Хокан Несер
Човек без куче (13) (Първият случай на инспектор Барбароти)

12

Кристина, Якоб и Келвин се отправиха към хотела, а Карл-Ерик извади осемнайсет снимки на къщата в Испания да ги покаже на семейство Грунт.

— Кой ги е правил? — поинтересува се Ева.

— Аз, разбира се, кой друг — отвърна баща й.

— Значи, с мама вече сте ходили там?

— Само аз — обясни Карл-Ерик. — В началото на декември. На сянка беше двайсет и три градуса, а сянка почти нямаше, хаха. Небето синееше като през истински шведски летен ден.

Снимките минаваха от ръка на ръка: осемнайсет размазани фотографии на белосана скучновата къща близо до други такива белосани скучновати къщи. На заден план се виждаха голи скали, някоя и друга бугенвилия, кипариси, малък басейн с бели шезлонги и светлосиня вода.

На няколко снимки Карл-Ерик бе уловил и морето, макар и отдалече. Намираше се на около половин миля, а към него водеше мрежа от модерни пътни артерии.

— А не си ли снимал как изглежда къщата отвътре? — попита Лейф.

— Предните собственици си бяха у дома — обясни Карл-Ерик. — Ще се изнесат през февруари. Не исках да се натрапвам.

— Разбирам — кимна Ева.

— Снимал съм със стария фотоапарат — уточни Карл-Ерик, за да се извини за незадоволителното качество на фотографския материал. — Обективът му беше развален. Затова много исках дигитален. Ще ви изпращаме снимки по интернет всяка седмица.

— Очакваме ги с нетърпение — увери го Лейф.

— Колко пиксела е апаратът? — поинтересува се Кристофер.

— Много — отвърна дядо му.

Настана кратко мълчание и стенният часовник побърза да се възползва от тишината и да удари полунощ.

— Наистина се надявам да сте взели това решение единодушно и да си давате сметка колко ще се промени животът ви — отбеляза Ева.

— Ходила ли си в Гранада, моето момиче? — попита Карл-Ерик с леко снизходителен тон. — Виждала ли си каква гледка се открива от Новия мост в Ронда?

— Татко, не казвам, че правите грешка, а че се надявам да не сте взели прибързано решение.

Карл-Ерик събра снимките и ги пъхна обратно в плика, където ги съхраняваше.

— Ева, не желая да го обсъждаме — процеди той. — Няма нужда да ти припомням какво се случи през есента. Такива тежки житейски изпитания налагат да вземеш съдбоносно решение.

— Само попитах…

— Някой иска ли сандвич преди лягане? — попита Розмари, която се върна от кухнята. — Или плодове?

— Полудя ли, мамо? — възкликна Ева. — Пет часа не сме ставали от масата!

— Просто… — гласът й изтъня, но тя си пое дълбоко въздух и продължи: — Дали да не се обадим в полицията?

— И дума да не става — отсече Карл-Ерик, след като той и съпругата му останаха сами в спалнята си петнайсет минути по-късно. — Прави каквото искаш, но не се обаждай в полицията. Забранявам ти.

— Забраняваш?

— Да, забранявам.

Лицето му придоби цвят, какъвто Розмари не бе виждала. Тоест, беше виждала сливи и други презрели плодове с такъв цвят, но не и лицето на съпруга си.

— Но, скъпи Карл-Ерик — подхвана тя, — мислих много и…

— Изобщо не мислиш! — избухна той. — Не схващаш ли какво ще стане, ако съобщиш в полицията? Сякаш кашите, които той забърка, не са достатъчни! Как изобщо има очи да дойде тук, а отгоре на всичко и да изчезне ей така! Пфу, дявол да го вземе, не издържам повече! Само си представи какви заглавия ще цъфнат по вестниците, Розмари! „Роберт Чекиджията изчезва безследно в Шумлинге“! Говорим за сина ти!

