Хокан Несер
Човек без куче (30) (Първият случай на инспектор Барбароти)

29

Двата водещи вечерни вестника се отдадоха на словесно блудство. Заглавията варираха от

ЗВЕЗДА ОТ ЕКРАНА — НАМЕРЕН НАРЯЗАН НА ПАРЧЕТА

до

РОБЕРТ ЧЕКИДЖИЯТА ПАКЕТИРАН НА ЧАСТИ ВЪВ ФРИЗЕР

На случая таблоидите посвещаваха общо шестнайсет страници и риалити предаването „Fucking Island“, позабравено от зрителската аудитория, отново зае челно място на жълтите страници и в съзнанието на читателите — за радост на едни, за назидание на други. Освен това и двата вестника бързаха да съобщят тъжната вест, че бременната Мис Хелсингланд’96, която точно преди девет месеца бе прибрала суперджакпота от три милиона и сто хиляди крони заедно с хокейната звезда Гуркан Юхансон, е направила спонтанен аборт и е изгубила плода на любовта им, а после е зарязала Гуркан заради едва двайсетгодишен, но обилно татуиран фронтмен на шведска готик- и хардрокбанда от Шене.

Докато обядваше с франзела, шунка, сирене, банан и двеста милилитра портокалов сок през петнайсетминутната си закъсняла почивка, Гунар Барбароти прегледа набързо двата вестника и ядосан ги изхвърли в кошчето за смет.

— На първите страници сме — отбеляза Ева Бакман, която се появи на вратата. — За кога е насрочена пресконференцията?

— Започва след четвърт час. Прегледа ли разпитите?

— Набързо — сви рамене Ева. — Не открих нищо.

— Съвсем нищо ли?

— Поне на първо четене.

— Какво казаха лекарите?

Ева Бакман седна.

— Разговаряхме с трима, но има още двама, които вероятно са се занимавали със случая. Явно болниците често обновяват персонала си и има голямо текучество. Тези тримата смятат, че Йейн Алмгрен е подлежала на диспансеризация със завишена стенен на сигурност.

— Сериозно? И лаик като мен би стигнал до подобен извод.

— Според лекарите политиците носят вина за случилото се, защото са реформирали из основи закона за психиатричната помощ. От друга страна обаче, клиничната картина на Йейн Алмгрен не е показвала… че е толкова откачена, така да се каже.

— Твърденията на лекарите не са чак толкова неочаквани, нали?

— Прав си. Единият от тях дори каза, че опитът й да убие семейството си не може да се счита за показателен, защото Йейн е била подложена на адекватна медикаментозна терапия.

— Така ли? Ами ако не си е вземала лекарствата?

— В такъв случай не можем да упрекнем никого, казват психиатрите. Нищо няма да постигнем, ако започнем да търсим изкупителни жертви и да отправяме обвинения срещу здравната система. Всъщност…

— Да?

— Всъщност не знам върху какво да се съсредоточим. Нали убиецът е вече известен. Какво смятате вие, господин инспекторе? На мен случаят ми изглежда разкрит.

Гунар Барбароти събори на пода купчина книжа от бюрото си, за да освободи място за лактите си. Подпря се и отпусна глава върху ръцете си.

— Имаме още много работа — възрази той. — Не забравяй, че още не са идентифицирали втората жертва.

— Благодаря ти за напомнянето — отвърна Ева Бакман, лапна две дъвки и започна да движи челюсти, като разсъждаваше усилено: — Според теб кой е този мъж? По-точно: кой е бил?

— Уместен въпрос — Барбароти вдигна лист от бюрото си и го прегледа. — Вилхелмсон смята, че става дума за мъж на възраст трийсет и пет-четирийсет години, най-вероятно водил твърде нездравословен и непостоянен начин на живот. Развалени зъби, следи от спринцовки…

— Ясно. С две думи: наркоман. Колко време е престоял във фризера?

— Много. Вероятно дори повече от Роберт. След няколко дни ще получим отговор и на този въпрос.

— Дали има връзка?

— В смисъл?

— Връзка между мъжа и Роберт.

Гунар Барбароти се почеса по главата.

— Откъде да знам? По всичко личи, че и двамата са познавали Йейн Алмгрен. Ако това се смята за връзка, значи, има.

Ева Бакман присви устни.

