Хокан Несер
Човек без куче (6) (Първият случай на инспектор Барбароти)

5

Телевизионното предаване „Пленниците на Ко Фук“ се осъществи по идея на двама души в творческия си вихър: Торщен Линдманер, по прякор Бенгала, и Рикард Кранце. Проектът засне една от най-известните шведски компании за риалити предавания. Основният замисъл на шоуто, ако изобщо можеше да се говори за такъв, явно беше участниците да стигнат до крайност. През есента в продължение на две седмици излъчиха няколко епизода — толкова прозрачно гнусни, че създателите на предаването дори не си направиха труда да симулират някакво приличие или наличие на по-възвишена цел от оголването на най-мръсната и най-отблъскваща страна у човека.

Началната идея звучеше клиширано: остров, две групи — или два отбора — мъжки и женски. Един или няколко участници печелят огромна сума.

В първите няколко епизода отборите живееха разделени, но преградите помежду им леко подсказваха на обиграния в гледането на такива предавания зрител, че участниците най-вероятно ще нарушат забраната и ще се смесят. Основната цел — или целта на цялата тази работа, както се изрази Кранце по време на първата и единствена пресконференция преди отпътуването през септември — се състоеше в успешното извършване на специална мисия, чиято същност в началото се пазеше в пълна тайна и за участниците, и за зрителите. Участваха пет жени: красиви, на възраст между 25 и 35 години, необвързани, хетеросексуални, печелили най-малко един конкурс за красота, тоест поне „Света Лусия“ на регионално или междуградско ниво. Островът се казваше Ко Фук и се намираше на около час с дълга лодка от Транг в Южен Тайланд. Първо поставиха на участничките задачата за по-малко от десет дни да се сдобият с възможно най-красив и цялостен слънчев загар. Мъжете, също петима, на възраст между 26 и 38, получаваха ежедневно снимки как силиконовите красавици се излежават на слънце по прашки. Всяка вечер господата гласуваха за дамите, като ги оценяваха по няколко критерия, подбрани от Линдманер и Кранце след допитване до един от големите булевардни вестници. През деня мъжете, чието „облекло“ се състоеше само от слънчеви очила и интимна препаска, се занимаваха с различни силови спортове: катерене по въже, дълъг скок, стоене на ръце и канадска борба. Жените, на свой ред, седнали на чаша шампанско по залез-слънце, също оценяваха постиженията на мъжете по специална точкова система.

Отборът на господата се състоеше — или поне организаторите планираха да се състои — от шепа известни хетеросексуални спортисти. В крайна сметка шефовете на продукцията избраха участници с по-слаб звезден блясък, отколкото се бяха надявали създателите, но what the heck^[1]? — махна с ръка Кранце на гореспоменатата пресконференция. В живота невинаги става, както си го планирал.

Отборът на мъжете се състоеше от хокеист с шестнайсет мача за шведския национален отбор и половин сезон в Националната хокейна лига; борец с бронзов медал от европейско първенство и два златни от световно; скиор с четири медала от световно на щафета и едно трето място в национално състезание; гребец с участие в олимпийски финал и бронзов медал от европейско; и Роберт Хермансон, хърделист с две четвърти места на две последователни национални състезания.

Роберт беше безспорно най-неизвестният в тази неособено звездна компания. Осигури си участие в шоуто, след като — в последния момент — нашумял футболист се отказал, защото за нещастие си намерил приятелка и се разколебал само седмици преди заминаването за Ко Фук в края на септември. След около седмица (в третия епизод от предаването) позволиха на оскъдно облечените и красиво загорели самци и самки да се съберат на плажен купон, където алкохолът се лееше в изобилие, и предложиха на участниците нови състезателни игри: дърпане на въже, бягане с жена на гръб, борба и прескочикобила. Поднесоха им питиета, гарнирани с лека доза амфетамини, за да нажежат допълнително страстите: пикантна подробност, която остана скрита за участниците, но не и за зрителите благодарение на бдителните таблоиди. След забавните игри и купона участниците получиха разрешение да общуват свободно помежду си на плажа, защитени от прегръдката на мрака. С помощта на инфрачервена снимачна техника операторите успяха да прихванат два сексуални акта, които да покажат на зрителите. Но не можеше да се определи кои са „актьорите“ и така се развихриха всякакви спекулации. Още в третия епизод на предаването аудиторията надхвърли милион: 1 223 650 — внушителна цифра, защото представляваше и първата част от обещания награден фонд на шоуто.

