Хокан Несер
Човек без куче (7) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

6

Розмари Вундерлих Хермансон позаглади повърхността на двата пая с раци и скариди и ги мушна във фурната. Изправи се предпазливо и погледна часовника — шест привечер в понеделник. Гостите още не бяха започнали да идват, но до час деца и внуци щяха да огласят дома им. Ева се обади малко след пет да съобщи, че щели да позакъснеят, но със сигурност да пристигнат преди седем. „Не се притеснявай, мамче.“ Преди пет минути Кристина също се обади: настанили се в хотела и трябвало само да се освежат след дългото пътуване и да сменят памперса на Келвин.

Само Роберт не се обади.

В менюто за вечерта домакините смятаха да поднесат топли мезета, бира и ракия, а за момчетата — сок. Карл-Ерик и Розмари бяха предвидили бира и за Хенрик — може да поиска, нали вече е студент. Но решиха в никакъв случай да не му сипват ракия. В това отношение се оказаха напълно единодушни.

Иначе имаха доста разногласия. Наистина цял ден не бяха разговаряли, но въпреки това несходството в мненията витаеше във въздуха. Розмари го усещаше до мозъка на костите си. След четирийсет години съвместен живот думите са излишни — стара истина. Това й се струваше напълно естествено. Ако изобщо все още притежаваше някаква власт над съпруга си, Розмари я упражняваше най-успешно с безсловесни погледи и продължително мълчание. Опиташе ли се да използва езика като оръжие, винаги претърпяваше провал. Отдавна го бе научила. Карл-Ерик притежаваше словесно богатство, което сериозно надхвърляше броя молекули във Вселената, но същевременно умееше да танцува не по-зле от съпругата си пируетите на мълчанието. На Розмари й беше напълно безразлично кой от двамата ще победи в това безконечно състезание.

А може би Вера Рагнебьорк не без основания обичаше да повтаря, че в някои дуели и двамата противници губят. И вероятно повечето дуели се оказват точно такива: продължителни, разтегнати във времето, толкова тъжни и банални, че участниците почти не си дават сметка за тях.

Следобед Розмари си позволи трийсетминутна дрямка. По време на заслужената почивка отново сънува, че един от двамата — тя или Карл-Ерик — трябва да умре. Намират се на остров, обграден от смарагдовозелена вода — вероятно проклетият остров Ко Фук се обаждаше от подсъзнанието й, — и само единият ще оцелее. Той или тя. Карл-Ерик или Розмари. В съня конфликтът назряваше и наближаваше моментът да премерят сили в съдбоносно сражение — кулминация в стара война, избухнала по неизвестни причини и водена по неизвестни правила — и с оръжия, различни от мълчанието и погледите, — но двамата все още се подготвяха за голямата битка. Розмари се събуди много преди да нанесе първия удар или да парира атаката на противника си.

Тази мисъл обаче не изчезна. Понесе се като размита медуза в полупрозрачния слой между възприемаемото и невъзприемаемото в морето на нейното подсъзнание.

„Нима аз мисля за всичко това?“ — удиви се тя.

Домашни кюфтета. Пушена сьомга. Свръхбанална зелена салата с купен от магазина френски дресинг. Два пая. Един голям огретен с картофи, лук и аншоа. Нарязани на половинки сварени яйца с червен и черен хайвер.

„Божичко, каква скука!“ — установи тя, когато огледа чиниите върху кухненската маса. Е, поне количеството изглеждаше задоволително, особено след като сложи хляба и сиренето чедър. Независимо какво смяташе, през днешния и следващия ден Розмари беше длъжна да се съобразява с желанията на Карл-Ерик. Все пак той, а не тя, навършваше шейсет и пет. Тази вечер няма да сядат на голямата трапезна маса: официалната вечеря предстоеше на самия празник. Гостите ще похапват, седнали на фотьойлите и дивана във всекидневната. В неформална семейна обстановка. Ще си побъбрят за това-онова. За изминалите години. За неволите, които предизвиква есента. Но никакво ядене пред телевизора! Опазил ги бог. Ще си поговорят за живота. Карл-Ерик ще се докосне до вече прекратената си педагогическа кариера с поучителни и хумористични истории: за специалния доклад на Елинур Бенгтсон на тема „червеното цвекло“ от 1974-та; за пожара в църквата по време на празника „Света Лусия“ през 1969-а — тогава една от шаферките на Лусия изгубила косата си в пламъците и останала с глава, гола като изгорено стърнище; как младият учител Нилсон се опитал да се прави на автомобилен търговец… Розмари се молеше Карл-Ерик да пропусне поне младия учител Нилсон. И неловките изказвания на директор Грундерин във връзка с референдума за ядрената енергия през 1980-а.

