Хокан Несер
Човек без куче (21) (Първият случай на инспектор Барбароти)

20

Празничните дни идваха и отминаваха. Сара започна да оздравява. Бъдни вечер баща и дъщеря прекараха пред телевизора. Вместо Вайсе на екрана се появи тъмнокожата Блосъм. Сара лежеше завита в леглото, а Гунар седеше във фотьойла или сновеше между кухнята и всекидневната и носеше лакомства: суши-хапки, черни маслини, блини със сметана и хайвер. Купил бе всичко за половин час от халите. От време на време изпращаше мислено благодарности към Всевишния и се питаше какво ли ядат Хелена и момчетата при дядо си и баба си. Веднъж вече го бе преживял и си спомняше с отвращение как в продължение на трийсет минути глозга свински крак. След „Патока Доналд“ се обади да пожелае весела Коледа на бившата си съпруга и научи, че Мартин си навехнал китката, докато карал ски при двайсет и два градуса под нулата, но иначе всичко било наред.

Гунар и Сара използваха свободното си време, за да почетат книгите, които си подариха за Коледа. Сара получи романи от Муа Мартинсон^[1] и Кафка — доста странна комбинация, но баща й ги купи по нейно желание. Вероятно ги четеше заради задача от училище. Гунар, от своя страна, получи „Влак“ от Пийт Декстър.

Пресата не вдигна голям шум около двамата изчезнали. Или поне така изглеждаше на пръв поглед. Двата най-известни вечерни вестника се бяха докопали до новината, естествено, но сякаш щадяха семейство Хермансон, защото случаят с Роберт и Хенрик оставаше на заден план, изместен от шума около традиционното коледното угощение. Или просто славата на участниците в риалити предавания е толкова краткотрайна, че след три месеца зрителите кажи-речи са го забравили. Дали близките на Роберт Хермансон можеха да се надяват на такава извънредна милост? Гунар Барбароти се обади на улица „Алведер“ и разбра, че там са звънили само неколцина журналисти, а един фотограф е дебнал и снимал около къщата, но нищо повече. Инспекторът не получи друга ценна информация. Семейство Грунт останали за Коледа в дома на Розмари и Карл-Ерик. Ева обясни, че сърце не им давало да си тръгнат за Сундсвал без Хенрик. Рано или късно обаче, ако нещата не се променят, щели да се принудят да се приберат, колкото и да не искат.

Гунар Барбароти я подкрепи в решението й да не тръгват и я увери, че полицията е ангажирала всички свободни кадри в случая, за да се разбере възможно най-скоро какво се е случило.

Това, разбира се, не беше цялата истина. Всъщност разследващите се надяваха да се обади очевидец или да получат сведения от мобилните оператори, ала коледните празници забавиха процеса. Обикновено операторите изпращаха исканата информация веднага. Боргсен, Линдстрьом и Хегел се заеха да проверяват всички предполагаеми познати на Роберт Хермансон. В късния следобед на 25 декември Гунар Барбароти получи първия доклад от работата на тримата полицаи. Изводите бяха съвсем недвусмислени: нито едно от тринайсетте разпитани лица (четирима с определението „близки приятели“ и деветима бивши съученици, които живееха в съседство с родителите на Роберт) нямаше представа, че Роберт е пристигнал в Шумлинге. Поне така твърдяха пред разследващите. Тъжния не намерил никакво основание да подложи на съмнение думите им.

Повече нямаше какво да се направи. Гунар Барбароти попита и Розмари Хермансон дали е споменавала на външни хора за идването на Роберт и Хенрик. Тя се допита до съпруга си и отговори, че нито тя, нито Карл-Ерик са споменавали пред приятели и познати кой ще им гостува по Коледа. Но хората си имали и други начини да научават клюките. В училището, например, всички новини, и най-вече лошите, рано или късно се разчували.

— Но вие се постарахте да запазите в тайна гостуването на Роберт, нали? — попита Барбароти.

— Да — потвърди госпожа Хермансон. — По отношение на Роберт проявихме максимална дискретност.

Инспекторът благодари и затвори. Получената информация никак не му помогна, но той вече бе свикнал. Взе си последното парче суши и се върна към романа на Пийт Декстър.

 

 

На втория ден от празника Сара се чувстваше отлично. Облече се, почисти стаята си и излезе на разходка с приятелка. Гунар Барбароти реши да звънне на Ева Бакман. Колежката му бе прекарала цели четири денонощия в компанията на семейството си и малко разнообразие не би й навредило, макар мъжът и синовете й да не я бяха товарили с редовните разговори за тренировки по хокей с топка.

