Хокан Несер
Човек без куче (8) (Първият случай на инспектор Барбароти)

7

— През последните години едно нещо не спира да ме учудва — призна Якоб Вилниус. — А именно: защо хората, които предпочитат да напуснат тази страна, не са повече. Само се замислете: кой иска да се събуди през февруари в Транос, ако може да се събуди в Севиля? Напълно разбирам решението ви да се преместите на юг.

— За да вземеш такова решение, трябва да имаш достатъчно широк кръгозор — обясни Карл-Ерик с вид на човек, посветил доста време на този аспект от общата психология. — Не всички хора притежават широтата на нашите възгледи за живота, а и не можем да го искаме от тях.

— Кога тръгвате? — осведоми се Лейф Грунт.

— Ще получим разрешение на първи март, в най-лошия случай — на петнайсети. Ще оставим на съхранение мебелите, които не можем да вземем. Няма нужда отсега да умувате как ще си поделите наследството.

— Боже мой! — възкликна Кристина. — Никога не бихме…

— Испания е супер — обади се Лейф Грунт. — Четирийсет милиона испанци едва ли грешат.

— Всъщност четирийсет и два милиона — поправи го Карл-Ерик. — Според преброяването от 1 януари 2005. Но и тяхното население застарява с темповете на нашето.

— Значи, вашето преместване допълнително ще влоши положението? — намеси се Кристина.

— Не те разбирам — отвърна Карл-Ерик и помириса внимателно празната си чаша.

— Това беше грубо — отбеляза Ева и стрелна по-малката си сестра с предупредителен поглед. — Но, татко, досега никога не си споменавал за преместване. Надявам се решението ти да не е продиктувано от… от събитията от есента.

— Не, разбира се — побърза да я увери Розмари. — Не разбирам за какво говориш. Наистина ли никой не иска още пай? Едва наченахме втория…

— Аз ще си взема — обади се Лейф Грунт.

— Искам още една бира — Роберт стана от фотьойла. — Извинявай, мамо, но нямам място за повече пай.

— Както искаш, Роберт — кимна Розмари, а в очите й се появи внезапна тъга.

— Топки — изненадващо се обади Келвин изпод масата.

— Изобщо не възнамеряваме да ставаме част от някоя малоумна шведска колония — продължи Карл-Ерик, след като остави чашата си, и стрелна съпругата си с поглед. — Нека не забравяме, че дори само да поразчовъркаме съвсем леко андалуската повърхност, ще намерим история и културно богатство без аналог в цяла Европа. В целия свят. Там няма тъмни векове. Навсякъде се натъкваш на следи от мирно съжителство на евреи, маври и християни, каквото не е съществувало никъде и в никоя епоха. Само си представете какво неописуемо удоволствие е да седнеш под някой чинар в квартал „Албасин“ и да се наслаждаваш на гледката към крепостния комплекс „Аламбра“ под звуците на класическа китара… дааа… Якоб е съвсем прав. Това не може да се сравни с февруарско утро в Транос.

— Дано не съм пресолила пая — обади се притеснено Розмари.

— Паят е чудесен, маменце — увери я Ева.

— А тази къща ще я продавате ли? — поинтересува се Лейф Грунт, връщайки се с препълнена чиния. — Мамка му, в момента това не е никак лесно.

— Лейф — предупреди го Ева.

— Още не е сигурно — отвърна Розмари. — В днешно време не е никак лесно да избереш каква сол да купиш. Продават толкова много видове.

— В сряда ще подпишем договора — поясни съпругът й.

— Наистина ли не искате още сладолед с боровинки? Остана много. Момчета, какво ви става?

Розмари Вундерлих Хермансон огледа унило двамата си по-големи внуци. Хенрик и Кристофер поклатиха едновременно глава.

— Започват да възмъжават — предположи Якоб Вилниус. — Рано или късно в живота на всеки мъж настъпва моментът на раздялата с желираните бонбони и с „Буг“.

— Какво е „Буг“? — попита Кристофер.

— Дъвки — обясни вещо Лейф Грунт. — Все още се предлагат в асортимента, но никой не ги купува. Спомняте ли си „Четири «Буг» и кока-кола“? Страхотно парче.

— Мили боже — иронично промърмори Кристина.

— Знам какво е кока-кола — каза Кристофер. Карл-Ерик се прокашля и взе думата:

— По отношение на вторичното културно наследство се наблюдават наченки на промяна на парадигмата. Забелязали ли сте тази тенденция?

— Какво? — изплъзна се от устата на Кристофер.

