Хокан Несер
Човек без куче (15) (Първият случай на инспектор Барбароти)

14

В сряда, 21 декември, Розмари се събуди в шест и нещо с две напълно бистри мисли в главата: Роберт е мъртъв; следобед ще се сбогуваме с къщата. Този път в съзнанието й не летяха птици с балончета в човките. Вторачи се в околния мрак, докато слушаше отмереното дишане на Карл-Ерик и се опитваше да прецени доколко в тези две мисли би могло да има истина. Розмари не смееше да се спре на първата мисъл повече от няколко секунди. Роберт — мъртъв? Опасението я връхлиташе и тя го пропъждаше, после пак същото. Дали вече не се е прибрал в стаята си? Може да се е върнал през нощта. Розмари реши да не проверява. Защото, ако не го намери там, значи няма вест от него цели две нощи и един ден, а това означава само едно… Нервите й едва издържаха.

Спря се на другата мисъл. Къщата. Следобед в четири щяха да влязат в кабинета на Лундгрен в банката, да седнат на столовете, облепени с брезов фурнир, и да продадат живота си. Розмари и Карл-Ерик живееха в тази къща от трийсет и осем години. Когато се преместиха в нея, Ева беше на две години, а Роберт и Кристина се родиха в Шумлинге. „Четирийсет години! Тук мина целият ми живот. Тук е домът ми. Какво ще стане с мен? Нима никога повече няма да седна в беседката и да опитам от първите пресни картофи? Нима никога повече няма да видя плодовете на сливовото дръвче, което посадихме преди шест години? А смъртта ще ме споходи, докато седя на бял шезлонг до голи скали? Под палещите лъчи на испанското слънце. В това ли е смисълът на живота ми? Такава ли съдба ми е отредил Бог? И какво да взема със себе си? Моите шейсет и три пропилени, завинаги изгубени години? Ръководството по фламандска бродерия? Бележникът с адресите на моите три… не… четири приятелки, за да им изпращам картички всяка седмица и да им разказвам за синята вода в басейна и за белите шезлонги? Не — отсече наум Розмари Вундерлих Хермансон. — Не искам.“

Ала това „не“ прозвуча съвсем слабо в главата й. Съвсем безволево и немощно. Как ще намери сили да се противопостави на Карл-Ерик? И къде ще забие основите на съпружеското си неподчинение?

Какви са тези изрази? Никой не говори така. Ами ако Роберт е мъртъв? Ако Роберт наистина е мъртъв, не може просто да отидат в банката и да подпишат сбогуването с досегашния си живот, нали?

Особено при такива обет…

Розмари стана. Изведнъж я обзе гняв срещу себе си. Защо си мисли такива лоши неща? Защо се поддава на толкова мрачни предчувствия? Имаш ли деца, страхът за живота им става хроничен. Когато бяха малки, Розмари се боеше да не ги блъсне автобус, да не паднат в дупка в леда, да не ги ухапе бясно куче. Сега обаче Роберт, трийсет и пет годишен мъж, можеше да се грижи за себе си. Освен това той не изчезваше за първи път. Това, така да се каже, се бе превърнало в негов редовен номер. И преди се бе случвало да се усамоти за няколко дни — по една или друга причина. Какво толкова?

Защо да седне пред бюрото на Лундгрен, облечен в неизменния костюм на бели райета, и да се откаже писмено от живота си като глупава гъска? Защо не… защо просто не заяви на тираничния си педагогически стожер да си събере багажа и да заминава сам за Андалусия или където иска? А тя възнамерява да остане в дома си на улица „Алведер“ в Шумлинге, Швеция. „Отиди на «Сенилното крайбрежие» и продължавай да си въобразяваш, че се различаваш от другите почернели от слънцето старци! Искаш да проучваш мавританското и еврейското наследство? Пфу — помисли си Розмари Вундерлих Хермансон, — повдига ми се от глупостите ти, Карл-Ерик!“

Влезе в кухнята и пусна кафе машината. Докато седеше облакътена на масата и чакаше кафето да потече, смелост и желанието да действа се стопиха като масло върху котлон.

