? Не те разбирам, мамо. Нямам представа къде е Хенрик и съм не по-малко изненадан от всички останали.

Тя се поколеба за секунда, после отстъпи.

— Добре, Кристофер. Вярвам ти. Но те моля все пак да помислиш… наистина ли не се сещаш да ти е казал или… да е намекнал… нещо, което да обясни къде е отишъл? Двамата с брат ти сигурно сте си говорили доста.

Кристофер прехапа долната си устна и се престори, че напряга паметта си.

— Не — отсече накрая той. — Не, мамо, не си спомням подобно нещо.

— А да си забелязал някаква промяна у Хенрик? Не сте се виждали цяла есен. Сега не ти ли се стори някак… различен?

„Бинго, мамче — помисли си Кристофер. — Ако знаеше колко променен е любимецът ти, щеше да започнеш да храчиш кръв. Понякога — продължи наум Кристофер — ми се иска да можех да казвам такива неща на глас, а не само да ги мисля.“

— Амииии… не. Като се прибере, ще ни обясни всичко. Сигурно очаква да тръгнем към обяд и затова се бави… Да не би да е отишъл за коледни подаръци?

Ева се замисли сериозно върху последното му предположение, а после отново го прониза със стоманения си поглед. Кристофер обаче не се смути.

— За какво си говорихте снощи?

„Това не ви засяга, госпожо прокурор“ — отговори й той наум.

— За нищо особено — отвърна на глас. — Разказа ми малко за Упсала.

— Така ли? И какво ти разказа за Упсала?

— Било много готино да учиш там, но и доста трудно.

— Спомена ли Йени?

— Май да, но само миноходом.

— Мимоходом.

— Какво?

— Каза думата грешно. Правилно е „миМоходом“.

— А, извинявай.

— Няма нищо. Все едно. Друго?

— За което говорихме ли?

— Да.

— Ами обсъдихме вуйчо Роберт.

— Наистина ли? И до какъв извод стигнахте?

— До никакъв. Просто и на двамата ни се струва малко странен.

— Така е — промърмори Ева. — В момента обаче мнението ви за брат ми никак не ме интересува. Ако се сетиш нещо за Хенрик, аз, баща ти… баба ти и дядо ти… държим да не го премълчаваш.

— Защо да премълчавам каквото и да било? — попита Кристофер с почти искрено възмущение. — И аз, не по-малко от вас с татко, искам да си тръгваме. Ако знаех нещо, веднага щях да ви го кажа.

Ева помълча малко.

— Добре, Кристофер — заключи тя. — Разчитам на теб.

И излезе от стаята.

„Глупако Хенрик — помисли си Кристофер, след като майка му затвори вратата, — къде се губиш?“

Погледна си часовника. Дванайсет без една.

В два часа отново заваля сняг, а хората в дома на семейство Хермансон тъкмо приключиха с обяда: наденица с гарнитура от картофи в млечен сос. Карл-Ерик обожаваше това ястие, ала днес не го посрещна с обичайното въодушевление. Останалите също се хранеха без апетит, а нагнетеното мълчание, увиснало над масата, се пренесе и във всекидневната, където седнаха да пият кафе и да ядат мекички с бренди. На Кристофер наляха не кафе, а сок. Докато отпиваше от чашата си, момчето поглеждаше крадешком изопнатите лица на възрастните: на майка си, на баща си, на баба си и на дядо си. Кристофер искаше да разбере какво се върти в главите им. Вероятно цяла купчина въпроси и догадки. Раздразнение, безпокойство. Опасение, безсилие… и какво ли още не. Вече бяха обсъдили всички въпроси и никой не искаше да ги повтаря. Изчерпили бяха всички възможни предположения и догадки. Пред гаража чакаше кола, натоварена с багаж и готова да потегли, но единият от пътниците липсваше.

Кристофер забеляза, че никой от семейството не смее да признае колко го плаши случващото се. Най-страшните подозрения стояха затворени под капак. Момчето обаче усещаше, че преднината му бързо се топи. Наистина знаеше много повече от възрастните: Хенрик бе излязъл през нощта, навярно за да се срещне с гаджето си Йенс — в това обаче Кристофер започна да се съмнява. Но защо, по дяволите, не се бе върнал сутринта или поне преди обяд? Да, този въпрос надвисваше все по-безмилостно и по-застрашително с всяка изминала секунда.

Хенрик бе изчезнал. Също като Роберт. „Не съм преживявал по-странно нещо“ — помисли си Кристофер.

— Стана два и пет — обяви Розмари Вундерлих Хермансон, все едно тази новина хвърляше яснота върху положението.

Думите й не постигнаха никакъв резултат. Само вената на лявото Карл-Ериково слепоочие се изопна и започна да се гърчи като червей. Кристофер беше забелязал тази вена още преди обяд и я бе сметнал за признак на раздразнение или гняв. Сега обаче видя, че единият клепач на дядо му е увиснал над окото и му придава пиянски вид. Карл-Ерик пиеше умерено и причината явно се криеше другаде.

Колкото до татко Лейф, и двата му клепача висяха. „Спи му се“ — предположи Кристофер. През последния половин час баща му не бе обелил дума. Очевидно този път смяташе да изневери на традиционната си склонност да излага своя теория по всеки въпрос. Все пак бе изчезнал не кой да е, а великолепният му и досега безгрешен син.