Тя преглътна и се свлече на леглото. За пръв път през четирийсет и пет годишния им брак виждаше мъжа си толкова бесен. — „Ако му възразя, ще получи инфаркт и ще умре.“

— Ако обичаш, не споменавай това ужасно прозвище — помоли вяло тя.

Карл-Ерик тръгна към банята, като ругаеше и си мърмореше под нос.

Безспорно имаше право. Тя дори не смееше да си помисли какво ще напишат вестниците и колко ще ги одумват хората, ако се разчуе, че Роберт е изчезнал, и то в Шумлинге, където е дошъл да празнуват юбилей!

Обади ли се в полицията, веднага щеше да се разчуе. Вестниците, радиото и телевизията получаваха половината от новините за изданията и емисиите си от органите на реда. Независимо как.

„Господи, какво да сторя? — Розмари преплете пръсти над коляното си. Пред очите й се появи Роберт, замръзнал в снежна преспа. — Божичко, помогни ми, не издържам повече!“

Спомни си онзи сън: за птиците с балончета в човките. Нейният живот или животът на Карл-Ерик. „Остави го жив — помисли си тя. — Прибери мен, Господи. Ако знам, че утре няма да се събудя, ще изпитам единствено безкрайна благодарност.“

 

 

— Сигурна ли си, че не искаш да се приберете с мен? — попита Якоб Вилниус пред входа на хотела, проблясващ в червено.

— Предпочитам да остана — отвърна Кристина.

— За петнайсет минути ще стегнем останалия багаж — увери я той.

Тя кимна малко неопределено. Сакът на Якоб вече стоеше в багажника. Още сутринта, преди да тръгнат към дома на семейството й, той се бе погрижил за багажа си. С типичната за него предвидливост. Якоб обмисляше всичко предварително, дори съвсем дребните подробности, и предпочиташе да подготви от по-рано неща, които ще му трябват след часове или дори дни.

„Наистина ли иска да тръгна с него? — изненада се Кристина. — Или просто се преструва заради добрия тон? Възможно ли е предложението му да идва само от куртоазия?“ Не можеше да прецени.

— Не, ще остана до утре — реши тя.

— Роберт ли те спира?

— Да. Ще се чувствам виновна, ако изоставя нашите още тази вечер. Ако Роберт не се появи, мама ще се нуждае и от… моята подкрепа, освен от Евината.

„Колко удобно извинение! — възхити се тя. — И това ако не е опит да облагородя низките си страсти!“ Якоб, разбира се, й повярва.

— Добре тогава. Разбирам те. Как ще пътувате с Келвин, ако Роберт не се върне?

— С влак. Но ако наистина е в неизвестност, няма да се прибера веднага. Не се ли появи, значи му се е случило нещо непредвидено.

Кристина разкопча колана на Келвин. Якоб слезе от колата и й отвори вратата.

— Няма нужда да се качваш с нас — възпря го съпругата му. — Ще взема Келвин в едната ръка, а дамската ми чанта — в другата.

— А детското столче за колата? Като се връщате с Роберт, сигурно ще ти трябва…

— Не, ще седна отзад с детето. Не ми давай столчето, нямам желание да го размъквам по влаковете, ако Роберт не се прибере.

Слезе и взе Келвин. Малкият се събуди и огледа родителите си с обичайното си тъжно изражение. После отпусна глава върху рамото на Кристина и пак заспа. Якоб го погали внимателно по бузката с опакото на ръката си. Поглеждаше ту към детето, ту към жена си.

— Кристина, обичам те. Не го забравяй. Снощи се почувствах прекрасно.

Тя се усмихна припряно и малко гузно.

— И аз те обичам, Якоб. Прости ми, ако не ти го показвам достатъчно често. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Хайде, тръгвай. Утре ще ти звънна. Успех с онзи американец. И да караш внимателно.