Както винаги. Нищо ново.

„Ами да, аз съм пълна страхливка — помисли си тя. — Шейсет и три годишна глупачка без никаква цел в живота, освен да се тревожа, да предвиждам трагични събития и да очаквам поредното разочарование.

Малки и големи нещастия. А някой ден вероятно и нещастието с главно Н. Роберт? Той ли ще се превърне в тежкото пророчество, което ще се сбъдне?“

Смъртта? Да, Розмари предусещаше, че този път именно смъртта е тъмната фигура, която дебне в тръстиката.

Ала не собствената й смърт. Не се боеше за живота си. „Прекалено незначителна съм, та Смъртта да се занимава с мен — мислеше си отчаяно тя. — Ще живея дълго-дълго като валмо прах под леглото.“

Кафето потече.

Къщата още спеше. Дребните нещастия още не се бяха събудили.

Големите — също.

 

 

— Не, маменце — поклати глава Ева Хермансон Грунт. — Няма да обядваме, преди да тръгнем. Предстои ни дълъг път. Ще спрем да хапнем някъде. Сега искаме само да закусим.

— Да, ама… — понечи да възрази Розмари.

— След половин час ще събудя Лейф и момчетата. Мъжете притежават уникална дарба да спят дълго, не си ли съгласна, мамо?

— Това го чух и аз — обади се татко Карл-Ерик, който разбъркваше сутрешното си мюсли върху плота. — Страдаш от предразсъдъци, момичето ми. Не забравяй, че изобретяването на будилника е дело на мъж: Оскар Уилям Уилингстоун-старши.

— Защото не е можел да става, без някой да го буди, татенце — поясни Ева. — Какво става с Роберт? Прибра ли се?

— Не знам — отвърна Розмари.

— Не знаеш ли? Какво искаш да кажеш?

— Че не знам. Не съм се качвала в стаята му.

Ева изгледа майка си с присвити вежди. Сякаш се канеше да я укори деликатно за небрежността й, както дъщерите понякога укоряват майките си, но се въздържа.

— Имаш ли операции преди Коледа? — поинтересува се Карл-Ерик и седна пред купата с мюсли.

— Осем — неутрално отговори Ева. — Но не са сложни. Утре пет, в петък три. После ще почивам няколко дни. Мамо, ще се кача да проверя дали Роберт се е прибрал.

Стана и излезе от кухнята. Розмари погледна часовника: няколко минути след седем и половина. Поколеба се дали да си налее трета чаша кафе, но предпочете да си разтвори пакетче „Самарин“^[1]. Най-добре да вземе мерки, преди да е станало късно. Карл-Ерик разлистваше вестник. „Дали наистина е толкова спокоен, колкото изглежда“, запита се Розмари. Или просто си придава невъзмутим вид? Сигурно ще се изненада, ако тя забие големия кухненски нож между лопатките му. Дали ще успее да каже нещо, или просто ще се строполи върху пода като чувал с картофи?

А вероятно дори не ще има време да се изненада.

„Никога няма да разбера как би реагирал“, помисли си изморено тя, докато разбъркваше „Самарин“-а. Изпи лекарството на три големи глътки и се зае да вади измитите съдове от миялната машина. Карл-Ерик мълчеше. Розмари се питаше колко ли пъти бе вадила чистите съдове от миялната — третата, която бяха купували. Машината работеше отлично от… колко? Четири години? Не, повече, поне пет… Розмари се мъчеше да пресметне, докато подсушаваше тенджерите с кухненска кърпа. Не бе доволна само от тази функция: сушенето. „Да, стават близо шест години“, отново се върна към пресмятането тя. Вадеше съдовете веднъж дневно, а понякога и два пъти. Умножено по шест години правеше… много. Е, Карл-Ерик я отменяше от време на време, ако трябваше да е…

— Ще се отбият ли да закусят?

— Какво?

— Кристина. Ще минат ли да хапнат по един сандвич преди тръгване?

— Не знам — отвърна искрено Розмари. — Май се разбрахме да минат.

— Май?

