Хокан Несер
Човек без куче (26) (Първият случай на инспектор Барбароти)

25

Ева Хермансон Грунт сънува, че е бременна със сина си Хенрик. Цяло лято този сън я преследваше и й причиняваше болка.

Синът й тежи. Виси, закачен за ключицата й, и се мята свободно в тялото й между сърцето и стомаха, в празнината, за чието съществуване Ева не бе подозирала.

Хенрик, нарязан на парчета, виси в две зелено-бели найлонови торби.

Трудно е да носиш пораснало дете в разгара на лятото. Ева се събуди, плувнала в пот. Навън тъкмо се зазоряваше. Сплете ръце и се помоли на Господ. През целия си живот не бе вярвала в Бог, но въпреки това се обърна към Него за помощ след поредния мъчителен сън. Не й остана никаква друга опора.

Ева не ходеше на работа. През първите няколко месеца след изчезването на Хенрик се придържаше към нормалното си ежедневие. И така през януари, февруари и началото на март. Колегите й в болницата недоумяваха откъде намира сили тази жена, преживяла загубата на сина си — или най-малкото преживяла изчезването му, — да продължава да работи както преди, да прави операция след операция, визитация след визитация, и да работи по десет-петнайсет часа допълнително на седмица. Все едно нищо не се е случило. Как е възможно? От какво е направена тази жена?

После обаче Ева случайно срещна бившата си състудентка Бенита Ормсон. Докато учеха в Упсала, те се открояваха като двете най-умни и обещаващи в курса. Всъщност Бенита беше единствената й конкурентка. Състезаваха се коя ще изкара по-висока оценка на изпитите по анатомия, клетъчна биология, вътрешни болести, хирургия, инфекциозни болести, гинекология. За всеобща изненада след стажа Бенита избра да специализира психиатрия. Повечето студенти, включително Ева, не разбраха защо се спря на толкова лека и непрестижна специалност — според техните разбирания. Вероятно никой не бе забелязал колко многопластова и задълбочена личност е смуглата, мълчалива млада жена от Торнедален. Но ето че двете се срещнаха на конференция в Даларна около средата на март. Не се бяха виждали от шест… не, от седем години.

Ева Хермансон Грунт се срина в ръцете на Бенита. На осемдесет и третия ден след изчезването на сина й нервите й не издържаха и тя сякаш скочи без парашут.

Оттогава изминаха пет месеца. От 12 май Ева не бе стъпвала на работа. Всяка сутрин Лейф отиваше в магазина за хранителни стоки, а Кристофер — на училище. Ева оставаше в душевното си изгнание. Два пъти седмично се срещаше с терапевт, два пъти месечно — с психиатър. За жалост психиатърът не беше Бенита Ормсон. Ако Бенита се бе заела с лечението й, Ева щеше да оздравее и да продължи с… с каквото очакваха от нея. Ала сънливите сеанси с Ерик Сегербьорк нямаше да я доведат доникъде.

— Ти си лемур, Ерик — каза му веднъж тя, а той изобщо не се впечатли от обидата, усмихна се дружелюбно под брадата си и премига няколко пъти.

В действителност Ева изобщо не искаше да продължава напред. Или поне не в посоката, указана от психиатричната наука.

Чувстваше се по-добре в компанията на своя терапевт — интелигентна жена с издялани черти на възраст около шейсет години. Тя изслушваше пациента с търпение и проявяваше чувство за хумор. Освен това нямаше деца, а това, както Ева забеляза още в началото, определено беше предимство. Помагаше й да се справи по-успешно с емоционалните пропасти, които зейваха често под краката й. Ева не желаеше при никакви обстоятелства да обсъжда проблемите си с жена, която има син или дъщеря, заплашени от потенциалната опасност да потънат в неизвестност. Струваше й се нередно.

