Хокан Несер
Човек без куче (46) (Първият случай на инспектор Барбароти)

45

На излизане от залата за заминаващи, през ума й мина мисъл: ако хотелската стая е майчина утроба, тази зала е ферма за кокошки. Сигурно така се чувстват пилетата, като се излюпят.

С една ръка буташе количката с Келвин, с другата теглеше пътната си чанта. С труд си пробиваше път сред тълпата. Учуди се, защото беше едва шест сутринта. „Нима всички самолети излитат толкова рано?“

След десетина минути се ориентира към правилното гише. На опашката пред нея имаше поне дузина пътници, ала тя се успокои, че поне вече се е наредила. Келвин се събуди, но си седеше кротко в количката и не създаваше никакви проблеми — както винаги. Детето в корема й спеше. „Ще се справя — обнадежди се тя. — Ще се махна оттук.“ Ала тази смела, почти самонадеяна мисъл я стресна. „Не бързай да се радваш — скастри се наум. — За бога, не предизвиквай съдбата.“ И докато бавно напредваше към младите, спретнати жени в униформи, Кристина усети как я обзема спокойствие. „Какво би могло да се обърка? Всъщност почти нищо. Защо се страхувам, че някой е разбрал?“

Реално погледнато, тя нямаше основания за такива опасения. Едва ли близките и приятелите й биха се учудили, че не им се обажда през следващите две седмици. Всички знаеха за екскурзията до Тайланд. Няма как да разберат, че Кристина е тръгнала дванайсет часа по-рано не за Банкок, а за Малага. Дори бе измислила обяснение за пред бавачката: решихме да вземем Келвин с нас, съобщи й тя; наистина в последния момент, но в самолета се отвори свободно място.

Кристина разполагаше с четиринайсет дни, а после… е, издържи ли дотогава, ще се намери изход.

Щеше да мисли нещата едно по едно и да не се тревожи прекалено.

Ако, разбира се, се налагаше да продължи да живее. Най-важното беше да предпази децата си. Страховете й от снощи не се бяха уталожили, а след шест седмици очакваше появата на второто си дете. Тези четиринайсет дни преднина трябваше да се разтеглят още малко. Как не се сети по-рано за предстоящото раждане? Защо от време на време забравяше нероденото си дете? Възможно ли е една майка да пренебрегва този факт?

От друга страна, Кристина не бе имала време да планира почти нищо. Страхът, че самонадеяността й ще й изиграе лоша шега, се появи отново и размаха червеното си платнище като тореадор. Лесно е да си въобразиш, че целият тунел е осветен само защото си зърнал светло пламъче в края му. Лесно е да се зарадваш предварително.

„Никакви планове, преди да се издигнем във въздуха — каза тя. — Впрочем дори и тогава. Ще мисля само за няколко часа напред, най-много за ден. Това е напълно достатъчно.“ Пред нея стоеше възрастна двойка. Държаха се за ръце. И двамата имаха хубав загар. Навярно шведи, живеещи в чужбина. Бяха се върнали за седмица да видят роднините и се прибираха към слънчевия си рай. Мъжът носеше по-омачкан ленен панталон в мръснобяло, а жената — дълги панталони и туника в морскозелено. Докато ги гледаше, я прободе завист. Двамата старци навярно наближаваха осемдесетте, но изглеждаха толкова влюбени. „Никога няма да изживея такова щастие. А и съм неспособна да преодолея завистта си. Дори това не се научих.“

Отровните мисли отново я нападнаха и изведнъж тя си спомни какво бе сънувала. Не Роберт, а Хенрик. И не хубавия сън, който си бе пожелала, а кошмара от онази нощ, от онези часове — не, всъщност беше само един час, не повече, — когато двамата все пак успяха да изконсумират страстта си, преди всичко да се разпадне на парчета.

В съня й Хенрик беше същият онзи стеснителен, непохватен младеж с младо тяло, непознало много ласки. Пак се намираха в хотелска стая, но тя не беше себе си, а някой, който стоеше пред прозореца и наблюдаваше как двамата се любят в леглото. Чак след известно време й се изясни, че тя всъщност е влязла в тялото на Якоб. Взираше се в Хенрик с очите на съпруга си и след като го осъзна, нададе бесен вик, хвърли се през прозореца да раздели любовниците, но преди да стигне до леглото, се събуди. Тогава не си спомняше нищо от съня. Чак сега — час и половина по-късно — се сети. Странна работа. Как така сънища, потънали в забравата на съзнанието, изведнъж се завръщат? Какво означава това? Кристина усети как капка пот се отдели от подмишницата й и се търкулна по тялото й. В главата й зазвуча тон: нисък, едва доловим, по-скоро вибрация. „Какво ми става? — ужаси се тя. — Полудявам ли?“ Дойде ред на възрастната двойка да регистрира багажа си. Кристина пристъпи крачка напред към жълтата линия. Пое си дълбоко дъх и сключи ръце.

Получи се. За пореден път й се бе разминало. Само десет минути по-късно детската количка и пътната й чанта вече бяха регистрирани. Оставаше да мине през летищната проверка на ръчния багаж и да почака час на изход 15. Хвана Келвин за ръка и тръгна към скенерите. Показа двете бордни карти на един късо подстриган младеж в бяла риза и тъмна вратовръзка. Той й кимна вежливо, но не й върна документа.

— Секунда — помоли и кимна на свой колега.

Колегата му се приближи, огледа бордните карти, усмихна се на Кристина и Келвин и ги помоли да го последват през близката врата.

— Защо е необходимо? — попита тя.

— Свързано е с бременността ви — обясни дружелюбно служителят и я подкани да влезе в малка стая с две маси с по два стола до всяка. — Както навярно знаете, поемате известен риск, като летите в това състояние, и затова ще се наложи да попълните някои документи, формалност, нищо повече. Заповядайте, седнете.

Тя седна и сложи Келвин върху коляното си.

— Защо не ни предупредиха още когато регистрирахме багажа? — поинтересува се Кристина. — Или преди да купя билетите?

Той не отговори. Отвори се друга врата. Първоначално тя не го позна. Не разбра защо този човек влиза при нея. Но после бързо се досети. За всичко.

Той се прокашля.

— Кристина Хермансон, съпругът ви е открит мъртъв в дома ви на улица „Мусерунвеген“ в квартал „Гамла Еншеде“. Задържана сте по подозрение в убийство.

За миг тя затвори очи. Пак ги отвори.

— Разбирам, инспекторе. Явно сте схванали всичко. Съжалявам, задето се принудих да ви лъжа.

— Няма значение.