Хокан Несер
Човек без куче (11) (Първият случай на инспектор Барбароти)

10

Карл-Ерик Хермансон се събуди в четири без двайсет заради щракване в главата.

Случваше му се за пръв път: и да се събуди посред нощ, и да чуе щракване в главата си. Обикновено — и в работни, и в почивни дни — спеше непробудно и спокойно. Работни дни вече не му предстояха. Само почивни. Този факт беше, така да се каже, безспорен. Житейска промяна, която следваше да приеме.

Никога повече Карл-Ерик няма да извади трискоростния си велосипед от гаража и няма да измине с него хиляда триста и петдесетте метра до училището. Никога повече няма да извади от сакото си с елегантно и ловко движение връзката с ключове, да пъхне един от тях в ключалката и да покани ленивата дружинка да влиза в стая 112. Никога повече няма да цитира по памет речта, която Марк Антоний изнесъл пред народа на 15 март 44 г. пр. Хр.

Само почивни дни. Безкрайност от сутрини, в които ще може да се излежава в леглото, колкото си иска, а после да посвещава дните си, на каквото пожелае. Ето това бе неговата награда; сладки дни след цял живот, изпълнен с много труд и постоянно променящи се учебни планове. Но защо се събуди в четири без двайсет през нощта? Защо чу щракване в главата си? Долавяше и леко бръмчене. Дали не идваше от радиатора под прозореца от страната на Розмари? Сигурно пак го бе включила тайно.

И все пак усещаше, че нещо се е случило. В гърдите му напираше безпокойство. Пулсираше и го напрягаше. Без да мърда, Карл-Ерик се помъчи да си даде сметка за причината. Не чете ли някъде, че повечето хора умират… точно в този час — между три и четири сутринта? По това време пламъкът на живота угасва най-често, защото гори най-слабо. Да, положително го бе прочел някъде. Да не би…?

Карл-Ерик Хермансон седна в леглото. Усети леко замайване, преди кръвта да насити мозъка му с кислород, но после, слава богу, се почувства напълно здрав. Да, точно така, здрав като камък.

Едва когато преметна краката си над ръба на леглото и отново се отпусна върху меката влакнеста завивка, Карл-Ерик се сети какъв ден предстои: сто и пет годишният юбилей.

Шейсет и пет години навършва той, а Ева става на четирийсет.

Тази мисъл събуди още десет хиляди: Естепона, Розмари, напуканата пета на левия му крак. Все едно, в Андалусия петите му няма да се напукват. Muy bien. Уиски. Уиски? Ами да, онова прехвалено уиски, което мъжът на Кристина домъкна. Карл-Ерик още усещаше вкуса му по небцето си. В ума му се появи и Лундгрен от банката. И той се появи. Ето за това трябва да мисли Карл-Ерик. За документите, които ще подпишат в сряда следобед — тоест утре — и за онова надуто семейство, дето се кани да се нанесе в къщата им. Карл-Ерик беше готов да се закълне, че нито мъжът, нито жената могат да назоват трима министри или двама шведски изобретатели със значим принос за индустриалното развитие през осемнайсети и деветнайсети век. Кретени. Карл-Ерик чакаше с нетърпение да напусне тази лишена от история страна. Сигурно ще се почувства чудесно. Забрави как се казваше семейство Надувки. Все едно. Какво значение има?

Роберт…

Роберт. Не, няма да мисли за него. Розмари? Без коментар. Не, ще се върне към наскоро появилата се цепнатина в петата, която ще изчезне още щом стъпи върху червената земя на Испания… Цепнатината, не петата. Какво му става? Карл-Ерик Хермансон винаги е бил толкова подреден в мислите си. Пак се прехвърли на Роберт.

Стига! „По това време на нощта мислите ми приемат различна структура“ — даде си сметка той, малко изненадан, седна на ръба на леглото и се загледа в картина на замъка в Йоребру — награда от състезание по решаване на кръстословици, което Карл-Ерик бе спечелил през 1977-а. Розмари не искаше да я окачи, но понеже той й обясни каква извънредно важна роля е изиграл замъкът в историята на Швеция, тя, разбира се, отстъпи.