В четвъртия епизод предстоеше да разкрият две неща: цялата сума (1 223 650 плюс броя на зрителите на този епизод, който се очакваше да достигне 1 880 112, тоест общо се събираха малко повече от три милиона крони) и основната мисия на участниците в „Пленниците на Ко Фук“. Разкривайки мистерията около последното, Линдманер и Кранце доказаха, че са ненадминати в бранша.

Мисията бе съвсем проста: оплождане.

По някаква причина вечерните вестници полудяха още от самото начало по „Ко Фук“ или „Fucking Island“, както почти веднага го преименуваха, и още след първия епизод изпратиха на мястото на събитието щатните си репортери и фотографи. Интересът към предаването вероятно се коренеше в наполовина потвърден слух, че две от кралиците на красотата на острова, макар и по различно време, са били засичани в компанията на известен банков крадец. Така или иначе слухът предизвика синергичен ефект. А навярно принос за огромния зрителски интерес към „Fucking Island“ имаха и излъчваните по същото време риалити продукции: посредствени предавания с битови конфликти и банална, прозрачна развръзка. Каквато и да бе причината, „Fucking Island“ се превърна в телевизионния хит на есента.

Повечето критици единодушно смятаха, че идеята, черешката на тортата, е гениална: зачеване на дете.

И награда от милион и половина за труда. Три милиона, ако родителите решат да заживеят заедно и да създадат семейство. Победителка ставаше онази жена, която първа забременее, при условие че медицинският екип на острова потвърди бременността й. При мъжете за победител се считаше оплодилият женската яйцеклетка на победителката, стига ДНК анализът на околоплодните води да докаже бащинството.

От участниците не искаха повече да дърпат въжета, да стоят на ръце или да се състезават. Оставиха ги да се припичат спокойно на слънце, да мързелуват, да се къпят в морето, да пият и да се съвкупяват, където и когато пожелаят. Участниците се намираха под непрекъснато наблюдение с камери, чийто обхват и брой многократно надвишаваше споменатия във вестниците.

Последваха интервюта, лъжи, нервни кризи, намесиха се психолози, рукна порой от клевети, полят обилно с алкохол.

Заприиждаха купчини със зрителски писма. Надигна се вълна от възмущение сред моралистите. В три сутрешни блока трима министри се разграничиха категорично от покварата, съпътстваща предаването.

По време на петия епизод „Ко Фук“ пожъна близо два милиона зрителска аудитория. Още беше твърде рано да установят бременност (гениално хрумване в изкуството на ретардацията^[2]), но зрителите вече се бяха сдобили с възможност да залагат кои от десетимата участници ще спечелят. Залози се приемаха и отделно за победител или победителка, и за двойка победители. От жените най-големи шансове според залозите имаше едрогърда тъмноока красавица от Сконе с имплантиран поне на четиринайсет места силикон, която камерата бе заснела в интимна близост с двама, а вероятно и с трима от мъжете. Нейният коефициент се движеше около две цяло и четири към едно, докато сред мъжете като любимец на букмейкърите се очертаваше мъжественият гребец с коефициент три към едно. Евентуална победа на Роберт Хермансон щеше да донесе огромни печалби на заложилите за него, защото шансовете му се оценяваха между петнайсет и двайсет и пет към едно. Роберт изоставаше дори от скиора, обявен за аутсайдер (той се котираше при коефициент между осем и дванайсет към едно).

След седмия епизод на предаването — на 5 ноември — двоен залог за Роберт и отявлено войнствена, полугола красавица от Грумс даваше печалба от сумата за залога, умножена по 158, след като тя му зашлеви шумна плесница и категорично го предупреди, че ако се доближи дори на метър от нея, ще му отхапе топките.

През следващия епизод, предпоследния, събрал 1 980 457 зрители, стана ясно, че зрителите, заложили на Мис Хелсингланд 1995, ще спечелят пет пъти по-голяма сума. В същия епизод се случи и друго: разочарованието и окаяното състояние на бившия хърделист Роберт Хермансон лъсна в целия си блясък. Пиян, застанал с лице към луната на морските плитчини, зрителите го видяха как се самозадоволява с енергични движения и силни стенания. Телевизионен хроникьор от нормандски вестник написа, че кадрите с мастурбиращия Роберт са се превърнали в своеобразен жалон.

Роберт Чекиджията се появи в повече заглавия, отколкото Мис Хелсингланд, а в предпоследния епизод (2 011 775 зрители) хокеистът изненадващо (индивидуален коефициент: 6,60, по двойки: 21,33) се оказа щастливият осеменител и баща на заченатото дете. Роберт вече бе напуснал остров Ко Фук и се намираше в Швеция, на неизвестно за медиите място, където се възстановяваше от шока.