— Господин полицай, излишно е да се заяждате. Нека се радваме, че поне открихме убийцата, макар да е вече мъртва. Не ти ли се струва малко парадоксално? Пъзелът е готов, независимо от липсата на едното парче.

— Готов ли? — изсумтя Барбароти. — Какви ги говориш? Можем… Слушай сега. Имаме всички основания да смятаме, че Йейн Алмгрен е убила Роберт Хермансон, нарязала го е на парчета и ги е натъпкала във фризера до тялото на друг нещастник. Доколкото разбирам, това са единствените сигурни факти. Възникват хиляди въпроси, а разполагаме само с един отговор: името на убийцата. Впрочем дори нейната вина не е безспорно доказана и ако си въобразяваш…

— Успокой се — прекъсна го Бакман. — Просто ми се струва странно да знаем кой е извършителят, преди да сме узнали името на втората жертва. Обикновено става тъкмо обратното. Освен това осъзнавам съвсем ясно, че Хенрик Грунт все още се намира в неизвестност.

— Добре. Значи, на едно мнение сме.

— Скоро ще разберем и кой е „съквартирантът“ на Роберт, убедена съм. Подадени са няколкостотин още непроверени сигнала за изчезнали лица. Съгласи се, че постигнахме известен напредък с помощта на Йейн Алмгрен.

— Добре, де — въздъхна Гунар Барбароти. — Напредваме по пътя към ада.

Ева Бакман изхвърли дъвката в кошчето и стана.

— Само се опитвам да ти повдигна духа. Но явно няма смисъл. Успех с пресконференцията, Гунар. Време е да тръгвам към залата. И не забравяй: никакво скърцане със зъби! Прави лошо впечатление.

Барбароти си облече сакото и двамата излязоха заедно от кабинета.

— Изпречи ли ми се онзи плешив идиот от „Гьотеборгс-Тиднинген“ пред очите, ще го удуша — процеди той през зъби.

— Браво, суперченге такова! Ако бързаш, предлагам ти услугите си: ще го нарежа и ще го замразя, нямай грижа.

„На жена не прилича да говори така“ — помисли си Барбароти, но се въздържа да го каже на глас.

В десет и половина вечерта се върна вкъщи и завари Сара в компанията на французин на име Жан. Връщал се от Нуркап към Париж. Пътувал в стар, ремонтиран и преустроен бус „Фолксваген“ заедно с трима свои приятели и се запознал със Сара — така обясни тя — в някакво открито кафене, където тя седнала да пие кафе с приятелки в последните слънчеви дни от лятото. Сара поканила Жан на чаша чай, защото го харесала.

Гунар Барбароти разполагаше със запас от двайсетина френски думи и с умора, натрупана през вече тринайсетчасовия работен ден, промърмори едно „Bon soir“ с добро произношение и се усмихна на младия Адонис. Сара забеляза смущението на баща си, но изобщо не се опита да го извади от затруднението му.

— Обади се някаква жена — съобщи му тя.

— Каква жена?

— Казва се Мариан. Представи се като твоя позната от Хелсингборг. Стори ми се приятна. Май си забравил да ми разкажеш за нея, баща ми.

— Ами…

— Казах й, че си на работа. Обеща да звънне по-късно.

Французинът вметна нещо — неразбираемо за Гунар — и разсмя Сара. Барбароти излезе от кухнята с предпазливо „Salut!“.

„Ако до половин час не се е изнесъл, ще го изхвърля със собствените си ръце — закани се наум инспекторът и влезе в банята. — Дошъл тук да ми се прави на интересен!“

 

 

Мариан наистина се обади, както бе обещала. Гунар тъкмо си бе легнал и тя се извини за късния час.

— Няма нищо — увери я той. — Още не съм си легнал.

— Гледах те по телевизията. Изглеждаше толкова елегантен, интелигентен. Домъчня ми за теб. Как си?

Гунар Барбароти едва преглътна. Отново го връхлетя споменът за гореща средиземноморска нощ под ясно небе, обсипано със звезди. Пренесе се на терасата си в гръцкия хотел… Очаква го чаша узо с маслини, а върху него се движи гола жена с поклащащи се гърди… Господи!

— Добре — изтръгна се най-после от стегнатото му гърло. — А ти?

— И аз съм добре. Но непрекъснато мисля за теб…

Бяха се разбрали да не се чуват един месец, а от ваканцията в Гърция бяха изминали едва две седмици. Би било заядливо да й го припомня. Днес Ева Бакман неслучайно го нарече заядлив.