И пак Роберт. Добре де, добре. Блудният син; беше решил да проведе с него сериозен разговор още снощи — за да се отърве от неприятното задължение, — но не намери удобен случай. Прекалено много хора и прекалено много обстоятелства. И уиски. Следователно трябва да проведе разговора днес. Възможно най-скоро. При всички случаи, преди да седнат на празничната трапеза. Някои неща просто не могат да се избегнат.

Разговор между Бащата и сина. Голямо „Б“ и малко „с“, точно така си ги представяше, написани печатно. Странно, но дори в това бе закодиран някакъв смисъл. Разговор всъщност не беше точната дума, защото общуването помежду им не биваше в никакъв случай да се превръща в диалог. Карл-Ерик целеше да изясни принципното положение на нещата, което… умът му блокира, но после пак продължи… което беше трагично.

По-зле нямаше как да стане. Точно това възнамеряваше да каже на сина си. „Трагично“ е добре подбрана дума. Струва му се отвратително дори да говори за онази случка. Клеймото, което Роберт бе лепнал върху семейството си, оставаше за цял живот… не, не искам да слушам никакви извинения и обяснения! Постъпката ти не може да се погледне по друг начин. Не, с майка ти никога не сме имали намерение да напускаме страната, но след случилото се не ни остана никакъв изход. Не виждаме друго решение.

Позор, Роберт — ето така щеше да се изрази — навлече ни позор и ни принуди да живеем с него. Не желая повече да обсъждам този случай.

Този въпрос? Не звучи ли по-добре? Не, случай е по-подходяща дума. Въпрос е твърде… е, все едно.

Стана от леглото и отиде в банята. Седна на тоалетната чиния и се изпика. Повече от десет години сутрин се облекчаваше седнал. Какво толкова. Само сутрин. Днес струята течеше по-мудно, сигурно заради необичайния час, в който се беше събудил. Явно не се бе събрала достатъчно течност. Докато чакаше, Карл-Ерик за пореден път си припомни наум цялата си реч към Роберт.

Беше я съставил в главата си преди около месец. Какви думи да подбере, как да формулира мисълта си, къде да направи преднамерени паузи. Планираше да превърне речта си в… своеобразен педагогически шедьовър. Майсторът се познава по лаконичността. Роберт щеше да мълчи. Думите на баща му щяха да се забият безпощадно и завинаги в сърцето му. Като кърлежи в краставо куче — бе прочел някъде това сравнение. Нека Роберт осъзнае какво е направил. И да се разкайва горчиво, няма да помогне. Нека погледне баща си и да разбере, че такава постъпка не се прощава. Единствено мълчанието и забравата са способни да замъглят миналото. Да го замъглят и да излекуват болката. Имах само един син — щеше да започне Карл-Ерик и да направи реторична пауза… — и все още имам един син. Такъв е жребият ми. Майка ти не се чувства добре след случилото се, Роберт, страхувам се за живота й. Не, не за живота й… по-добре „за разсъдъка й“. Страхувам се, че ще си изгуби разсъдъка. Редно е сам да си понесеш срама, Роберт, но за жалост той рефлектира и върху семейството ти. Не, не казвай нищо. След подобни постъпки думите са само въздух. Аскбергсон, директорът на училището, ни предложи великодушно да ни пенсионира — мен и майка ти — преди края на срока, но ние предпочетохме да останем. Отивахме на работа с високо вдигната глава, срещахме смело погледите на колегите ни… не, по-добре „на работните ни другари“. Искам да запомниш това, Роберт. Напролет ще се махнем оттук, но ще си тръгнем с вирната брадичка. Искам да го запомниш.

Макар отдавна да се бе облекчил, Карл-Ерик продължаваше да седи върху тоалетната и да предъвква какви думи ще каже на сина си. Накрая все пак стана, вдигна си пижамата и пусна водата. Изми си ръцете и се погледна в огледалото. Нещо се бе случило с дясното му око. Изглеждаше му променено. Клепачът сякаш бе увиснал с милиметър надолу. Или си въобразяваше?

Наплиска очите си със студена вода и пак се погледна. Клепачът вече не висеше.

Явно така му се бе сторило.

Стана четири без пет. Карл-Ерик се върна в спалнята и внимателно легна до съпругата си. Радиаторът продължаваше да бръмчи леко. Замъкът в Йоребру не бе помръднал.

