Хокан Несер
Човек без куче (10) (Първият случай на инспектор Барбароти)

9

„Хенрик е хубаво момче — помисли си Кристина. — Само дано някога намери сили в даден момент да се опълчи на майка си. Защо обаче е толкова тъжен?“

— Щастлив ли си, Хенрик? — попита на глас тя.

Кристина можеше да му зададе този въпрос, защото му беше леля. И то не просто леля, а „любимата му свободомислеща леля“. Сам го бе измислил. Преди няколко години тя прекара две седмици с момчетата в Скаген. Ева и Лейф бяха наели огромна вила за цял месец, но Ева не успя да се освободи от конференции и задължения за повече от седмица, затова Кристина влезе в ролята на нейна заместничка. Тогава Хенрик беше на 12, а Кристофер — на 7.

— Знаеш ли какво си ти, Кристина? — обърна се към нея веднъж Хенрик, докато строяха пясъчен замък на плажа и пиеха кока-кола. — Ти си любимата ми свободомислеща леля!

И се притисна към нея с кокалестото си момчешко тяло, стискайки я в прегръдката си до задушаване. После тримата започнаха да се боричкат в пясъка и събориха замъка. Със задружни сили Хенрик и Кристофер повалиха леля си по гръб, започнаха да я целуват по пъпа и да я засипват с пясък, докато навън остана само главата й.

„Сигурно сме си прекарали чудесно — помисли си Кристина. — Или просто ми се струва така от дистанцията на времето.“

— Не знам — отвърна Хенрик. — Не, май не се чувствам особено щастлив.

— Личи ти. Нали знаеш, че ако искаш да споделиш нещо с мен, винаги ще те изслушам.

Той въртеше чашата в ръка. Изглеждаше леко подпийнал, ала това състояние едва ли му бе непознато. Не и след цял семестър в Упсала. Деветнайсетгодишен — тоест дванайсет години по-млад от нея. Кристина не би желала да се връща към тази възраст. Но в какво се състоеше проблемът при племенника й? Дали се чувстваше самотен, без приятели? Тежко следване? Наркотици? Да не се е скарал с приятелката си? Ева спомена, че момичето следвало медицина.

— С изпитите ли си закъсал? — попита Кристина, за да го предразположи към откровен разговор.

— Още не съм се явявал — поклати глава Хенрик. — Сесията предстои.

— И през ваканцията ще трябва да залягаш над учебниците, а?

— Да, ваканцията ще се превърне в начало на сесията.

— Ясно. Но ще се справиш, нали? Ходил си на лекции и се ориентираш в материала, нали?

Той кимна. „Сигурно му звуча като пълна глупачка. Питам Супер-Хенрик дали ще си вземе изпитите!“

— Доволен ли си от специалността си?

— Да.

Не, обувката стиска другаде. „Пийни си още вино, миличък племеннико, и ще събереш смелост да ми кажеш какво ти тежи.“ Кристина вдигна шеговито чашата си и му намигна. Хенрик отпи от виното и я погледна по-оживено. Преценяваше я с очи. В продължение на няколко секунди видимо се разкъсваше между желанието да й се довери и гласа, който го предупреждаваше да не го прави. Изведнъж младежът придоби вид на по-възрастен от крехките си деветнайсет години.

— Не мога да говоря за това — поклати глава той. — Извинявай. Просто не мога.

— Дори с мен? Дори през нощта?

Той не отговори.

— Е, добре, но ако става дума за нещо сериозно, намери с кого да го споделиш. Не го затваряй в себе си.