— Не си спомням — призна тя. — Заради Роберт просто… не мога да мисля за нищо друго.

Карл-Ерик мълчеше. Продължи да си чете вестника.

„След три дни ще празнуваме Коледа — помисли си изморено Розмари. — А след три месеца ще трябва да отида до «супермеркадо», за да пазарувам. Как ли работят миялните машини има в Испания? Ако Ева слезе и каже, че Роберт спи горе в стаята си, обещавам да тръгна с Карл-Ерик без никакви протести. Ще го последвам и в банката, и в Испания.

Що за странна сделка смятам да сключа? Преди се употребяваше думата «пазарлък». — Розмари предпочиташе тази дума, беше й по-позната. — Защо ще заменя Роберт срещу Испания?“ Какви бяха тези идиотски гласове, които крещяха в нея, заставяйки я да избере едното или другото. Сякаш въпросът опираше до уравнението: животът на Роберт или къщата в Шумлинге. Би било прекалено да си въобразява, че проблемите и на двата фронта ще се решат и че…

Ева се върна.

— Няма го — съобщи тя. — Малкият ми брат не се е прибрал и снощи.

Розмари усети как й причернява и за секунда я връхлетя чувството, че ще припадне.

Подпря се на кухненския плот, за да се окопити. Затвори миялната машина, без да е извадила всички съдове. Изправи се и погледна дъщеря си и мъжа си, седнали до масата. Изглеждаха съвсем спокойни, свързани от общия им сто и пет годишен юбилей и от вроденото, генетично обусловено съгласие помежду им. Розмари си пое дълбоко въздух.

— Карл-Ерик Хермансон, ще те помоля да се обадиш в полицията.

— И дума да не става — отвърна съпругът й, без да вдига поглед от вестника. — Забранявам ти да звъниш в полицията. Нали вече го обсъдихме.

— Татко, струва ми се, че този път трябва да се вслушаш в думите на майка — намеси се Ева.

 

 

Кристофер се събуди и се втренчи в тъмната стена.

„Къде съм“, запита се той.

След няколко секунди успя да се ориентира. Странните хиени, които сънуваше допреди малко, се шмугнаха бързо в подсъзнанието му. Хиени, които се хилеха ехидно и тичаха из стара каменоломна. Защо бе сънувал хиени? Кристофер никога не беше виждал хиена. Поне не на живо.

Погледна фосфоресциращия циферблат на ръчния си часовник: осем без петнайсет. Обърна се и запали лампата. Тя освети зелените ивици на тапетите. Хенрик беше станал. „Проклятие — изруга наум Кристофер. — Снощи съм заспал като заклан. Изобщо не съм го усетил да излиза.

Е, ще го попитам — помисли си той и изгаси лампата. — Ще полежа и ще изчакам, може да е отишъл в тоалетната и да се върне в спалнята.“

Да не би мама Ева да ги е събудила? Опитите на Кристофер да си спомни останаха безплодни. Майка му го бе будила толкова пъти, толкова сутрини и с толкова различна интонация, че му се струваше невъзможно да разграничи отделните случаи. Може би се бе отбила в стаята им, а може би не.

Кристофер си спомни, че вече е сряда и още тази вечер ще се прибере в Сундсвал. А утре… Линда Гранберг. Лавката на Биргер. Кристофер се обърна и пак запали лампата. Нямаше никакъв смисъл да продължава да лежи. Чувстваше се бодър като жребче. И гладен, макар сутрин рядко да изпитваше желание да яде. „По-добре да стана — прецени. — Ще си взема душ и ще сляза да закуся.“

Докато стоеше под водната струя в тясната старомодна душкабина, Кристофер се замисли за Хенрик. Каква промяна! Само за няколко дни у Хенрик настъпи пълно преобразяване: от перфектен и безгрешен, Супер-Хенрик се превърна в… как се нарича… промискуален — напълно освободен сексуално — Хенрик, който има връзка с някой си Йенс и който се изнизва тайно посред нощ!