 

 

Роберт нахлупи шапката над челото си, сложи си очилата с жълтеникави стъкла и чак тогава влезе в бензиностанцията да плати. Купи си кафе и цигари. Изведнъж бе осъзнал, че няма да изтърпи нито баща си, нито по-голямата си сестра без достатъчно количество никотин в кръвта.

Четири и петнайсет на 19 декември. До Шумлинге оставаше само час и половина път. Роберт обиколи пеш бензиностанцията четири пъти, за да убие малко време. Изпуши две цигари. Обеща да пристигне в седем и не виждаше причина да се появява по-рано в дома на родителите си. Качи се отново в колата. Непрекъснато му се струваше, че ще подрани. Какво пречи да спре още веднъж? Да си купи газирана вода с аромат на лимон и дъвка от друга бензиностанция и да се позабави още десетина минути?

Излезе на пътя и пое по шосето. Опитваше се да си представи как изглежда Жанет Андершон — неговата потенциална спасителка от нещастието, в което бе затънал, — но въображението му не рисуваше образа й особено услужливо. И все пак мисълта, че още като тийнейджърка си е падала по него, му се струваше все по-примамлива. Сексуално желание, таено и потискано в продължение на петнайсет-двайсет години — каква по-благодатна почва, за да избуи с неукротима страст?

Ала Роберт не успя да съсредоточи мислите си върху Жанет. След десет-петнайсет минути шофиране го обзе нещо непознато. Връхлетя го силно, парализиращо безпокойство — толкова неконтролируемо, че се принуди да спре на първия появил се паркинг. Слезе от колата и запали цигара.

Огледа се. Съвсем обикновен паркинг. В сивкавия негостоприемен следобеден сумрак наоколо не се виждаха други спрели автомобили. Асфалтът блестеше. Нямаше сняг, а температурите не бяха падали под нулата. От двете страни на шосето се простираше гъста борова гора. По пътя почти не минаваха коли: по една на минута във всяка посока. Духаше лек северен ветрец, ако Роберт не бъркаше посоката.

Ала не обстановката внасяше смут в душата му. Объркваше го бавно настъпващо усещане — едновременно познато и чуждо. Идваше от мястото между стомаха и гръдния кош, вероятно от слънчевия сплит, и се разрастваше постепенно, сякаш се издигаше нагоре, изпепелявайки всичко по пътя си. В него гореше пожар и го разяждаше неумолимо като гангрена. Чувстваше се безсилен да го потуши. Оставаше му само да се примири и да чака.

„Ще умра — помисли си. — Ще умра точно тук, на този мрачен паркинг. Не мога да спра смъртта. Дори няма нужда да се хвърлям пред някоя кола. Отдавна усещам кълновете на смъртта. Посети в мен от години, те са растели, изчаквайки да удари техният час. И той дойде. Не мога да мръдна. Наистина не мога. Всички части на тялото ми са се вцепенили. Ето го края. Така и не успях да издам романа. Никой никога няма да прочете «Човек без куче».“

Опита се да поднесе цигарата към устните си, но ръката му не се подчини. Помъчи се да раздвижи пръстите си и да я пусне на земята, ала те дори не потрепериха, за да покажат, че сигналът от мозъка е стигнал до тях. Роберт понечи да извърне глава и да насочи поглед към колата вместо към тъмната гора и тревожното небе. Не успя. Главата му изобщо не помръдна.

Почти без да усети, цигарата се плъзна между пръстите му и падна на десетина сантиметра от десния му крак. Огънчето й продължи да тлее още малко и постепенно изгасна. Роберт видя това с периферното си зрение, без да поглежда надолу.

„Божичко! — стресна се той. — Да не съм вече мъртъв? Или умирам в момента? Да не би в този миг да… да напускам тялото си и да се преобразявам в друго?“

И все пак всичко му се виждаше като неделимо цяло. В гърдите чувстваше тъпа болка, дишаше пресекливо, продължаваше да усеща вятъра, чийто допир о потното чело му се струваше мъртвешки студен. Заслепиха го ярките фарове на приближаваща кола. Подмина го и продължи. Светлина и звуци. Светлина и звуци.