„Що за банален съвет! — ядоса се тя на себе си. — Говоря като училищна педагожка.“ Кристина го наблюдаваше. Свел поглед и преплел дългите си като на пианист пръсти, Хенрик мълчеше. Гъстият му тъмнокестеняв перчем падаше пред очите му и скриваше половината му лице. Кристина усещаше колко усилено разсъждава Хенрик в момента. Решението вероятно напираше между сърцето и гърлото му. Думите, вече оформени, сякаш щяха да изскочат след секунда. Кристина се питаше дали наистина долавя толкова ясно напрежението у Хенрик, или просто си въобразява, че той се колебае, защото така й се иска. И все пак инстинктивно усещаше тя, идеалният момент бе настъпил. Не й ли кажеше сега какво го мъчи, Хенрик щеше да го заключи в себе си завинаги. „Искам да знам — помисли си Кристина. — Наистина харесвам това момче и ще го накарам да ми открие сърцето си. Ще ти помогна, Хенрик, нима не разбираш? Не съм твоя майка, но съм твоята «любима свободомислеща леля»“. Кристина обмисляше дали да не сложи ръка върху рамото му, но се отказа. В момента беше важно да не прекалява. Всяка непремерена намеса би нарушила крехкото равновесие и би запратила разговора в нежелана посока.

Кристина взе бутилката и доля чашите. Измина половин минута, а вероятно цяла. Мълчанието стана неловко. Реши, че алкохолът я е размекнал и само си въобразява разни неща, ала Хенрик се поизправи, отпи голяма глътка и я погледна храбро:

— Обратен съм, Кристина. Ето там е проблемът.

 

 

Роберт извади мобилния си телефон и изведнъж се разколеба.

Да се обади на напълно непозната жена в един и половина през нощта? Не е ли пълна лудост? Ами ако Жанет се окаже еднокрака, тежи сто и четирийсет килограма или зъбите й са окапали заради злоупотреба с хероин?

Жанет Андершон…

От друга страна обаче, тя би могла да се окаже неговото спасение. Вероятно в момента го чака. Щом знае за двойния юбилей в семейство Хермансон, сигурно се досеща, че и Роберт ще се прибере в Шумлинге.

Защо пък да не…? Ех, да беше поне петък или събота вечер!

Роберт взе компромисно решение. Ще се поразходи до спортния комплекс и до гарата, за да се отдалечи малко от дома й и от мисълта за нея. Ако по време на десетминутната разходка не се разколебае, ще й звънне. Покани ли го, той ще има още десет минути да размисли, докато се връща към „фабрична“. Доволен от този съвсем несложен план, Роберт запали още една цигара и потрепери от студ. Добре, че си бе пийнал повечко. Така нямаше да замръзне.

Сви рамене и тръгна.

 

 

През ума й потекоха първосигнални, разнопосочни мисли. Кристина отпи малко вино и се помъчи да не реагира. Нещо й подсказваше, че е важно да не издава отношението си, защото има поне сто вида погрешни реакции. Не й хрумна нищо спонтанно. Дори тя се изненада. Не се появи чувство, което да облече в неподправени и искрени думи. Хенрик очевидно се измъчваше — и от посоката, която е взела сексуалността му, и от разкриването й; Кристина не успя да прецени кое го потиска повече. Хенрик мълчеше с напрегнат вид. Облегна се назад, сключи ръце на тила си и впери очи в тавана. Явно не искаше да я поглежда. Тя прерови и отхвърли набързо целия си арсенал от разумни и изключително досадни клишета: „Това не е причина да си нещастен.“; „Всички изпитват по-слабо или по-силно влечение към собствения пол.“; „Сексуалното ти развитие още не е приключило.“; „Е, и какво от това?“. Кристина се помъчи да си даде ясна сметка какво изпитва и мисли. Все ще й хрумне нещо, стига да се поотпусне малко.

Накрая наистина успя:

— Не си.

— Какво?

— Казах, че не си обратен.

Той свали ръце от тила си, наведе се напред и подиря лакти върху коленете си.

— Чух те. Какви са тези глупости? Да не мислиш, че не знам какво…?

— Според мен не знаеш.

— А ти откъде си толкова сигурна? Честно казано, очаквах друга реакция — в гласа му се прокрадна остра нотка.

Кристина го погледна право в очите за секунда.

— Каква реакция очакваше?

— А?

— Каква реакция очакваше?

— Не знам. Не такава.

— Защо моята реакция е толкова важна?

— Не знам — сви рамене той и се поотпусна. — Не, не е толкова важна. Все едно, поне вече ти казах, че съм обратен.

Тя поклати глава и му се усмихна. Премести се малко по-близо до него и го погали по ръката.