И докато стоеше пред масата с поглед, блуждаещ над баналната салата и потискащия мрак навън, в мислите й отново изникна Роберт — още по-мрачен облак. Изведнъж й се прииска да живее в един от онези стари английски филми за висшето общество, където жената най-спокойно се извинява с мигрена или подходящо за целта неразположение, оттегля се в спалнята си и остава там, колкото пожелае.

Или да избяга при сестра си в Аржентина и да се скрие там завинаги. Да, но двете не се бяха чували от десет години. Розмари и Регина, тогава съответно на седем и дванайсет, дойдоха в Швеция заедно с родителите си четири години след войната. Семейството напусна опустошения от бомбардировки Хамбург и замина за Швеция да търси по-добър живот. Там успяха да се установят. Първо в Малмьо, после по на север: във Векшо, Йоншопинг, Йоребру. Регина обаче така и не свикна. Преди осемнайсетата си годишнина напусна дома им и страната. Сестрите се видяха на погребението на майка им Бербел през 1980-а, а две години по-късно, когато дойде редът на татко Хайнрих, Регина не се появи.

От десетина години тя живееше в Буенос Айрес. Всяка година изпращаше коледна картичка. За рождения си ден Розмари не получаваше поздравления, само за Коледа.

Буенос Айрес, размечта се Розмари Вундерлих Хермансон. Звучеше й като възможно най-далечната дестинация на света. Нима съществува по-идеално скривалище от Буенос Айрес?

Розмари се сети, че й предстои да поеме по следите в испанска червена почва, проправени от Карл-Ерик, и промърмори недоволно нещо под нос… на немски. Явно в съзнанието й изведнъж проговори произходът й… Тя така и не се сдоби с педагогическо образование. Карл-Ерик я посъветва да се пробва като преподавател по немски, след като в средата на осемдесетте се отвори свободно място, а училищното ръководство не намери подходящ кандидат. Все пак немският й беше матерен език.

И така, тя пое по този път. Но и той свърши, сети се тя. От три дни вече не работеше като учителка. Какво й се въртеше в главата допреди секунда? Нещо важно или…?

Карл-Ерик влезе в кухнята и огледа внимателно чиниите с храна.

— Изглежда добре — установи той, след като опита. — Къде смяташ да сложиш бирите?

— Върху плота. Но е нужно да са изстудени, нали? Затова още не съм ги извадила от хладилника.

— Разбира се. Само исках да знам къде ще ги сложиш.

— Ами да — промърмори тя. — Там, върху плота.

— Аха, мдам — съгласи се съпругът й, днес все още на шейсет и четири години и триста шейсет и четири дни, и се запъти към банята да си сложи вратовръзка.

 

 

Ева пристигна първа заедно с магазинния управител и двамата тийнейджъри. Докато ги поздравяваше за добре дошли, Розмари се смути. Момчетата изглеждаха много по-големи, отколкото очакваше. Прегърна Ева, после Кристофер — още по-стеснителен и унил от обикновено, — а накрая Хенрик и Лейф. По-големият син на Ева бе надминал баща си на височина и сигурно вървеше към един и деветдесет. Розмари не беше виждала дъщеря си и внуците от… колко? Година и половина? Хенрик имаше очите и носа на майка си и на Карл-Ерик. За частица от секундата на Розмари й се стори, че вижда съпруга си при първата им среща на училищните танци в Каролинския институт преди близо половин век. Копие на Карл-Ерик? Божичко! За щастие тя нямаше време да се задълбочи в тази кошмарна мисъл. Карл-Ерик Първи посрещаше гостите във всекидневната. Не ги прегръщаше, само стискаше здраво десницата им, докато внимателно ги оглеждаше, като ги придърпваше по-близо към себе си, защото суетата не му позволяваше да носи очила, щом не е крайно необходимо. Устните му стояха присвити в строга усмивка. Когато дойде ред на Кристофер, Розмари забеляза, че Карл-Ерик едва се удържа да не извика „Изправи гръбнака, момче!“. Все пак не го направи. Човек трябва да знае кога е подходящо да възпитава и кога — не.

— Готови сме — обяви Лейф Грунт, каквото и да искаше да каже с това уточнение. — Да занесем ли горе багажа и подаръците? Много се радвам, че най-сетне пристигнахме. Седемдесет мили са си седемдесет мили, както пише в Корана.

— Пътят беше ли хлъзгав?

— Мне.

— Имаше ли много коли? — поинтересува се Розмари.

— Мда.

— Сигурно в хирургичното отделение в момента е много натоварено — обърна се към дъщеря си Карл-Ерик.

— Да, но е важно да разпределяш отговорността.