По същия начин минаха още неизвестен брой автомобили за неизвестен брой минути. Наоколо се случиха неизвестно колко неща… или изобщо не се случиха. После Роберт залитна напред в североизточна посока с прибрани към тялото ръце. Точно преди да се строполи, успя да помръдне така, че да се приземи върху дясното си рамо. Остана да лежи, обърнат надясно, с изпънати крайници. Не изпитваше болка. Само долната му челюст започна да трепери. Безуспешно се помъчи да свие пръстите си в юмрук. Опита се да овладее конвулсивните движения на челюстта си, но не успя. После припадна.

Между две решетки в клетката на безсъзнанието, в което изпадна, се промъкна кратък сън. Роберт е дете — едва на четири-пет години. Стои пред баща си. Току-що се е напишкал.

— Направил си го нарочно — отсича татко Карл-Ерик.

— Не — клати глава малкият. — Не беше нарочно. Стана случайно.

— Напротив. Познавам те, направил си го нарочно. Можел си да устискаш до тоалетната, но си искал да тормозиш майка си, като я принудиш да ти пере опиканите дрехи.

 

 

— Не, не — настоява Роберт, а сълзите напират в гърлото му. — Не е така. Стана случайно. Сам ще си изпера опишканите дрешки.

Баща му яростно свива ръце в юмруци:

— Лъжеш! Напикаваш се нарочно, изтощаваш майка си, а сега и лъжеш. Защо сме те създали според теб?

— Не знам, не знам — вика отчаян Роберт. — Не съм виновен! Не си прав, татко. Обичам ви всички. Оставете ме жив, ще ви го докажа.

Ала баща му слага кутия върху голямото писалище, отваря я и изважда отвътре главата на Кристина — окървавена, явно откъсната от тялото. Баща му я държи за косата с изпъната напред ръка, а главата се люлее наляво-надясно над писалището. Кристина изглежда много тъжна. Накрая бащата на Роберт хвърля главата към него, а Роберт — замалко пак да се напикае — като хандбален вратар в опит да спаси умело насочен към вратата му удар, протяга ръце да улови главата на сестра си, но точно преди да докосне червеникавата й коса с върха на пръстите си, се събуди.

Изправи се бързо. Направи три крачки към гората, разкопча си ципа и се облекчи.

Върна се в колата. Трепереше от студ. Едва успя да завърти ключа и да запали.

— Не, не — възпротиви се Ева Хермансон Грунт. — После ще слушаме аудиокнига. Сега искам Хенрик да ни разкаже подробно за първия си семестър в университета. Този период представлява крайъгълен камък в личностното развитие на всеки човек, независимо дали ни се иска, или не.

Лейф Грунт въздъхна и изключи CD-плейъра. Собственото си личностно развитие бе приключил след двугодишно гимназиално обучение по търговия. Той, разбира се, като добър баща и човек, израснал в университетски град — в Салабаке, макар домът му да се намираше на известно разстояние от сградата на висшето училище — също нямаше търпение да научи как синът му е прекарал първия си семестър в Упсала. Хенрик обаче беше изцяло Евина територия. Тя притежаваше монопол върху него. Явно си го бе присвоила още докато го е носела в утробата си и после положението само се беше затвърдило. Особено сега, когато Хенрик учеше право, живееше в един коридор с други студенти, участваше в студентски обединения, ходеше по купони, на събирания по мъжки, на следобедни разпивки, пееше студентския химн и какво ли още не.

„Мда… — мислеше си Лейф Грунт. — От него сигурно ще стане човек.“

— Всичко е наред — отвърна Хенрик.

— Наред ли? — удиви се мама Ева от лаконичността му. — Ще те помоля да поразкажеш по-подробно. Всички изпити ще се проведат през януари, нали? Странна работа, първият семестър продължава и през новата година. По мое време не беше така. Е, оставали са ми изпити и за януари, но не и всички! Все пак имаш три седмици да залягаш над учебниците, нали?

— Не се притеснявайте — успокои ги Хенрик. — Цял семестър уча заедно с още трима колеги. На втори януари започваме. Десет дни ще зубрим без почивка.

— Нали си взе учебниците? — попита майка му с леко безпокойство в гласа.

— Не всички. Не се тревожете… за изпитите.

Лейф Грунт тръгна да изпреварва един мръсножълт немски камион и понеже Ева Хермансон Грунт избягваше да говори по време на подобни маневри, в колата настъпи десетсекундна тишина. Кристофер хвърли бърз поглед към брат си на задната седалка. От паузата, която Хенрик направи, по-малкият остана с впечатлението, че за изпитите родителите му не бива да се тревожат, но има нещо друго, наистина обезпокоително.