— Хенрик, изслушай ме. Имам много приятели, които са хомосексуалисти. Наясно съм с причините да минат на другия фронт, но ти нямаш нищо общо с тях. Може да си имал хомоеротични преживявания, ала това не те прави автоматично гей. Аз, например… — тя спря, но сметна, че няма място за колебание, и продължи: — Аз например съм имала интимни контакти с няколко жени през живота си. Хареса ми, но бързо осъзнах кой пол ме привлича много по-силно.

— Нима си била лесбийка? — попита Хенрик с широко отворени очи.

— Просто съм опитвала и с жени. Вероятно ти също имаш опит с мъже.

— Виж ти! — Хенрик отпи от виното. — Изобщо не съм предполагал.

— Докато учеше в гимназията, нали ходеше с някакво момиче… Хана или нещо подобно?

— Да, после имах и друга приятелка, но нищо не се получи.

— Спа ли с тях?

— Да. Ако изобщо може да се нарече така — засмя се иронично той.

В смеха му обаче се прокрадна нещо добродушно. Кристина се наведе по-близо към него.

— И понеже нещата с някакво момче от Упсала са се получили по-добре, си решил, че си гей?

— Ами…

— Много хора са бисексуални. Постепенно сексуалната ти ориентация изкристализира и насочваш предпочитанията си към единия пол. Съвсем просто е. Все едно си избираш професия… или кола. Не ти трябват и „Бугати“, и „Ролс Ройс“.

— „Бугати“ и „Ролс Ройс“…?

Хенрик пак се разсмя, но спря веднага. Тъгата отново го връхлетя и той погледна колебливо, но отблизо леля си.

— Кристина, аз наистина съм гей. Благодаря ти, задето се опитваш да превържеш раната ми, но това не променя фактите.

Кристина го изгледа настойчиво. Изминаха пет секунди. Нещо се случи. Стори й се странно да гледа толкова отблизо сините очи на племенника си. След още няколко секунди стаята сякаш изгуби формата и съдържанието си и над тях двамата се спусна стъклен купол, своеобразен кувьоз. И изведнъж всичко наоколо се преобрази.

„Това е само начин да направя замайването от алкохола по-приятно“ — опита се да се убеди тя и каза:

— Сложи ръката си върху гърдата ми, Хенрик.

Той се поколеба, но не помръдна.

— Хайде, не нося сутиен. Пипни я.

Той се подчини и сложи ръка върху блузата й. После пъхна ръката си вътре. Допирът му беше внимателен и нежен. Зърното й веднага се втвърди.

— Какво усещаш?

Той не отговори. Ръката му потрепери. Дали не потрепери самата Кристина? „Защо да спирам дотук? — запита се тя наум. — Защо да оставя нещата недовършени?“ Кристина посегна към члена му и усети как той набъбва. „Какво правиш? — изкрещя вътрешният й глас. — Какви, по дяволите, ги вършиш?“

Кристина го игнорира.

— Имам две гърди — прошепна тя. — Продължавай.

Той отново се подчини. Тя разкопча дънките му, пъхна ръка вътре и обгърна члена му в дланта си.

— Какво усещаш?

Хенрик преглътна, без да я изпуска от очи. Сякаш помежду им бе опъната нишка, по която се осъществяваше връзката. Хенрик погали гърдите й. Тя смъкна боксерките му под тестисите и внимателно започна да движи ръката си нагоре-надолу. Той отвори уста и задиша тежко.

— Господи — простена и затвори очи.

— Да — прошепна Кристина. — Прав си: господи.

 

 

Роберт реши да обиколи целия комплекс, потънал в нощен мрак, и чак след това да се обади по телефона. Последна възможност да се откаже. Заваля слаб, но мразовит дъжд и покри лицето и косата му със студена ципа. Той обаче не усещаше студа. През последните петнайсет минути не бе видял нито един човек. Покрай него минаха само два автомобила, а откъм църквата изскочи улична котка.

— По-самотен няма как да стана — промърмори той, когато стигна пак до главния вход към комплекса.

Тази мисъл му подейства някак успокоително, все едно най-сетне бе стигнал до дъното, и то по време на самотна разходка из Шумлинге през мразовита декемврийска нощ. Извади мобилния си телефон. Повдигна капачето и видя, че е станало два без девет.