— И аз не бих възразил да се видим — чу той гласа си. — Но в момента съм ужасно зает в службата.

— Разбирам. Исках само да ти пожелая лека нощ. И да се уверя, че не си ме забравил.

— Как бих могъл да те забравя? — попита Гунар.

— Значи, ако ти се обадя в събота с покана за среща, няма да ми откажеш?

— Не би ми хрумнало. Лека нощ, Мариан.

След час и половина още не бе заспал, французинът явно си тръгна, но Гунар се безпокоеше да не би и Сара да е излязла с него. Не искаше да проверява. През последните двайсет минути в апартамента не се чуваше звук нито от кухнята, нито от стаята й. Гунар обаче не си спомняше външната врата да се е отваряла. Проклятие! Ами ако точно в този момента това френско конте прелъстява дъщеря му в съседната стая?

Мисълта щеше да го подлуди. Даваше си сметка, че Сара е навършила осемнайсет, а той бе осъществил сексуалния си дебют на шестнайсет, но какво от това? Не би пожелал подобно преживяване на любимата си дъщеря.

От друга страна, за нищо на света не би надникнал в стаята й, докато тя лежи гола в обятията на Франц… Проклятие! „Ще се побъркам! Примитивен съм като мъжка горила и страдам от ужасни предразсъдъци. Кой съм аз, та да се бъркам в живота й? Само допреди малко си представях как ме язди гола жена. Съвсем нормално е да…“

Конска опашка! Жан имаше конска опашка. Ако на света имаше нещо, което Гунар Барбароти не понасяше, това бяха мъже с опашки. Приличаха на…

„Пълни глупости! — запротестира неговият свръх-аз. — Просто ревнуваш, татенце! Престани да се намесваш в живота на пълнолетната си дъщеря!“

И така нататък. Мислите се щураха из главата му, наполовина оформени и граничещи с истерия. В разгара на тази безнадеждна вътрешна борба външната врата щракна. Гунар се изправи в леглото и се ослуша… да, точно така, Сара се прибра. Сама ли? Напрегна слух и притаи дъх, докато се опитваше да прецени звука от коридора.

Да, беше сама.

Добре. Гунар си отдъхна. Явно дъщеря му бе решила само да изпрати французина. Разделили са се пред буса му, той я е целунал леко по бузата и са си обещали да поддържат връзка. Разменили са си имейл адресите, а още утре контето ще се носи по магистралата между Дания и Германия. Отлично.

Барбароти погледна часовника. Един без двайсет. „Ще си легна по гръб, ще сплета пръсти над корема си и ще разсъждавам върху случая на Йейн Алмгрен, докато заспя“ — реши инспекторът.

Бодърства още четирийсет и пет минути, а преди да заспи, не успя да намери отговор на всички въпроси. Поне си състави списък в главата.

Сведе броя им до четири. Оставаха, разбира се, още стотици по-маловажни питания, но основните бяха четири.

Първият засягаше връзката между Йейн Алмгрен и Роберт Хермансон. Линда Ериксон бе съобщила за злокобната находка във фризера на сестра си преди цели трийсет и шест часа, ала още не бяха установили откъде са се познавали Йейн и жертвата й.

Ако изобщо се познаваха. Гунар не изключваше вероятността двамата просто да са се заговорили на улицата, Йейн да е примамила Роберт в жилището си, а после да го е убила и нарязала на парчета. В подкрепа на подобно предположение говореха множество факти. Ева Бакман също споделяше тази хипотеза. Наистина, Йейн бе живяла в Шумлинге преди години, докато Роберт още не е бил напуснал дома на родителите си, но двамата бяха учили в различни училища, а и Роберт бе по-голям от нея с две години. От разпитаните никой не знаеше двамата да са поддържали някаква връзка. „А възможно ли е — запита се Гунар Барбароти, докато се взираше в мрака и слушаше как по перваза барабанят дъждовни капки, донесени от вятъра, — възможно ли е тя просто да го е познавала от телевизионния екран и представянето му в онова предаване да го е превърнало в нейна мишена? Ако, разбира се, го е избрала целенасочено, а не е станал случаен прицел на агресията й. Все пак да не забравяме, че Йейн Алмгрен не е била с всичкия си.“

Въпрос номер две: кой е другият убит? Има ли връзка между него и Роберт? А между него и Йейн? Кога е умрял? По обясними причини разследващите знаеха, че земните дни на Роберт са приключили около 20 декември, не по-рано, но колко време бе престоял във фризера неговият побратим? Отговорът на този въпрос предстоеше да се изясни до седмица.