Не му се вярваше. Супер-Хенрик никога не бе създавал грижи. С каквото и да се захванеше, все постигаше успех: и в училище, и в спорта, и в уроците по пиано, и в настолните игри, където участниците премерват знанията си в дадена област, и в риболова. Всичко му се удаваше. На единайсет години спечели регионалния кръг в националната викторина за петокласници и татко Лейф заяви, че Хенрик щял да има един-единствен проблем в живота: да реши дали да стане нобелов лауреат, или министър-председател. Според мама Ева обаче, която не закъсня да изрази мнението си, Хенрик можел спокойно да съчетае и двете и изобщо не се налагало да избира. Тогава Кристофер, едва шестгодишен, се разсърди и се затвори в стаята си, защото батко му винаги обираше всички хвалби и благини — не стига, че министър-председател, ами и нобелов лауреат! „Ще видиш, като стана крал, Хенрик — закани се той наум. — Цял живот ще ти давам само сурови зеленчуци, докато се стопиш.“

Но сега, докато се возеха в колата, Кристофер бе доловил известен дисонанс в тона на брат си. Дали наистина родителите му имаха основания да се тревожат?

„Празни надежди — помисли си Кристофер Грешника, наблюдавайки как камионът остава зад тях. — Не, такива неща не се случват. Не и в нашето семейство.“

— А онова момиче? — попита мама Ева и започна да си пили ноктите — време за тази процедура имаше само докато се вози в колата и затова никога не пропускаше удобна възможност. — Пазите ли се?

„Пита дали използват презервативи“ — преведе си го наум Кристофер.

— Да — отвърна Хенрик. — Да, пазим се.

— Йени, нали?

— Да.

— Студентка по медицина от Карлскуга?

— Да.

— Тя пее ли в хор?

— Да, но в друг. Май вече говорихме за това.

Настъпи кратко мълчание. „Дявол да го вземе, тук наистина има нещо“ — помисли си Кристофер.

— Виждаш ми се изморен — намеси се татко Лейф. — Вечер в Упсала си или на купон, или четеш здраво вкъщи, а?

— Лейф — сряза го мама Ева.

— Извинявай, извинявай — Лейф Грунт се приготви за следващото изпреварване. — Просто ми се струва малко вял, не мислите ли? Е, не колкото сме ние двамата с Криле, но все пак.

Кристофер се засмя вътрешно и си помисли колко обича баща си, магазинния управител.

— Колко път остана? — попита момчето.

— Ако Бог и мама пожелаят, ще пристигнем за вечерния млеконадой — пошегува се Лейф Грунт, а съпругата му го стрелна с безизразен поглед.

 

 

— Слава богу, ще отседнем на хотел — въздъхна с облекчение Кристина, когато след отбивката от главния път зърнаха предприятията на известната фамилия Ган и църквата. — Така може и да успея да си внуша, че не съм си вкъщи.

Ако не се чувстваше крайно изморена, Кристина не би си позволила да изрече на глас подобна мисъл. Но в състояние на изтощение думите просто се изплъзваха от устата й и макар в зряла възраст тя наистина да ненавиждаше всеки досег с родния си град, всъщност напълно излишно наливаше вода в мелницата на Якоб.

— Така и не ми стана ясно защо съществуват малките градове — отбеляза той. — Сякаш представляват опит да се запълни звеното във веригата между село и истински град, нали?

Якоб посочи няколко еднотипни многоетажни къщи, докато минаваха покрай тях: построени през 70-те години, изградени с газобетонни тухли, в момента с поражения от влагата. На осем от десетте прозореца грееха коледни свещници, а на паркинга отпред се виждаха седем южноазиатски автомобила тип „комби“.

— Господ сигурно е бил махмурлия, когато е създал този комплекс.

— Според доста хора и Стокхолм не е пъпът на света — язвително подхвърли Кристина и пъхна биберона в устата на Келвин, който веднага го изплю. — Все пак се радвам, че пристигнахме. Ще се настаним и ще вземем душ, както се разбрахме, нали?

— Нямам нищо против, стига да не закъснеем.

— Още е шест без петнайсет. Предлагам да се появим у нашите към седем.

— Твоето желание е закон за мен — отвърна Якоб и спря на червен светофар. — Боже, ама тук имало и светофари! Ти да видиш!

„Затваряй си устата, проклет надут снобар!“ — изруга наум Кристина, но този път, макар умората да тежеше като олово в тялото й, от устата й не се посипаха редовните необмислени реплики.

— Кур — неочаквано изтърси Келвин.