— Обещавам — Якоб Вилниус докосна бузата й, както преди малко бе погалил сина си. — Добре, че спря да вали. Сигурно вече са почистили пътищата.

Качи се в колата и потегли.

 

 

Кристина влезе в хотелската стая в дванайсет и двайсет. Сложи спящия Келвин в допълнителното легло, закачено за стената, съблече се и се пъхна под душа.

„Какви ги върша? — изуми се от себе си тя. — Кое ме подтиква към подобна постъпка? Нима… нима любовта на Якоб не ми стига? Ето, отмивам ласките му от тялото си и се приготвям за друг… Това е срамно, няма по-подходяща дума.“

Разсъжденията й бяха напълно оправдани, но Кристина си даваше сметка, че колкото и да се самообвинява, каквито и упреци да избълва срещу себе си, всичко ще си остане само реторична игра.

„Ето в такива моменти, когато се решават на подобни постъпки, хората съсипват живота си — заключи тя. — Интересното е, че е съвсем човешко.“

Все пак — в известен смисъл — Кристина целеше да помогне на Хенрик да развие сексуалността си. Нали цялата история започна оттам. Кристина се мъчеше да си внуши, че постъпва благородно. Ако всичко приключи благополучно… защо да не приключи благополучно? Трябва да приключи така! Е, в такъв случа той и тя, племенник и леля, щяха после да си спомнят за случката с усмивка. Прегрешението им ще се превърне в пикантна тайна, скътана в сърцата им до края на живота им. Ще я вадят оттам, за да й се порадват като на скъп сувенир, само в специални моменти.

„През последната година прочетох подобна история в три романа и пет списания“ — сети се Кристина, спря душа и започна да се бърше с яркочервената хотелска хавлия. Застана пред огледалото и огледа голото си тяло със същия неутрално-одобрителен вид, както преди два дни в „Гамла Еншеде“.

Опита се да си представи усещането, когато деветнайсетгодишният Хенрик притисне о нея слабоватото си тяло, а после проникне в утробата й.

След час — час и половина.

Взе мобилния си телефон и се мушна гола под приятно хладните чаршафи — същите като снощи. С Якоб се бяха любили бурно, почти брутално в същото легло, под същите чаршафи само преди двайсет и четири часа. А сега… Кристина зашари с пръсти по миниатюрните клавиши на телефона, ала нещо я спря. Вътрешният й глас крещеше: „Ела на себе си!“. Затова реши да изчака десетина минути и да помисли или поне да симулира опит да преосмисли намеренията си.

В бъркотията от противоречиви представи във въображението й изникна образът на Ева като лъвица, готова да брани потомството си до последен дъх. Между зъбите й се стичаше кръв. После, съвсем неочаквано, Кристина се сети за нещо, което бе забравила през последните години. Едната дъщеря на Якоб, Лиза, веднъж й се обади от Лондон и представи баща си като силно агресивен тип:

— Добре е отсега да разбереш, че той не е толкова изтънчен и уравновесен, колкото го смяташ. Така поне ще си подготвена.

Якоб — агресивен? Кристина не повярва на Лиса, а и Якоб изобщо не проявяваше такива признаци. Освен това близначките несъмнено презираха и Кристина, и баща си. Не биха се поколебали да посеят лъжливо семе в душата й.

Защо Кристина се сети за разговора си с Лиса точно сега?

Зъбите на лъвицата и агресията на само привидно спокойния съпруг?

Изсмя се. Не възнамеряваше да се подлага нито на едното, нито на другото. Смехът й отекна грозно и замря. Претегли телефона в ръката си. С Хенрик не се разбраха за точен час, но Кристина записа номера му. Вероятно той очакваше да му даде знак.

Тя не смееше да го направи.

Пръстите й обаче сами започнаха да натискат малките клавиши. Извика номера му от указателя и написа „ела“. Оставаше само да натисне „изпрати“.

Изтри съобщението. Нека той сам да реши.