А дали и Роберт Хермансон е бил наркоман? Нима депресията му е отредила място в същата дивизия? Барбароти се съмняваше в тази хипотеза. Не се бяха сдобили с никакви данни Роберт да е злоупотребявал редовно с наркотици, а все пак се ровеха в живота му от половин година. Надали бяха пропуснали нещо. Инспекторът се чудеше дали изобщо има смисъл да търси допирни точки между двамата „съквартиранти“ във фризера.

Номер три… Барбароти открай време обичаше да съставя списъци. Като по-млад изписваше цели тетрадки с такива списъци: на шведски футболисти, на италиански градове, на космонавти, на африкански животни, на най-високите сгради на света, на държавните глави, станали жертва на атентат… И така, въпрос номер три гласеше: защо?

Барбароти се съмняваше дали някога ще се сдобият със задоволителен отговор на този изключително важен въпрос: защо някой убива двама мъже, нарязва телата им на парчета и ги прибира във фризер? Вероятно в дълбините на помраченото си съзнание Йейн Алмгрен е таяла някакъв мотив, но един обикновен криминален инспектор няма как да разбере подбудите й. Освен това убийцата вече е мъртва и ще си остане неразпитана. „Навярно — помисли си Барбароти, — навярно е дори по-добре да не знаем защо го е направила.“

Съществуваше, разбира се, и малка вероятност извършителят да не се казва Йейн Алмгрен — това Гунар отбеляза и пред Ева Бакман. Ако Йейн просто е предоставила на убиеца фризера си… Засега Гунар не желаеше да си представя подобен сценарий, защото той би усложнил допълнително ситуацията. А тя и бездруго беше повече от сложна.

Четвъртият въпрос… Той се оказа най-важен. Безспорно не му даваше мира.

Хенрик Грунт. Когато сутринта получиха заключението, че тялото във фризера не принадлежи на племенника на Роберт Грунт, Гунар Барбароти изпита смесени чувства на разочарование и облекчение. Разочарова се, защото предстоеше още работа по случая, а си отдъхна, защото оставаше някаква надежда младежът да е още жив. Барбароти, естествено, осъзнаваше колко нищожна е тази вероятност. С Ева Бакман обсъдиха подробно въпроса и единодушно стигнаха до извода, че вероятността Хенрик да е жив възлиза на не повече от един процент. Случва се, разбира се, хора да изчезват по собствено желание, за да започнат нов живот. Такива хора често приемат нова идентичност в други държави, ала решението им е продиктувано от сериозни основания. Поне според Гунар и Ева един деветнайсетгодишен младеж, живял като Хенрик, не разполагаше с достатъчно убедителен довод да предприеме толкова сериозен ход. Наистина, младежът дълго бе крил сексуалната си ориентация — впрочем Барбароти и Бакман още не го бяха съобщили на родителите му, неизвестно защо, най-вероятно за да не утежняват допълнително положението им, — но то едва ли би го подтикнало към толкова крайна стъпка: да избяга от всичко и да изостави родителите и брат си в ада на пълното отчаяние. Инспекторите стигнаха до този извод преди осем месеца и сега, след като установиха каква ужасна кончина е сполетяла вуйчо му, продължаваха да се придържат към първоначалната си версия.

Към четвъртия въпрос Гунар прибави една подточка: действително ли между двата случая не съществува никаква връзка? Нима е възможно двама души от едно семейство да изчезнат един след друг от едно и също място в интервал само от двайсет и четири часа и всичко това да е случайно? Каква е вероятността?

От няколко месец Гунар и Ева обсъждаха надълго и нашироко тази вероятност — не през цялото време, но на два-три дни. Преди да заспи в този сякаш безкраен четвъртък, Барбароти прецени, че теорията на вероятностите едва ли важи за събитията на улица „Алведер“. Обеща си още на следващия ден да сподели хрумването си с Бакман.

Доволен от направените изводи и от това решение, обърна възглавницата си и се унесе в сънища за топла гръцка нощ на тераса в Хелсингборг.