И Бенита Ормсон нямаше деца. Веднъж седмично се чуваха по телефона. Ева Хермансон Грунт не можеше да се оплаче от липса на внимание. И околните, и лекарите я подкрепяха. Разполагаше с широк социален кръг — колко мразеше тази дума!

Ала състоянието на Ева не се подобряваше. Тя просто не искаше да оздравее.

Искаше синът й да се прибере. Ако е мъртъв — да й дадат тялото му да го погребе. Ако е убит, да открият убиеца.

И толкова. Нищо друго не я интересуваше.

Нито Лейф, нито Кристофер.

„Не ме занимавайте със себе си — мислеше си тя. Не го казваше на глас, но си го мислеше. — Гледайте си вашите неща, а ние двамата с Хенрик ще се оправим с нашите. Такива са правилата на играта. Моля да ги спазвате.“ Не Ева бе измислила тези правила. Те си съществуваха открай време и тя не можеше да се отклони от тях с помощта на собствените си сили и воля. Тя и Хенрик са едно цяло, винаги са били. Не става дума за родителско предпочитание към едното от децата, нищо подобно. Лейф и Кристофер също образуват едно цяло. Винаги е било така. Когато играят вист или „Монопол“ по двойки, когато готвят или мият чинии, когато карат ски… Ева плюс Хенрик, Лейф плюс Кристофер. Затова… затова изчезналият син остави неизмеримо по-голяма празнина в душата на майка си, отколкото в душата на баща си и брат си. Това бе повече от ясно. И Лейф, и Кристофер го знаеха не по-зле от нея. Не го казваха, но го знаеха.

Ева преживяваше неописуема болка, докато найлоновите торби висяха на ключицата й в съня й и се мятаха наляво-надясно в кухата й вътрешност, която ставаше все по-голяма и по-празна с всеки изминал час. Изминаха 244 дни от четирийсетия й рожден ден, а дните се нижеха все така непоносими.

„Знам, че съм луда“ — мислеше си понякога тя, но този етикет изобщо не я интересуваше.

Лейф и Кристофер я гледаха по-различно отпреди. Ева го виждаше, забелязваше го, но й беше все едно. Вълнуваше я само едно: да й върнат сина й. Трябваше да разбере какво се е случило с него. Неизвестността я измъчваше най-жестоко.

Неизвестността и бездействието.

„Дали да не взема нещата в свои ръце?“ — запита се тя. Тази мисъл поне бе нова, различна от всичко, минало през помраченото й съзнание през изминалите месеци.

Реши да действа. Само така би спряла разрастващата се в тялото й празнина.

Защото Бог помага само на онези, които си помогнат сами. От няколко дни тази истина туптеше във всяка вена по тялото на Ева и сутринта, когато се събуди и видя бледия, леко облачен августовски ден навън, реши, че е време да действа. Майка търси изгубения си син. Майка и син — най-важното в момента. Всичко друго губеше значение.

Преди обяд разговаря с онзи полицай. Спомняше си го много добре от Шумлинге: мъж в зората на средната възраст с леко тъжно излъчване; висок, доста слаб. Тогава й направи добро впечатление. Навярно дори беше интелигентен, но при мълчаливите хора такива неща се разбират по-трудно.

Инспекторът не й каза кой знае колко. Разследването продължавало, но той не скри, че вече не се работи с предишната енергия. И все пак гласът му й внушаваше доверие. Проверили всичко, но не стигнали доникъде. Той лично разговарял с повече от сто души, свързани по някакъв начин с Хенрик или с Роберт, ала въпросът какво се е случило през онези декемврийски дни продължавал да остава пълна загадка както в началото — тъжен, много тъжен факт, така обаче изглеждало положението в момента. Понякога човек изпадал в такива ситуации, но не бивало да губи надежда.

— Нещата наистина вървят бавно — призна инспекторът. — Неведнъж съм ставал свидетел на случаи, разкрити две, пет или дори десет години по-късно, когато разследването вече е прекратено, но най-неочаквано се появява важна улика.