Ако, разбира се, бе излязъл през нощта — в това Кристофер не беше сигурен. След случилото се почувства брат си по-близък, защото разбра, че не е безгрешен. И Хенрик си имаше своята тъмна страна като всички останали. Като Кристофер. Хенрик изведнъж му се стори… нормален човек.

И Кристофер се зарадва изключително много.

Усили горещата вода и се замисли за вуйчо Роберт. Неговият промискуитет (сложна, но много хубава дума) отдавна бе богато документиран. Още преди да бие всички рекорди на остров Ко Фук, Роберт играеше ролята на черната овца в семейството и неговата личност много рядко ставаше обект на разговор в дома на семейство Грунт на „Стокрусвеген“ в Сундсвал.

А сега вуйчо Роберт бе изчезнал. Дали не се е върнал през нощта? „Дано не е“, помисли си неочаквано Кристофер. Струваше му се готино да се изпариш просто така. Баба му изглеждаше силно разтревожена, но Кристофер изобщо не се притесняваше за вуйчо си. Най-вероятно татко Лейф ще се окаже прав: Роберт е срещнал някоя мацка и е решил да прекара нощта с нея, вместо да кисне цяла вечер на ужасно скучно семейно събиране. Роберт изобщо не го беше еня за хорското мнение. На Кристофер му се искаше някой ден и той да стане като вуйчо си; сам да кове съдбата си и да взема решения, без да е зависим от… от майка си.

Защото проблемът беше именно тя. Хенрик помоли брат си да си мълчи не заради татко Лейф, разбира се. В събота, когато Кристофер закъсня, баща му реагира съвсем нормално. Ядоса се и го предупреди да се вземе в ръце и да внимава, но не го обремени с чувство за вина. Ето така трябва да разговарят родители и деца. Без увъртания и без усложнения. Първо — здраво конско, а после — любов и разбирателство.

И все пак Кристофер не беше сигурен как ще реагира татко Лейф, ако научи за сексуалната ориентация на Хенрик. Това вече беше друг въпрос, както обичаше да се изразява баща им. Съвсем друг въпрос.

Обзет от такива мисли, Кристофер спря крана. Някой почука на вратата.

— Хенрик? — извика мама Ева.

— Аз съм, Кристофер.

— Тъкмо идвам да ви будя. Пригответе се и слизайте да закусите.

— Добре! — отвърна Кристофер и започна да оглежда внимателно лицето си в огледалото.

Забеляза само четири-пет пъпки. Добро постижение, имайки предвид какви количества шоколад бе погълнал през последните няколко дни. Ако днес и утре се въздържаше от лакомства, след около трийсет и седем часа щеше да се яви в представителен вид пред лавката на Биргер.

 

 

— Розмари, опитай се да разсъждаваш разумно — подчерта Карл-Ерик с настойчивия тон на професионално обременен учител, който заявява недвусмислено, че няма намерение да повтаря следващите си изречения: — Не сме получили никакви сигнали, че Роберт е пострадал. И ти, и аз, и… Ева… познаваме характера му. Излишно е да се впускам в примери. Сигурно се е почувствал притиснат и се е… срамувал, да си го кажем направо. Впрочем с основание. Обадил се е на някой приятел от града. Например на Рюд… Как се казва онзи негов съученик? Рюдстрьом?

— Рундстрьом — поправи го Розмари. — Той се премести на остров Готланд преди няколко години. Може да си прав, но защо поне не се обади да ни каже къде е? Ето това ме притеснява, Карл-Ерик. Роберт не би…

— Защото се срамува — отсече съпругът й с категоричен тон. — Нали вече ти обясних? Освен това се е чудил каква основателна причина да изтъкне за отсъствието си. Затова просто си е тръгнал.

— Тогава защо изобщо дойде? А и снегът е затрупал колата му.

— Тя не му трябва — обясни търпеливо Карл-Ерик. — Сигурно ще дойде следобед да си я вземе, след като другите си тръгнат. Наистина не разбирам защо се тревожиш за такава дреболия, Розмари. Роберт не заслужава такова внимание.