Спря, пое си дълбоко дъх и запали цигара. В кутията бяха останали само две. Набра номера.

Тя вдигна след три сигнала:

— Ало?

— Жанет?

— Да.

Звучеше сънливо, но Роберт си даваше сметка, че това не може да се прецени еднозначно. Някои хора говорят насън удивително бодро и отчетливо. Гласът й му се стори малко хрипкав, но същевременно нежен. Допадна му. За секунда в главата му се появи идиотската реплика „I’m your long lost lover and there’s snow on my hair“^[1].

Роберт съумя да се откъсне от това изречение, хрумнало му кой знае защо, и продължи:

— Извинявай. Обажда се Роберт. Роберт Хермансон. Знам, че е късно, но не успях да заспя. Исках да те питам дали все още…?

— Ела — просто каза тя. — Чакам те.

— Не искам да…

— Ела — повтори Жанет. — Поканих те по мое желание, а и още не съм заспала. Знаеш къде живея, нали?

— Да — кимна Роберт. — На „Фабрична“ 26. Има ли код?

— Деветнайсет петдесет и осем. Къде се намираш в момента?

— До спортния комплекс.

— До спортния комплекс ли? Какво правиш там посред нощ?

— Реших да се поразходя. И се сетих за теб.

— Радвам се. Значи, ще дойдеш до десетина минути. Ще направя чай. Или предпочиташ чаша вино?

— По-добре чай…

— Дадено. А може да пийнем и чай, и вино. Чакам те, Роберт. Деветнайсет петдесет и осем.

Затвори. Гласът й остана да кънти в главата му. Изведнъж му се стори смътно познат. Прибра телефона в джоба на якето си, изхвърли наполовина изпушената цигара и тръгна към „Фабрична“.

 

 

Под роклята носеше само бикини и нямаше нищо друго за смъкване. Ала когато ръката му се плъзна към най-чувствителното й място, тя го спря.

— Трябва да внимаваме, Хенрик — прошепна тя в ухото му. — Не бива да нараняваме останалите.

— Мхм?

— Но ако искаш, ще стигна до края. Надявам се, забелязваш, че съм жена?

— И още как — призна той с дрезгав глас. — Не мога да спра дотук.

Тя го отблъсна леко, повдигна бикините и оправи роклята си. Махалото на часовника удари два пъти и напомни недвусмислено за съществуването на външния свят. На света не съществуваха само те двамата и диванът. Кристина си спомни за множеството отношения и обстоятелства, които Хенрик и тя не можеха да пренебрегнат с лека ръка.

— Утре вечер — прошепна тя. — Якоб ще замине за Стокхолм. Ако искаш, ще те чакам в хотела.

— Но… — подхвана Хенрик. — Как ще…?

— Келвин спи непробудно — увери го Кристина. — Няма да ни усети. Не се притеснявай… Искам да те понауча на някои неща, преди да приключим. Ще ти покажа най-приятната част.

— Боже мой — Хенрик я гледаше втренчено. — Не разбирам…

— Какво?

— Направо не мога да повярвам, че това сме ние двамата с теб, Кристина. Коя е най-приятната част?

— Способността да забавяш акта; сладкото удоволствие от отлагането. Сега обаче трябва да се разделим. Време е да се връщам в хотела.

— Кристина, аз…

Сложи показалец върху устните му и той млъкна. Целуна дланите му и се изправи. Олюля се, защото кръвта слезе в краката й, но се окопити бързо.

— Не ме изпращай. Ще се видим утре.

 

 

Дъждовните капки падаха нагъсто. Сякаш отгоре се точеше течен мек мъх. Съпроводи я по цялото протежение на пустата улица. Кристина изпитваше благодарност към този хладен и упорит дъжд. Сред хилядите мисли и чувства, които я разкъсваха, се избистриха две подозрения: утре вечер наистина ще го направим; това няма да приключи добре.

А докато се промъкваше по коридора към стаята си на първия етаж на хотела, в нея заговори и трети, чужд глас: племенникът ми ме възбуди толкова, че сега трябва да събудя мъжа си и да се любя с него.

Минаваше два и двайсет, ала това не я спря.