— Младите днес не знаят кои са Хасе и Таге^[1]. Не са чували за Йоста Кнютсон^[2], за Ленарт Хюланд^[3] или за Моника Сетерлунд^[4]. Изключвам учениците, на които съм преподавал. В цялостната картинка те представляват топящо се малцинство. Налейте си от малагското вино. След няколко месеца избата ни ще е пълна с този еликсир.

— Благодаря — веднага се отзова Лейф Грунт. — Много е хубаво. На мен ми се струва обаче, че някои неща са вечни. Например „Емил от Льонеберя“ и „Консум“. Наздраве на всички! За твое здраве, любима моя съпруго! Утре навършваш четирийсет. В моите очи изглеждаш на трийсет и девет години и половина.

— Благодаря — промърмори Ева, без да го удостои с поглед. — Както сигурно сте забелязали, през есента Лейф ходи на кооперативен курс по ухажване.

— Хехе, мда — Карл-Ерик скръцна със зъби и се върна към промяната на парадигмата: — филмът „Шибаният Омол“ е друг доста забавен пример. Знаете ли какво ми заяви един от учениците ми след премиерата? „Знам какво означава «шибан», но какво, дявол да го вземе, е това «Омол»?“

Карл-Ерик се разсмя доволно и за миг събралите се във всекидневната се поразведриха. Сякаш в стаята влетя подпийнало ангелче на веселието, спря за секунда, но се огледа, разбра, че е сбъркало, и отлетя. Единствено Кристина чу коментара, който Хенрик промърмори под нос:

— Това го пишеше във всички ежедневници.

„Хенрик е готин — помисли си тя. — Да, него наистина го харесвам.“

— Значи, наистина ще имате изба в новата къща? — попита Лейф. — Където да държите вино?

— Всъщност е по-скоро склад за провизии — обясни не без задоволство Карл-Ерик. — Дванайсет-петнайсет кубични метра — винаги ще имаме напитки подръка.

— Да направя ли кафе? — обади се Розмари.

— За мен чай, маменце — поръча Ева. — Чакай, ще дойда да ти помогна.

Якоб Вилниус слезе от горния етаж.

— Най-после! — възкликна Кристина. — Къде се изгуби толкова време?

— Приспивах детето ни, любима — отвърна Якоб без следа от патос, посегна към чашата, оставена върху дъбовия плот до малко парче от Берлинската стена, и отпи от малагското вино.

После седна на дивана между Кристина и Хенрик.

— Келвин заспива за три минути — възрази тя.

— Обикновено да, но този път отне четирийсет и пет. За какво говорите? Изпуснах ли нещо важно?

— Не бих казала — отвърна Кристина.

— Какво важно да изпуснеш? — присъедини се и Роберт. — Кога мога да си легна, без да обидя някого?

В стаята се възцари мълчание. Доста странно, още повече че там се намираха деветима що-годе зрели хора.

— Извинете — огледа се Роберт. — Май попрекалих с виното. Извинявай, мамо.

— Не те разбирам — бодро отвърна Розмари. — Няма за какво да се извиняваш. Сега ще донеса чай и кафе.

Отиде в кухнята. Ева — най-голямото й и най-възпитано дете — я последва.

— Мамка му, Роберт — театрално прошепна Кристина. — Защо ти трябваше да приказваш такива глупости?

Брат й сви рамене с печален вид и отпи от бирата. После понечи да каже нещо, да обясни, но възможността му се изплъзна и той се осмели да отвори уста чак след час:

— Навярно очаквате от мен някакво обяснение.

Изпи предпоследните скъпоценни капки от бутилката с „Лафройг“, която уж трябваше да стигне за половин година. Е, все пак мъжете си поделиха уискито по братски, без да броят Хенрик и Кристофер. Кристина пиеше червено вино, Ева — зелен чай. Розмари отиде да мие чинии, а Келвин спеше. Стана единайсет и половина. „Време с да започне решителната битка“ — помисли си Кристина.

— Или извинение — додаде Роберт.

Последва секунда мълчание, продължило сякаш цяла вечност.

— Нищо не очакваме, Роберт — увери го Кристина. — Ето, пийни си от моето вино, Хенрик.

— Наистина не очакваме нищо — потвърди категорично и Ева, но малко позакъснялата й реакция подкопа убедителността на думите й. — Остави миналото там, където си е. Единственият му смисъл е да осъзнаем колко важно е да се научим да забравяме. И да се надяваме, че и другите го умеят. Нали?

Ева се огледа за подкрепа, но само Якоб Вилниус реагира, и то с леко свиване на раменете. Затова смени темата:

— Татко, сигурен ли си, че утре няма да се отбият гости? Хенрик, пи достатъчно.