И така, Барбароти й предложи да пийнат кафе в „Сторкен“. Нуждаел се от гледната й точка по един въпрос.

Ева Бакман веднага се съгласи. Биле и момчетата щели да ходят на кино, та дори нямала гузна съвест, че ги зарязва. Гунар не можеше да прецени еднозначно дали Ева е искрена, но неимоверно силното желание да поговори с някой разумен колега за събитията на „Алведер“ изместваше всякакви колебания.

В кафенето прекараха час и четирийсет и пет минути. Гунар изложи основните факти по случая, а инспектор Бакман го изслуша с преплетени пръсти и почти отпуснала клепачи. Понеже работеха заедно от осем години, Барбароти знаеше, че сънливият на пръв поглед вид на колежката му всъщност показва колко съсредоточено го слуша.

— Ама че работа! — възкликна тя накрая.

— Нали?

— Да. По-странна история не бях чувала. Какви идеи имаш?

— Там е проблемът — поклати глава Барбароти. — Нищо не ми хрумва.

— Абсолютно нищо ли?

— Абсолютно нищо.

Ева Бакман облиза пръста и си обра трохите от сладкиша в чинията.

— Как ти се струват?

— Кои?

— Близките на изчезналите. Питам те, защото останах с впечатлението…

Не си довърши мисълта.

— С какво впечатление остана, Ева?

Тя мълчаливо извади кутия цигари.

— Да не си пропушила пак?

— Не, грешиш. Просто от време на време вадя кутията и си я гледам. Впрочем пушенето в затворени помещения вече е забранено, а нямам никакво желание да излизам на студа.

— Извинявай. Е, с какво впечатление остана?

— Слушай сега — Ева Бакман понижи глас и се наведе над масата. — Когато намерим тяло на убита жена, обикновено веднага проверяваме семейното й положение. Окаже ли се, че е омъжена, закопчаваме съпруга й. В осем от десет случая именно мъжът е убиецът. Безсмислено е да копаеш в градината на съседа, защото кучето най-често е заровено в твоята. Разковничето винаги е в семейството. Само това искам да ти кажа.

— За идиот ли ме смяташ? Да не мислиш, че не съм се сетил?

— Радвам се, иначе щях да се притесня — тя се облегна, извади цигара от кутията и я помириса.

— Хм — промърмори Барбароти.

— Само я гледам и я помирисвам — обясни Ева Бакман. — Не е вредно. Та какво казваше?

— Не си спомням точно — раздразнено отвърна Барбароти. — Просто в този случай теорията за престъпление в семейството някак не ми се връзва.

— И защо?

— Как да заподозра Розмари Хермансон, че е убила собственоръчно сина си и внука си и ги е погребала примерно в гаража? За бога, Ева, тя е работела като учителка по ръчен труд и техника. Жени като нея не нараняват близките си.

— Не само по ръчен труд и техника: две години ми преподаваше немски — уточни колежката му.

— Няма никакво значение. А сега се стегни малко и започвай да мислиш. Иначе сама ще си плащаш кафето.

— Добре — съгласи се Ева Бакман и прибра кутията с цигарите. — Но аз не твърдя, че зад всичко стои госпожа Хермансон. Само ти подхвърлих идеята да поразчоплиш отношенията в семейството. Защо да се караме?

— И според теб някой от семейството е отвлякъл Роберт и Хенрик? — изсумтя презрително Барбароти. — И с каква цел? Защо? Как?

— Не знам — сви рамене тя. — Наистина нямам представа. Просто се опитвам да мисля конструктивно. Какво е твоето предположение?

Гунар въздъхна и разпери безпомощно ръце:

— Нали ти казах. Нищо не ми хрумва.

— Аха — кимна Ева Бакман, а в погледа й се появи нещо меко и утешително, но бързо изчезна. — Сигурно имаш план за действие, нали? Дори когато не знаеш откъде да започнеш, е хубаво да започнеш отнякъде. Иначе усетът ти към ситуацията се притъпява.

— Диалозите с теб винаги ме вдъхновяват — отбеляза Гунар. — Така е, имам план.

— Мхм?

— Искаш ли да го чуеш?

— Нали затова съм тук. Е?

— Сестрата, Кристина.

— Слушам те.

— Утре заминавам за Стокхолм. Ще разгледам и апартамента на Роберт.

— Чудесно.

— Един оглед няма да навреди. После продължавам към Упсала и ще се опитам да се вмъкна в студентския живот.

— През почивните дни там сигурно е пълно мъртвило — засмя се Ева Бакман.

— Да, нямам търпение.