— Да разбирам ли, че вече не работите по случая на Хенрик? — попита Ева. — А просто чакате?

— Категорично не — увери я инспектор Барбароти. — Разследването продължава.

Ева му благодари и затвори. Постоя малко, загледана през прозореца. Ливадата пред къщата се нуждаеше от косене. Кристофер бе обещал да се заеме, но нещо възникна и му попречи. При Кристофер винаги възниква нещо. Все едно. Къщата им гледаше към горичка. Ева си спомняше, че като съвсем малък — две-тригодишен — Хенрик се страхуваше от дърветата и от тъмнината в гората. Този спомен изплува изневиделица в съзнанието й. Изобщо не беше показателен: смелчагата Хенрик не се боеше от нищо. Страхливкото беше Кристофер. Найлоновите торби й тежаха и й причиняваха ужасна болка, ала тя не можеше да стои повече. Добрата майка не стои безучастно в очакване на изгубения си син, а грабва свещ или фенер и тръгва да го търси.

Да го търси, но къде? Накъде да поеме Ева Хермансон Грунт?

Към Шумлинге? Да, това би било най-естествено, ако все още родителите й живееха там. Те обаче напуснаха града. От 1 март Карл-Ерик и Розмари се преместиха в Испания. В есента на своя живот двамата решиха да загърбят миналото и да започнат отначало. Розмари изпращаше картички, а Карл-Ерик се обаждаше на дъщеря си веднъж седмично. Слънцето греело непрекъснато, а те седели на терасата, гледали скалите и ивицата море, пиели сладко вино от Малага с лед… Да, двамата се бяха впуснали в съвсем различно съществуване.

— Ако не се беше случило това с Хенрик и Роберт, щяхме да сме в рая — каза Карл-Ерик.

Ева не успя да разбере дали и майка й споделя същото мнение, ала всъщност не я вълнуваше особено. Майка й и баща й седяха на слънце, наливаха се с вино и се опитваха да забравят децата си, Шумлинге и някогашния си живот. Ето това се бе случило. Нещата бяха взели доста неочакван обрат. Кой би предположил допреди година, че семейство Хермансон ще изглежда така? През миналия август всичко си беше нормално, а сега… сега? „Животът е толкова непостоянен. Не знаем какво ще ни сполети през утрешния ден. Или през следващата година. Децата ни са крехки като яйца. Паднат ли от хладилника, строшават се.“ Не, Ева не можеше да се върне в Шумлинге, за да продължи да рови из тази история. Нямаше никакъв смисъл. И все пак искаше да пресъздаде атмосферата в навечерието на юбилея, когато семейството още бе едно цяло. „Защото ако е вярно, че всичко е свързано, ако в живота наистина съществува причинно-следствена връзка, значи, ключът към случилото се по-късно — каквото и да е то — е бил видим още през първата вечер в Шумлинге. И през втората, разбира се. Роберт го нямаше, но Хенрик още се намираше в къщата. Навярно из въздуха се е носело нещо особено, нещо ясно доловимо за онзи, който е имал представа какви вълнения, мисли и мотиви витаят из къщата през онези черни декемврийски дни. Всеки по-наблюдателен човек би се досетил какво става… Или пък не? Как са стояли нещата тогава? Дали Хенрик не е знаел още на път за Шумлинге, че ще излиза през нощта? А Роберт? Нима са кроили планове предварително? Дали има връзка? Коя е всъщност Йени? Полицаите така и не откриха такова момиче. Дали е само измислица? Защо Хенрик ще си я измисля? Какво е криел Хенрик от мен?“ Ева усещаше, че синът й е запазил в тайна някои аспекти от живота си. Питаше какво ли е преживял Хенрик през първия семестър в Упсала. За всичко това непременно…