— Съвсем правилно — съгласи се Лейф Грунт. — Аз, например, разпределих повече от четири тона свински задници само през последната седмица.

— Свински задници ли? — учуди се Розмари, колкото да реагира.

— Коледни бутове — уточни Лейф Грунт и се ухили весело.

— Извинете, но трябва да отида до тоалетната — прошепна Кристофер.

— Разбира се — сепна се Розмари. — Хайде, качвайте се горе по стаите. Всичко си е постарому. Само дано леглото не е окъсяло на Хенрик.

— Няма страшно — усмихна се приветливо внукът й. — Все мога да се сгъна тук-там.

При тази духовита забележка Карл-Ерик избухна в искрен смях.

 

 

Кристина и компания пристигнаха десет минути по-късно. Малкият Келвин тутакси обърна гръб на събралите се около него роднини и се вкопчи в краката на майка си. Кристина, облечена в ново жълто палто по последна градска мода, изглеждаше изморена. Розмари веднага си науми да я посъветва да се изследва за анемия, макар отлично да знаеше, че до такъв разговор няма да се стигне. Дъщеря й бе престанала да споделя с нея лични въпроси около дванайсетия си рожден ден. А вероятно (Розмари коригира първоначалното си впечатление) не се чувстваше изморена, ами отегчена. Розмари се запита дали причината е посещението в дома на родителите й, или нещо много по-сериозно.

Якоб Вилниус отново демонстрира обиграния си чар. Той също беше облечен в модерно палто, което никак не се вписваше в атмосферата. Донесе личен подарък за новоизлюпения пенсионер и наблегна, че има и друг, основен подарък, който Карл-Ерик ще получи на следващия ден. После му връчи бутилка Пенсионно спокойствие, хаха, не, малцово уиски „Лафройг“. Съхранявано в дъбова бъчва от раждането на Христа. Всяка капка е най-чисто злато. Ако се консумира умерено, ще стигне за половин година. А попрекалиш ли, ще полетиш, хехе.

За да покаже ясно колко малко оценява тази столична чудатост, Карл-Ерик веднага отвори бутилката и почерпи всички без внуците. Впрочем момчетата от семейство Грунт още се настаняваха по стаите, а Келвин, седнал под масата, оглеждаше десния си палец. След като опитаха от напитката, гостите започнаха да хвалят умело характерния вкус на дим, а Розмари прибегна до обичайната си реплика, че нищо не разбира от уиски.

— Жената е загадка — засмя се Якоб Вилниус.

— Роберт още ли го няма? — попита Кристина.

— Не — отвърна майка й. — Обади се вчера и обеща да пристигне около седем.

— Да, но вече минава седем и петнайсет.

— Знам. Отивам в кухнята.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Ева.

— Не, благодаря — отвърна Розмари и усети, че отказът прозвуча доста грубо. Нима започваше да се изнервя още отсега? И още отсега ставаше раздразнителна? Лошо, ако децата й го забележат. — Кажи на момчетата да слязат след петнайсет минути — прибави по-меко тя, за да заглади неприятното впечатление от острия си тон. — Няма да гладуваме заради Роберт.

— Не би ми и хрумнало — отвърна Ева.

— Хммм… — подхвана Якоб Вилниус. — А сега накъде? Май сте се насочили към Испания?

— Към Андалусия — уточни Карл-Ерик, приближи се с още десет сантиметра към зет си и продължи свойски: — Нямам представа доколко си запознат с тази част от Испания, но тя е известна с необикновено богатата си история. Гранада, Кордоба, Севиля… Да не забравяме и Ронда. Уникален коктейл от мавърска и еврейска култура. Решил съм да направя собствено, макар и скромно, проучване на наследството от…

На вратата се позвъни.

Роберт Чекиджията пристигна и домочадието вече беше в пълен състав.

 

 

Братята лежаха в леглата си в стаята с площ дванайсет квадрата и стени, облепени с тъмнозелени тапети на тънки вертикални линии в малко по-светъл зелен нюанс. В стаята имаше скрин с три чекмеджета и две еднакви лампи, върху чиито дървени стойки бе издълбан надпис „Смьоген“. На вратата на вградения гардероб висеше голям календар от 1988-а с реклама на местния футболен отбор „Реймер“. Играчите носеха зелени тениски и зелени гащета.

Кристофер се взираше в белия таван и мислеше за Линда Гранберг, а Хенрик съчиняваше есемес на мобилния си телефон. Свеж тих дъждец чукаше по прозореца като шепот от Космоса.

— На кого пишеш? — полюбопитства Кристофер.

— На един приятел.

— Аха…

Кристофер затвори очи. Линда не му излизаше от ума. Направо не издържаше. Мисълта колко хубаво би било да прескочи няколко дни отново се появи.