— Благодаря ти за кафето. Желая ти успешна експедиция.

— От година не съм стъпвал в Стокхолм.

 

 

Къщата, където Кристина Хермансон живееше със съпруга си и сина им, се намираше на улица „Мусерунвеген“ в квартал „Гамла Еншеде“. Гунар Барбароти прецени, че масивната, стара дървена сграда струва над пет милиона крони. Ръждивочервеният покрив с изпопадали керемиди би покрил четири-пет тристайни апартамента като неговия.

Посрещна го Кристина Хермансон. Съпругът й щял да се прибере до час. Инспекторът щял да има възможността да говори и с него — точно както бил пожелал. Детето, Келвин, било при бавачка през три къщи по улицата. Понеже момченцето нямаше дори две години, Гунар Барбароти реши да не го разпитва.

Покани го да седнат на голяма остъклена веранда с инфрачервено отопление и с изглед към градината. Домакинята, около трийсетте, бе подстригала тъмнокестенявата си коса като паж. Видя му се красива. Мога само да си мечтая за такава съпруга и за такъв начин на живот, установи трезво инспекторът. Всъщност никога дори не се бе доближавал до подобна перспектива и се зачуди откъде се появиха тези размисли на човек от ниските социални слоеве. Гунар рядко изпадаше в емоционална дупка, ала синкавият здрач над овошките в градината, проскърцването на плетените столове и изящните чаени чашки от майсенски порцелан му вмениха усещането, че е братовчед на богато семейство, дошъл от провинцията.

— Заповядайте — покани го тя. — Можех да ви направя и сандвич, но…

— Няма нужда, хапнах във влака — поклати глава той.

— … но съм дълбоко покрусена от случилото се. Струва ми се направо невъзможно.

Избърса с пръст петънце върху масата. Машиналният й жест издаде, че Кристина Хермансон също е чужденец в тази среда. Просто е имала повече време да свикне.

— Домът ви е много красив — похвали го Гунар. — От колко време живеете тук?

Тя пресметна.

— От четири години… Да, през април ще станат четири години.

— Ще ми разкажете ли за Хенрик и Роберт?

— Да… Какво по-конкретно ви интересува?

Гунар преплете пръсти и я изгледа сериозно.

— Всичко, което ви се струва съществено.

Тя отпи от чая, но продължаваше да мълчи.

— Трябва да има причина за изчезването им — продължи Барбароти. — Навярно причините са различни, но е прекалено рано да правим изводи на тази тема. Не съм привърженик на теориите за случайно стечение на обстоятелствата. Непременно съществува обяснение… или две обяснения за изчезването им. Ако знам как разсъждават и в какво емоционално състояние са се намирали, преди да излязат от къщата на родителите ви, бих се досетил накъде са тръгнали. Разбирате ли ме?

Тя кимна.

— От всички в дома на родителите ви явно вие сте най-близка с Роберт. Поне аз останах с такова впечатление. Съгласна ли сте?

— Да… има нещо вярно — кимна тя и се поизправи на стола. — С Роберт винаги сме се обичали. Знам, че много хора го смятат за откачен, но тяхното мнение не ме интересува. Независимо какъв е, аз винаги съм намирала общ език с него. Той дори живя у нас известно време.

— Така ли?

— Да. След като се прибра от Австралия, нямаше къде да отседне и… Остана у нас само няколко месеца.

— А Хенрик?

— Какво за него?

— Какви бяха отношенията ви с Хенрик?

— И с него се разбирахме чудесно. С Кристофер — също. Докато бяха по-малки, често замествах сестра ми. Тя е склонна да се посвещава твърде много на работата си. Но напоследък виждам племенниците си рядко.

— Как бихте описали отношенията между Роберт и Хенрик?

Тя се позамисли.

— Почти не общуват. Никога не са били близки. Защо ме питате? Да не подозирате, че има връзка между… двата случая?

— А според вас има ли?

— Не — категорично отвърна тя. — Не мисля, че има връзка. Ако съм права, за жалост сме изправени пред две загадки… Не знам…

— Предлагам да се съсредоточим върху вашите наблюдения, вместо да обсъждаме неподплатени теории. Нека започнем с вечерта миналия понеделник. Доколкото запомних, вие сте останали до късно с Роберт и Хенрик, нали?

— Да.

— И сте провели сериозен разговор с брат си, след като е обидил майка ви?

— Не знам дали… да, може да се каже.

— Какво по-конкретно обсъждахте?

— Нищо особено. Оплака се, че се чувствал зле и не издържал повече в дома на родителите ни. Изпитваше срам. Посъветвах го да се вземе в ръце и да се държи естествено, все едно нищо не се е случило. Попитах го какви планове има за бъдещето. Искал да замине някъде и да си довърши романа.