Все същите въпроси, все същото безплодно лутане. Ева направо се удивяваше колко бързо и лесно нервните окончания в мозъка й се разкъсват от този вирус. Сигурно така се чувства човек, когато краят наближава. Напразни, объркани въпроси и никакви отговори. Когато мозъкът ни заври, ставаме ужасно чувствителни. Когато черупката ни се строши… Но защо мисли пак за себе си? Стига с тези мрачни разсъждения, нали най-важният в момента е Хенрик! Нали той крещи от вътрешността на тялото й, нарязан на парчета или не, увиснал на… Не, мислите й пак се объркаха. Откъде бе започнала? Какво планираше? Отново плъзна поглед над градината, над счупения слънчев часовник — гордостта на предишния собственик на къщата, стария господин Стефансон, — над дърветата, потънали в мрак, над целия пейзаж, напомнящ за идването на есента… и се опита да подхване отново онази оптимистична нишка, която бе подела преди малко. Как да си я припомни?

Трябваше непременно да вземе нещата в свои ръце. Да реконструира събитията от онази вечер. Да действа — и то веднага! Точно така. Ева стана и отиде в кухнята. Телефонът звънна, но тя не вдигна. „Сигурно е Кристина. Трябва да говоря с нея. През онази вечер Кристина, Роберт и Хенрик останаха заедно до късно. Сестра ми може да е забелязала нещо… не, ако беше забелязала нещо, сигурно вече щеше да го е разказала на полицията. Или на нас. Ами ако е имало нещо… не нещо, а признаци… признаци, които са й убягнали; признаци, убягнали и на онзи умен или просто прикриващ посредствеността си с мълчание инспектор? Признаци, различими и разбираеми единствено за майката. Дума, израз, жест… Или някаква уговорка между Хенрик и Роберт, която би излязла наяве в откровен разговор между две сестри, сплотени от общо нещастие? Защо не?“

Ева реши да говори с Кристина. Все отнякъде трябваше да започне, а най-добре — от най-непосредственото и най-естественото.

Отношенията между нея и сестра й от години не бяха нито непосредствени, нито естествени, но Ева пренебрегна този факт в името на каузата си.

За двайсет минути резервира билет за влака и хотелска стая за три нощувки в Стокхолм. Влакът потегляше още същия следобед. Ако бе помолила Кристина и Якоб да отседне у тях, нямаше да й откажат, разбира се, но тя не искаше да притиска сестра си, а да намери път към нея съвсем внимателно. Още от малки двете сестри се чувстваха разделени от сериозни несъответствия в характерите. Ева реши да използва сегашната възможност за помирение, но да не прекалява с демонстрирането на близост. Предпазливостта е много важна. Не се обади да предупреди сестра си за идването си в Стокхолм. Ще й звънне утре от хотела. Ева не искаше да дава време на Кристина да обмисли внимателно думите си и да ги формулира наум. Когато над паметта се окаже прекалено силен натиск, беглите спомени се капсулират и стават недостъпни.

„Най-после — въздъхна Ева Хермансон Грунт и се пъхна под душа. — Най-после някакво раздвижване.“

Вътрешният й глас й подсказваше, че от това пътуване няма да излезе нищо хубаво. С Кристина от деца не можеха да общуват. Избягваха се като олио и вода. Ева го осъзнаваше, но не искаше да мисли за това. Остана глуха за предупрежденията на вътрешния си глас. Намеренията, с които тръгваше на път, си струваха усилията. Две сестри, каквито и разногласия да ги делят, все ще намерят път една към друга в миг на житейско изпитание. Тежките найлонови торби спряха да се люлеят в мрачната вътрешност на тялото й. Ева напъха най-необходимото в една пътна чанта и написа бележка на Лейф и на Кристофер.

Изобщо не им обясни с каква цел тръгва. Те и без друго нямаше да я разберат. Само им съобщи, че заминава за Стокхолм при сестра си.

Когато стана време да тръгне към гарата, навън заваля благословен есенен дъжд. Извика си такси и излезе с усещането, че повече няма да се върне.