По-точно два. Два дни му се струваха достатъчни. Ако беше сряда вечер, а не понеделник, щеше вече да си е вкъщи в Сундсвал, да лежи в леглото си в своята стая, а не в тази гадна бърлога; да е по-близо до Линда, защото тя живее само на няколкостотин метра от тяхната къща на „Стокрусвеген“. Ще може да й се обади и да си уредят среща. Да й обещае коледен подарък.

По дяволите, защо по-рано не му хрумна да й се обади, да я покани на среща до лавката на Биргер, да й подари суперготин коледен подарък, а после да си купят хамбургери, да се поразходят и да изпушат по цигара; да си побъбрят, да се поцелуват… Само да се прибере вкъщи и ще оправи кашата с Линда. Абсолютно сигурно.

Кристофер се наруга наум, задето си изгуби мобилния телефон. Дали ще му подарят нов за Коледа? Защо сега да не напише есемес на Линда от телефона на Хенрик? Ами да!

— Ще ми дадеш ли за малко телефона си, като свършиш?

— Ммм… Какво?

— Ще ми дадеш ли телефона си?

— Знаеш отговора: не.

— Защо?

— Много добре знаеш.

— Много ти благодаря. За какво са ти врагове, ако имаш братя?

Никакъв отговор.

— Казах: за какво са ти братя, ако имаш врагове.

— Чух. Но имаше предвид обратното, нали?

— Как така обратното?

— Ами ти каза: за какво са ти братя, ако имаш врагове.

— Не съм казвал такова нещо.

— Напротив.

— Не съм.

Мълчание.

— Не съм.

Мълчание.

— Не съм.

— Кристофер, понякога адски ме изморяваш. Ще млъкнеш ли за малко, поне да изпратя есемеса?

— На кого пишеш?

Никакъв отговор.

— На кого пишеш? На някоя мацка ли? Как се казва? Да не е онази Йени?

— Да, представи си. Защо и ти не си намериш приятелка, Кристофер? Така поне ще си имаш смислено занимание.

— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид. Готина ли е?

— Какво?

— Готина ли е тази Йени?

— Нямам никакво желание да го обсъждам с теб.

— Чудесно. Браво. Единственият ми брат отива в университета и става толкова надут, че не иска дори да говори с мен.

— Престани, Кристофер. Млъкни за малко да си довърша есемеса.

— Не можеш ли да пишеш и да говориш едновременно? Аз, например, мога.

— Защото пишеш и говориш само глупости.

— Много си мил. С такива врагове за какво са ти братя?

— Пак го обърка.

— Кое?

— Размени местата на „врагове“ и „братя“.

— Не е вярно.

Мълчание.

— Не е вярно.

Мълчание.

„По-грозни тапети не съм виждал — помисли си Кристофер Грунт. — Всъщност цялата стая е повече от отвратителна, между тези четири стени сигурно дори аз изглеждам красив.“

Дали не може да си блъсне главата в една от тях и да остане в безсъзнание за два дни?

Никога през живота си Карл-Ерик Хермансон не бе проявявал разточителство по отношение на алкохолните напитки, ала понеже почерпи всички гости с донесеното от Якоб Вилниус прехвалено уиски, се принуди да налее и на Роберт. Синът му се появи в седем и двайсет. Карл-Ерик изпитваше отвращение към него, но присъствието на толкова хора го задължаваше да сведе глава пред изискванията за благоприличието и да запази добрия тон. Навън започна да вали. Дъждовните капки образуваха лед на земята и се очакваше да преминат в сняг, ако температурата се понижи с един-два градуса. „Цяла есен се преструвам, че нищо не е станало“ — помисли си Карл-Ерик, решен да изтърпи стоически неловкото положение. Но когато пое ръката на единствения си син да го поздрави, усети силна болка в зъбите. Човек може да заблуди всички, но не и себе си.

После наля на Роберт „Лафройг“ или както там му казваха и, разбира се, се принуди да предложи и на останалите, защото те вече бяха пресушили чашите си. Всички се съгласиха охотно, само Розмари отказа и повтори мантрата си, че не разбира от такива прочути напитки, а и не й понасят. Келвин също не се впечатли от уискито: легнал по корем под масата, малкият изучаваше шарката на килима.

Вероятно точно обилната консумация на това благословено от бога малцово уиски изигра ролята на катализатор за последвалите събития.

А навярно причината за тях се криеше другаде: в психологически мътни, но същевременно съвсем очевидни взаимодействащи си фактори, за които никой от присъстващите не си даваше — пък и не се очакваше да си дава — сметка.

Или просто двете неща — алкохолът и несъзнаваните подтици — се бяха съчетали.