— Какво значи сигурен? — промърмори Карл-Ерик. — За всеки случай Розмари е подготвила три резервни торти и пет килограма кафе. Ако някой се отбие, ще е преди обяд. Ще ви моля само да не се появявате.

— Откъде знаеш, че ще дойдат преди обяд? — учуди се Кристина.

— Нали го написах в обявлението във вестника — обясни с прозявка Карл-Ерик. — „Молим да не ни безпокоите с посещения. Заминаваме в един.“

— Това е направо гениално! — възкликна Якоб Вилниус и вдигна чашата си с последните капки от изисканото уиски. — Ако това питие ти допада, препоръчвам ти да си купиш от Гибралтар. Нали ще живеете наблизо. Никъде в Европа алкохолът не е толкова евтин.

— Нима? — равнодушно попита Карл-Ерик. — Мдам, ще разполагаме с дванайсет-петнайсет кубика, както споменах.

— Значи, никой не очаква обяснение от мен? — подхвана отново Роберт и огледа присъстващите. — Струва ми се, че усещам известно напрежение.

Кристина се подпря на коляното на Хенрик и се изправи.

— Роберт, ела да поизлезем.

— С удоволствие. И без това ми се пуши.

Двамата излязоха. Сънят натежа върху клепачите на останалите в стаята. Карл-Ерик се прозя отново, а Лейф Грунт се почеса по тила.

— Май стана време за лягане — заключи Якоб Вилниус. — Ще се кача да приготвя Келвин. И утре е ден.

— Какво е положението в хотела? — поинтересува се неочаквано Ева. — Влизала съм преди години.

— Никога не си отсядала там, нали? — обади се Розмари. — Някой иска ли сандвич или плод?

— Не, маменце — отвърна Ева. — По мое време хотелът не се ползваше с добро име.

— Обстановката ми направи отлично впечатление — увери я Якоб Вилниус. — Нито следа от проститутки и хлебарки. Но не се знае какво става нощем.

— Плодове? — повтори Розмари с леко безсилие в гласа. — Сандвичи? Кой иска?

— Не чу ли, че всички са сити, гълъбице моя? — напомни съпругът й. — Ако нямате нищо против, изгубеното поколение възнамерява да се оттегли, а вие стойте колкото ви е приятно.

— Къде отидоха Роберт и Кристина? — попита Розмари.

— Навън, да обсъждат морални дилеми и да пушат — отвърна Лейф Грунт. — Ева-Беба, няма ли и ние да си лягаме? Утре ще ставам рано да пея на една красавица.

— Кристина пуши ли? — изненада се Розмари. — Изобщо не съм…

— Не, тя само обсъжда моралните дилеми — уточни Лейф. — Лека нощ, чеда на човешкия род.

 

 

— Не, Якоб. Ще поостана още. Искам да поговоря с роднините си. Странно ли ти се струва?

Кристина се надяваше съпругът й да покаже поне недоволство, но той не го направи. „Използва възможността да изкупи вината си за закуската в сряда с онзи американски магнат“, съобрази тя. Явно нейната прищявка бе добре дошла за Якоб. Кристина се ядоса. „Да бях го оставила сам да търси начин да замаже гафовете си.“

— Добре — съгласи се Якоб. — С Келвин ще вземем такси до хотела. Ти се прибери, когато пожелаеш.

— Сигурно след час — отвърна тя. — Ще си дойда пеш за десет минути.

— Не подценявай опасностите на малкия град — предупреди я той.

„Не подценявам нищо — помисли си Кристина. — Точно там е проблемът.“

 

 

В дванайсет и петнайсет възрастната двойка — изгубеното поколение — се отдаде на почивка. Или поне се затвори в спалнята си. Ева Хермансон Грунт и магазинният управител Лейф Грунт също се оттеглиха — в моминската стая на Ева.

Якоб и Келвин Вилниус отпътуваха към хотела с такси.

На долния етаж останаха Роберт, Кристина, Хенрик и Кристофер. Кристина погледна часовника.

— Още половин час — отсече тя. — Иначе кака ще ми чете конско.

— Уф — изсумтя Хенрик.

— Сигурно — отвърна Кристофер. — Но човек трябва да се научи да го понася.

— Поставката за вино ми се видя претоварена — обади се Роберт. — Да я облекча ли?

Излезе, без да изчака отговор, и се върна след десет секунди с бутилка „Валполичела“.

— Разкажи ни за Упсала — помоли Кристина и се премести по-близо до Хенрик.

Предложението й беше съвсем невинно, но за голяма изненада тя забеляза как в очите му за миг блеснаха сълзи. Явно нито Роберт, нито Кристофер обърнаха внимание, но за Кристина не остана съмнение: вътрешни терзания разкъсваха душата на по-големия й племенник.