— Какъв роман?

— От… от близо десет години Роберт работи по свой писателски проект. Вероятно е смятал да се възползва от ситуацията, и без друго предполагаща изгнание, да се оттегли някъде и да довърши книгата.

— Разбирам. Да е споменал самоубийство?

— Не — поклати глава тя. — Мина ми през ума, разбира се, но според мен Роберт не е склонен към автоагресия. И все пак не съм напълно сигурна. Той преживя много, ала никога не е говорил за самоубийство. Честно казано, не съм се страхувала, че ще посегне на живота си. Знае много добре…

— Какво?

— Знае много добре колко ще му се ядосам, ако постъпи като страхливец — изсмя се тя. — Ако трябва, ще го намеря в подземното царство и ще му поискам обяснение.

— Майка ви спомена, че след случилото се в риалити предаването Роберт е посещавал психотерапевт. Вярно ли е?

— Да, ходи няколко пъти на психолог.

— Случайно да знаете името му?

— За съжаление не.

— А Хенрик?

— Питате дали… дали Хенрик е склонен към самоубийство?

— Да.

— Не, изключено е. Мислих и по този въпрос, но няма логика. Ако Роберт или Хенрик… или и двамата… са се самоубили, защо още не сте намерили телата им? Няма как просто да се изпарят!

— Може да са скочили в реката — предположи Гунар Барбароти. — Още не сме започнали акция по издирването им там, защото не разполагаме с такива данни. Интересува ме за какво разговаряхте с Хенрик в понеделник вечерта и какво впечатление остави у вас. Хрумна ли ви нещо ново след последния ни разговор?

— Не, нищо. Непрекъснато се връщам към онази вечер, но не откривам нищо особено. Както ви казах, припомнихме си детството им. Често ходех да ги гледам. Хенрик ми разказа малко за Упсала… и спомена някоя си Йени, но по мое мнение връзката им не е сериозна. Съжалявам, господин инспекторе, но не мога да си измислям неща, които не съществуват.

— А във вторник?

— Тогава не разменихме повече от две-три думи. Въобще не сме оставали насаме. Беше голяма лудница, защото празнувахме двоен юбилей. По време на празненството поздрави рождениците с песен. Хенрик има много хубав глас.

— По кое време тръгнахте към хотела? Предполагам, този път заедно със съпруга ви.

— Да. Малко след единайсет и половина.

— Сбогувахте ли се с Хенрик?

— Да… да, разбира се.

— Какво ви направи впечатление?

— У Хенрик ли?

— Да.

— Нищо. Държеше се съвсем нормално. През деня обсъждахме главно къде ли е Роберт. По време на празничната вечеря се стараехме личността му да не се превръща в главна тема, за да не развалим настроението на татко и Ева, но след като станахме от масата, отново се върнахме към въпроса за дългото му отсъствие. Мама се тревожеше най-много.

— А вие?

— И аз, естествено, се питах какво става, но, както ви казах, предполагах, че не е издържал на напрежението вкъщи и е отседнал у някой стар приятел. Очаквах да се появи на следващия ден.

— Ясно. Вечерта сте се прибрали в хотела, а на следващата сутрин сте потеглили за Стокхолм.

— Да. Отначало уж мислехме да минем през дома на мама и татко да закусим, но извикаха Якоб на спешна среща и тръгнахме по-рано.

— Кога разбрахте за изчезването на Хенрик?

— Чак след като се прибрахме в Стокхолм. Мама се обади да ни съобщи… По-скоро да ни каже, че не знаят къде е, а не, че е изчезнал. В началото не звучеше толкова тревожно…

— Роберт също се е намирал в неизвестност. Вероятно всички сте…

— Да, да. Мама се поболя от притеснение. През цялото време се мъчеше да се преструва на спокойна.

— Но баща ви се е обадил в полицията чак в сряда вечер. Имате ли представа защо е чакал толкова време?

— Да — въздъхна Кристина Хермансон. — Обяснението е съвсем просто. Татко не можа да понесе срама, който му навлече Роберт с участието си в онова риалити предаване, и се опитваше всячески да избегне името на сина му пак да лъсне в медиите. Накрая все пак мама и сестра ми са го убедили да се обади, предполагам.

— Така значи — кимна Гунар Барбароти. — От тази гледна точка разбирам постъпката на баща ви.

Поразмърда се в плетения стол. Отпи от чая. Причината за закъснялото обаждане в полицията му се изясни, ала всичко останало му се стори още по-странно. Барбароти не можеше да мръдне нито сантиметър напред в цялата тази история.