„Трябва да поспя още — помисли си той. — Предстои ми дълъг ден.“

 

 

В девет от Гьотеборг пристигна роднинска делегация: братовчед и братовчедка на Карл-Ерик, съответно със съпругата и съпруга си. Случайно минавали оттук и решили да се отбият за големия ден.

Унищожиха половин торта и дванайсет чаши кафе. Нито Роберт, нито Лейф, нито момчетата бяха станали (или просто далновидно предпочитаха да си останат на горния етаж). В кухнята се събраха четиримата транзитно минаващи, двамата рожденици, Розмари и придружаващ гостите боксер, още бебе, на име Сили. Сили се изпишка три пъти под масата.

Разговорът вървеше мудно и кръжеше общо взето около общ роднина, заминал за Америка (Гюнвалд, р. 1947), нивата на лихвите в момента и с колко много приятни хора се запознава човек, ако си вземе куче.

Мимоходом и по погрешка споменаха предаването „Пленниците на остров Ко Фук“, но не подеха темата.

Точно в десет без четвърт, след като изпълни мисията си, роднинската делегация си тръгна в две почти еднакви малки коли: едната бял металик, другата — сиво-бял. Оставиха два подаръка: голямо художествено произведение в рамка с размери 100×70 см, изобразяващо морски мотиви и изработено от сплъстена вълна, и по-малко платно — 70×40 см, пак от сплъстена вълна, но изобразяващо плаж. Художникът се казваше Ингелунд Сегебрант. Розмари се колебаеше дали името е мъжко, или женско. Посъветва се с Ева и реши да прибере двете картини в гаража.

След като се погрижи за подаръците, Розмари излезе да провери пощенската кутия. Оказа се празна. Заваля сняг и тя вече усещаше ясните признаци на надигащи се стомашни киселини. Този ден нямаше край.

 

 

В единайсет дойдоха осмина колеги от училището в Шумлинге. Лейф слезе, но Роберт и момчетата явно още сияха. Кристина, Якоб и Келвин също не се бяха появили. Розмари предполагаше, че гледат да се наспят в хотела. „Какво толкова, нека спят“, заключи тя.

Сред гостите беше и прословутата шегаджийка, учителката по математика Ригмур Петрен — връстница на Розмари. Беше претърпяла двойна мастектомия, но тя не се даваше лесно. Преди около двайсет и пет години Ригмур преподаваше математика на Ева, а в продължение на цял срок — и по физика. Сега учителката бе написала специална шеговита песен за случая — в чест на Карл-Ерик и великолепната му дъщеря.

Песента се състоеше от двайсет и четири куплета и докато компанията я изпълняваше на осем гласа, Розмари се отдаде на размисъл. Представи си, че бяга под вода в пълен мрак — нов, интересен поглед върху живота. Същевременно лицето на Карл-Ерик й се стори някак променено. Седнал изправен на стола, той се усмихваше широко с побелели от гримасата челюсти, но не изглеждаше добре.

„А навярно човек трябва да гледа така на всичко“, помисли си Розмари. Като на изпитание, което следва да изтърпи. Ригмур Петрен, например, винаги намираше време да предаде целия учебен материал на възпитаниците си от всички възрасти. Година след година. Дори ракът не успя да я сломи. Способността й да гледа ведро на живота изпепеляваше всяка появила се трудност. Лейф Грунт отиде до тоалетната по време на седмия куплет и се върна чак на деветнайсетия.

След като гостите изпълниха песента, домакините ги поканиха във всекидневната и ги почерпиха с двайсет и девет чаши кафе, остатъка от тортата, започната от братовчедите на Карл-Ерик, и две трети от следващата. Магазинният управител Грунт забавлява компанията с духовито сравнително изследване на цените на шунката преди Коледа. Розмари получи още по-силни киселини.

После Арне Баркман произнесе пропита със силни емоции благодарствена реч в чест на Карл-Ерик. По средата на излиянията си се наложи да се изсекне в кърпичката си, за да прогони вълнението, неудържимо в такъв тържествен миг. Двамата с Карл-Ерик бяха споделяли един кабинет в продължение на близо трийсет години и Арне се питаше дали изобщо ще успее да се върне на бюрото си в училище през януари. Празнината, която Карл-Ерик оставил след себе си, не можела да се опише с думи. Затова Арне изобщо не възнамерявал да запълва тази празнина. Благодаря, Карл-Ерик — само това искал да каже. Благодаря ти за всичко. Благодаря, благодаря, благодаря.