Кристофер влезе в кухнята и поздрави с „добро утро“. Карл-Ерик млъкна за малко, явно за да прецени дали разговорът е подходящ за ушите на четиринайсетгодишно хлапе. Все пак продължи:

— Кажи ми, Розмари, какво според теб се е случило с изчезналия ни син?

Кристофер седна до масата. Розмари погледна Ева с надеждата да намери у нея подкрепа, но не успя да разтълкува изражението на дъщеря си. „Все пак Ева е копие на Карл-Ерик — припомни си тя. — Не бива да го забравям.“

— Искам само да се обадиш в полицията и в болницата, за да проверим дали Роберт не е там.

— Ако е там, щяха да ни съобщят.

— Не и ако…

— Дори Роберт си носи документите за самоличност — прекъсна я Карл-Ерик. — А дори и да не ги носи, ще го разпознаят. Сещаш се защо.

Розмари не отговори. Ева се прокашля и влезе в ролята на парламентьор:

— Предлагам да поизчакаме още малко. Маменце, ти нали не искаш полицията да го обяви за издирване? Още утре снимката му ще цъфне по вестниците. А сигурно ще дойдат и да ни разпитват. Това също ще бъде неприятно, нали?

Телефонът звънна. Розмари влезе в спалнята и вдигна.

— Къде е Хенрик? — попита Ева.

— Нямам представа — сви рамене Кристофер и си сипа плодово мляко в дълбока чиния.

— След час тръгваме — Ева си погледна часовника. — Баща ти влезе ли в банята?

— Да.

Карл-Ерик сгъна вестника и погледна внука си. Явно се питаше дали да му даде ценен съвет — късче житейска мъдрост, което Кристофер да отнесе в Сундсвал, — но понеже не успя да избере нищо подходящо от богатия си репертоар, се отказа и стана от масата. Приближи се до прозореца, повдигна завесата и погледна навън.

— Дванайсет градуса под нулата — установи той. — Дано сте налели достатъчно антифриз.

— Разбира се, татко — увери го Ева. — Но не знам какво ще правим с колата на Роберт.

— Снежната покривка предпазва от студа — обясни Карл-Ерик Хермансон. — Не знаеш ли?

— Знам, разбира се, татенце.

Розмари се върна, а с нея в кухнята влезе и Лейф Грунт, току-що излязъл изпод душа и пълен с енергия.

— Добро утро, християни! — извика той. — Не знам дали сте забелязали, но започна нов ден!

— Забелязахме — отвърна Ева. — Мамо, кой се обади? Виждаш ми се притеснена.

— А, не — усмихна се насила Розмари. — Беше Якоб. Нямало да се отбиват за закуска, защото го извикали на спешна среща в Стокхолм. Лейф, направила съм кафе. Да ти налея ли?

— Благодаря, мила моя тъщо. Ще ми се отрази добре, защото след малко поемаме на север. Някакви новини от телевизионната звезда?

— Лейф — изгледа го строго Ева.

Розмари въздъхна дълбоко и излезе от кухнята. Кристофер сложи две филии в тостера. „Баща ми притежава истински талант да бълва глупости“, помисли си. Дали го правеше нарочно, или не — оставаше под въпрос. При всички случаи тази способност на Лейф предизвикваше известно възхищение у по-малкия му син.

— Благодарим за вкусната закуска, тате — усмихна се Ева. — Ще се кача да събера багажа и да накарам Хенрик да побърза. Имаш ли нужда от помощ, преди да тръгнем, тате?

С тези думи Ева очевидно го подканваше да сподели с нея за свои болежки — стари или наскоро появили се. Карл-Ерик Хермансон разбра намека, но поклати отрицателно глава и скръсти ръце на гърдите си.

Смущаваше го един-единствен симптом: шумът, който чуваше след щракването в главата вчера сутринта (ако това щракване не бе дошло от радиатора). Ала той нямаше никакво намерение да обсъжда този проблем с някого, най-малко пък с хора, които биха му дали обяснение, каквото не желае да чува.

— През целия си живот не съм се чувствал по-добре, моето момиче — каза той и изду гръдния си кош. — Спах като бебе.