 

 

Разговорът с Якоб Вилниус отне половин час. Гунар Барбароти продължаваше да седи на същото място — в плетения стол на верандата. Съпругът на Кристина си наля чаша бяло вино, а Гунар продължи да пие чай.

Резултатът от разговора беше незадоволителен. Направо отчайващ. Телевизионният продуцент потвърди до последната подробност версията на Кристина за събитията в Шумлинге и, както се очакваше, не познаваше характера на изчезналите. С Хенрик се виждаше за пръв път и двамата разменили максимум десет думи, а колкото до Роберт, братът на Кристина наистина прекарал няколко месеца в жилището им, но през това време Якоб не провел с него нито един задушевен разговор. Вилниус придружи признанието си с малко гузно вдигане на рамене. Описа краткотрайното пребиваване на Роберт в дома им като raison d’etre^[2] на Кристина.

Гунар Барбароти се замисли защо Вилниус употреби точно този френски израз — и то погрешно, — но предпочете да не се задълбочава. Вероятно продуцентът се опитваше да демонстрира високото си положение в социалната стълбица. Общо взето, Якоб Вилниус изглеждаше спокоен, със самочувствие и в хармония със себе си. Бракът с Кристина го сродяваше със семейство Хермансон и макар това родство да не го радваше особено, Вилниус все пак беше достатъчно уравновесен да го приеме, без да се вълнува излишно.

„И защо да се вълнува, щом живее с такава красавица“, помисли си Гунар, след като се сбогува с двойката и пое към метростанцията.

След развода с Хелена Барбароти гледаше да не се сближава с жени, ала преди месец на конференция в Гьотеборг се запозна с Шарлот, също полицай. Двамата се напиха, а после се качиха в хотелската й стая и добре се позабавляваха.

За жалост Шарлот се оказа омъжена — за техен колега. Живееха във Фалкенберг с двете им деца — на десет и седем години. Тя осведоми Гунар по въпроса, докато закусваха на следващата сутрин. Сам си беше виновен: през изминалата вечер нищо не му пречеше да я попита дали е обвързана, но не го направи.

След конференцията не се виждаха повече. Чуха се обаче два пъти по телефона. Гласът й звучеше смутено — точно както се чувстваше и Гунар. Разбраха се да не се срещат, но да се чуят през лятото. Гунар Барбароти не можеше да прецени какво очаква от цялата тази история, а и не знаеше как се разбира Шарлот със съпруга си. Но докато разговаряха по телефона, получаваше сърцебиене, а нощта в Гьотеборг остави траен отпечатък в паметта му — не му се бе случвало от години.

Ала любовна връзка с жената на колега, пък бил той и непознат, определено не беше повод за гордост и Гунар се радваше, задето засега бяха прекратили отношенията си. Но как да пренебрегне носталгията по онази нощ и лекото опиянение от неизречените надежди?

 

 

Апартаментът на Роберт Хермансон се намираше в сграда, строена през трийсетте години, на улица „Инедал“ на остров Кунгсхолмен. Барбароти се качи на петия етаж. Върху месингова табелка пишеше „Ренстиерна“, а над отвора за пощата бе залепена бележка, надписана на ръка: „Хермансон“. Цял час Барбароти обикаля двете малки стаи и още по-малката кухня, за да търси нещо, което да му подскаже какво се е случило с наемателя. Придружаваше го някой си инспектор Расмюсон от полицията в Стокхолм, като главното му занимание се състоеше да пуши на балкона с миниатюрни размери.

Излязоха от апартамента и повикаха не съвсем успокоилия се домоуправител да заключи вратата. Барбароти взе две неща: телефонен указател, който намери между пакет със спагети и кана за чай върху един рафт в кухнята, и бележник, оставен до телефона върху нощното шкафче в спалнята. И двата конфискувани предмета съдържаха безразборно надраскани имена и телефонни номера и Гунар изтръпваше само при мисълта, че трябва да ги прегледа. Споменатият вече роман — с работно заглавие „Човек без куче“ — стоеше върху бюро, отрупано с какви ли не листове. Барбароти го попрегледа, но се отказа да го вземе със себе си. Шестстотин и петдесет страници все пак са си шестстотин и петдесет страници…

В шест без петнайсет Гунар се върна в хотелската си стая. Обади се вкъщи да провери как е Сара и след като се успокои, че е добре, реши да поработи два часа — нито минута повече, — а после да изпие две бири в някоя кръчма и да „смели“ впечатленията от изминалия ден.