— И аз ти благодаря, Арне — включи се на място и Карл-Ерик и потупа приятеля си по гърба, а онзи веднага извади кърпичката си.

Гостите връчиха на рождениците два букета — по-голям, жълт, и по-малък, червен — още при идването. След песента и речта дойде време за подаръците. На Ева подариха книга от Рикард Фукс^[1] — подобни забавни четива винаги намирали добър прием сред хора с тежка професия като нейната, — а за Карл-Ерик бяха подготвили цели седем подаръка — като седемте музи, седемте грации или седемте добродетели — каквото си избере, хаха, а всичките подаръци бяха символични препратки към Иберийския полуостров: бронзова глава на бик с тегло повече от килограм; бутилка „Риоха Гран Резерва“ от 1972-ра; албум за „Аламбра“ с шестстотин снимки; готварска книга за приготвяне на традиционните испански хапки — тапас; испански пътепис от холандския писател Сеес Нотебоом; кастанети от абанос; аудиодиск с изпълнения на китариста Хосе Муньос Кока.

— Трогнат съм — разчувства се Карл-Ерик Хермансон.

— Прекалено сте щедри — похвали ги Розмари.

— Тези подаръци са и за теб, скъпа Розмари — увери я Рут Имерщрьом — учителка по човек и общество, религия и история. — Арне е прав: след себе си ще оставите голяма празнина.

Точно преди един часа колегите се изнесоха. Розмари сложи подаръците върху дъбовия плот под картината, която изобразяваше битката до Йестилрен^[2], а Ева побърза да се качи на горния етаж, за да накара синовете и брат си да слязат най-после.

 

 

— Роберт го няма — обяви Ева след десет минути и се зае да помогне на майка си с мръсната посуда.

— Как така го няма? Какво имаш предвид?

— Не е тук. Постлал си е чаршафи, но го няма горе. Долу — също.

— Кой не е тук? — поинтересува се Кристина, която тъкмо бе пристигнала с мъжа си и с детето, облечени съответно в костюм на „Армани“ и в моряшки.

— Колко красива рокля! — похвали я майка й. — Червеното винаги ти е отивало. На Ева й приличат сини дрехи, а на теб — червени. Направо…

— Благодаря ти, маменце — прекъсна я Кристина. — Кой липсва?

— Роберт, кой друг — отвърна Ева. — Сигурно е излязъл да се поразходи и да пуши. Вероятно има нужда да поразмисли над някои неща. Как спахте в хотела?

— Отлично — увери я Якоб.

Келвин висеше на врата му като парцалена кукла. „Това дете не е наред“ — машинално си помисли Розмари.

— Виждаш ми се изморена, Кристина — каза тя също така машинално. Не се сдържа да премълчи коментара си за вида на дъщеря си. — Не се ли наспахте?

— Даже прекалих със съня. Честит рожден ден, татко. И на теб, Ева. Къде остави подаръците, Якоб?

— Проклятие — изпусна се той. — Забравих ги в колата.

— После ще ги донеса. Още е рано, нали? Ще занесеш ли Келвин горе?

Якоб се подчини. „Виж ти как го командва — изненада се Розмари. — Вчера не го забелязах.“

— Какво е станало с лицето ти, татко? — попита Кристина. — Днес ми се виждаш странен.

— Заради възрастта е — вметна Лейф Грунт.

— И аз се чудя — призна Карл-Ерик и разтърка бузи. — Събудих се в три и половина през нощта и не успях да заспя. Нямам обяснение. Струва ми се, че съм малко изморен.

— Изрежи си космите в носа — напомни му Розмари.

— Татко, върви да подремнеш — посъветва го Ева. — Ако знаеш каква олелия е тук от сутринта — обърна се тя малко язвително към сестра си.

„Не само аз съм станала безчувствена към тях — даде си сметка Розмари. — Те също не се обичат. Ако не изпия нещо срещу тези киселини, ще ме изгорят.“

Братята Грунт се появиха на долния етаж със старателно пригладени коси и с вратовръзки.

— Добро утро, непослушковци — добродушно ги поздрави баща им. — Леле, какви са тези примки на вратовете ви?

— След като се събрахме, ще пийнем кафе и ще хапнем сандвичи — обяви Розмари Вундерлих Хермансон.