Мама Ева имаше вглъбен вид, сякаш се съсредоточаваше преди сложна операция или се мъчеше да реши новото парадоксално уравнение, наречено Хенрик, и макар винаги да се справяше с такива предизвикателства, сега това не й се удаваше.

Кристофер въздъхна и си взе още една мекичка. Нищо че се бе надул до пръсване. Картофите с млечен сос набъбваха в стомаха му като лепкава топка. Замисли се дали да не се качи в НГСС и да подремне, докато чакат завръщането на блудния брат. Но надделя решението да остане при възрастните, за да бъде в… как се казваше?.. в течение на случващото се. Което впрочем не беше много: Карл-Ерик се изправи с мъка от фотьойла и се приближи до прозореца. Пъхна ръце в джобовете и се олюля няколко пъти напред-назад на пети.

— Хррм! — прокашля се той високо, продължавайки да стои с гръб към останалите. — С Розмари имаме уговорка да се явим в четири часа в банката. Като се приберем, ще разберем дали сте тръгнали, или не.

— Те… — подхвана Розмари, но мисълта й пое в друга посока: — Какви ги говориш, Карл-Ерик? Не можем да отидем в банката, докато…

— Докато какво? — попита той и се обърна. — Имаме уговорка с Лундгрен и семейство Сингльов. Дошли са чак от Риминге.

— Риминге е само на три мили оттук. Ще се приберат за нула време. Няма как да оставим Ева, Лейф и Кристофер точно сега, когато… Не, никъде няма да ходим. Обади се да отмениш срещата.

— Дявол да го вземе… — вената на дясното слепоочие на Карл-Ерик пак се изопна, ала преди той да продължи мисълта си, Ева го прекъсна:

— Моля те, татенце, не сега. Мамо, няма нужда да отменяте уговорката заради нас. Нелепо е. Каква е разликата дали тук ще стоим петима, или трима души? А и… не, не знам… забравих си мисълта…

И Ева се разплака. Първоначално Кристофер не разбра, че тя плаче, вероятно защото за пръв път я виждаше в такова състояние. Майка му плачеше странно. От гърлото й се изтръгваха звуци, напомнящи двигател, който не иска да запали. Раменете й се тресяха бурно, а тя си поемаше и издишаше въздух през устата на пресекулки. Главата й се люшкаше напред-назад в такт с дишането, докато раменете се движеха с различен ритъм. „Ето къде е повредата в двигателя — помисли си Кристофер. — Ръмжи, бълва дим и бръмчи, но цилиндрите му не работят съгласувано и двигателят е неспособен да задвижи машината.“

Сякаш мама Ева никога не бе плакала през живота си и не знаеше как се прави.

Останалите явно също не разбраха какво става, защото чак след няколко минути баба Розмари се приближи и погали недодялано дъщеря си по гърба и ръцете, за да я успокои. Лейф също се втурна да помага и потупа жена си по главата, а Карл-Ерик, застанал насред стаята, приличаше на боксер, чиято лапа е затисната от асансьорна врата. Така поне го виждаше Кристофер. И на него не му хрумваше как да помогне на разплаканата си майка. Като неин син бе редно да я успокои, но Кристофер осъзнаваше, че й е нужна по-силна подкрепа, отколкото можеше да й даде. Гледайки я толкова безпомощна, момчето потърси с поглед дядо си, ала в неговите очи прочете същото безсилие и отчаяние, които потискаха и него.

„Проклятие, проклятие, проклятие — ужаси се Кристофер и стисна зъби, за да не се разхълца като майка си. — Щом тя плаче, значи, положението е много сериозно. Върни се по-скоро, Хенрик, дявол да те вземе. Вече не е никак забавно.“

 

 

Малко по-късно Ева се успокои и стигнаха до споразумение. Розмари и Карл-Ерик ще отидат до банката да се срещнат с Лундгрен. Подписването на документите ще отнеме не повече от час, а ако положението не се промени до връщането им на „Алведер“, веднага ще се обадят в полицията.

„Ето така ще направим — единодушно решиха всички. — Няма защо да прибързваме.“

Не поискаха мнението на Кристофер и той се качи в НГСС. „И да ме бяха питали, няма какво да възразя“ — мрачно си даде сметка той.

 

 

Снегът продължаваше да вали. Часовете минаваха. Розмари и Карл-Ерик Хермансон тръгнаха към банката, подписаха документите и се върнаха. През това време Кристофер успя да поспи четирийсет и пет минути и да бездейства в продължение на деветдесет. Щом чу баба си и дядо си да влизат, веднага слезе долу. Не знаеше как са прекарали родителите му следобеда, но след минута те също дойдоха в кухнята.

Баба Розмари погледна Ева, а тя поклати глава. Очите й бяха зачервени, явно бе плакала още. Кристофер почувства прилив на безсилие да я утеши, каквото не бе изпитвал през живота си. Скова го паника.

След кратко съвещание възрастните решиха Карл-Ерик да се заеме със задачата да уведоми полицията.

Докато той държеше слушалката до ухото си и очакваше отговор, махалото в трапезарията удари два пъти: стана шест и половина. В сряда, 21 декември, Роберт Хермансон и Хенрик Грунт бяха по-изчезнали от всякога.