Хокан Несер
Човек без куче (5) (Първият случай на инспектор Барбароти)

4

Якоб Вилниус отвори барчето и извади бутилка „Лафройг“.

— Искаш ли?

— Келвин заспа ли?

— Като къпан.

— Добре, налей ми един сантиметър. Какво казваше за Джеферсън?

Кристина се облегна в големия диван с форма на банан и се опита да прецени дали е ядосана, или просто изморена.

Или очаква прилив на раздразнение и се чувства психически напрегната заради мълчаливия конфликт, който неизменно щеше да отрови следващите й дни. „Трябва да се отърся от тези нелепи и недостойни усещания — помисли си тя. — Ще оставя тук душата си и ще се включа в театъра. Голям човек съм. Освен това ще мине бързо.“

Якоб постави две чаши върху масата и седна до нея.

— Обади се от Осло.

— Джеферсън ли?

— Да. Ще успее да се отбие в Стокхолм. Много важно е да се срещна с него няколко часа преди Коледа.

Раздразнението я връхлетя за секунда.

— Какво се опитваш да кажеш?

Якоб прикова изпитателен поглед в нея, докато въртеше чашата в ръката си. „Непроницаем като котка, вторачена в телетекст“, помисли си Кристина. Нищо ново. По устните му — извити като контурите на дивана — не се долавяше ирония, а бледозелените му очи не издаваха никакви намерения. Някога тя копнееше да се потопи в тези очи. Именно това само привидно отсъствие на съпротива го превръщаше в непобедим противник и създаваше впечатлението, че… — Кристина отмести поглед от него и се замисли — … че всеки назряващ конфликт съществува само в нея. Струваше й се ужасно несправедливо; преди четири години я бе омаяла именно тази негова примитивна гъвкавост. Така ли да я нарече? През ума й светкавично — и не за пръв път — прелетя мисълта, че вероятно точно това качество ще се превърне в причина да го зареже. „Повече би ти отивало да участваш във филм, Якоб Вилниус. Много повече.“

— Наздраве, Кристина. Опитвам се да кажа, че ако американците имат желание да инвестират десет милиона в проекта „Самсон“, ще бъде глупаво да пропилеем този шанс заради някаква противна семейна вечеря. „Противна“ е определение от устата на посветен в тази традиция и уравновесен наблюдател, какъвто аз не…

— Разбрах те. И кога по-точно пристига този Джеферсън?

— Във вторник вечерта. На следващия ден по обяд заминава за Париж. Но по думите му една работна закуска в сряда се вмества напълно в рамките на възможното.

— В рамките на възможното ли? Ще се приберем чак в сряда вечер.

— Сигурно. — Вниманието на Якоб се пренесе върху ноктите му. Наблюдаваше ги с извънредно усърдие. Да не ги брои? — Кристина, знаеш, че винаги се включвам в този спектакъл, но доколкото разбирам, нищо не пречи да тръгна във вторник вечерта. Или през нощта. А вие двамата с Келвин ще се върнете или с влака, или с Роберт. Нали спомена, че той ще си тръгва в сряда. Впрочем много се радвам, че ще дойде и той.

„Радваш се? — изуми се мислено Кристина. — Какво радостно има?“

Отпи от чашата и съжали, задето не поиска да й налее два сантиметра. Или направо четири.

— Ако съм разбрал правилно — продължи Якоб, — никой не очаква да останем там през цялата нощ. Все пак ще отседнем в хотел, няма нужда да им казваме кога тръгваме, нали?

Тя си пое дълбоко дъх:

— Ако срещата с Джеферсън е толкова важна и вече си взел решение, струва ми се напълно излишно да се съветваш с мен, Якоб.

Даде му секунда да възрази, но той продължи да отпива от уискито си и само кимна с интерес.

— А и откъде да знам какви планове имат? Все пак ще празнуваме юбилея на сестра ми и на баща ми. Ще видиш цялото семейство накуп за пръв, а вероятно и за последен път. Нали нашите смятат да продадат къщата и да се преместят на „Сенилното крайбрежие“. Семейството ми преживя ужасен скандал, татко през целия си живот се е старал да бъде един вид морален стожер на дребната буржоазия, изобщо честен човек, и ненадейно по телевизията дават как единственият му син лъска бастуна… Не, нямам представа какво ни очаква в Шумлинге, но ако се налага да закусваш с някаква клечка, поне се постарай нашите да не разберат.

Якоб избра най-лесния начин да отговори на нападките й. Хвана се за думите й и се престори, че не схваща ироничния подтекст.

— Добре — съвсем неутрално каза той. — Предлагам да тръгна в девет в сряда. Ще се обадя на Джеферсън да потвърдя.

— Ами ако празненството продължи след полунощ?

— Ще тръгна след това. Ще взема разстоянието за три часа. Нужни са ми не повече от четири-пет часа сън.

— Прави каквото искаш. Кой знае, може с Келвин да се приберем с теб.

— Нищо не би ме зарадвало повече — отвърна Якоб с нежна усмивка. — Искаш ли още мъничко? Това магарешко мляко е много хубаво.

 

 

В два и половина през нощта Кристина се събуди и стоя будна около час. Малките часове не са подходящо време за размисъл, увери се за пореден път тя.

„Няма да се получи. С Якоб никога няма да се сработим. Свирим различни пиеси, инструментите ни не са настроени в една тоналност…“

Аргументите се лееха бавно, но безспир един след друг и тя не се опитваше да ги спре. В съзнанието й непрекъснато изплуваха метафори. „Не се намираме в една и съща стая, не говорим на един и същи език, не се понасяме както олиото и водата, никога не му хрумва нещо сходно с моите мисли… След пет години… след пет години ще се явя на първата си родителска среща в училище като самотна майка. И защо, по дяволите, да си търся друг мъж? Вече не ми останаха сили… Прекалено взискателна съм — помисли си тя след минута. — Ето така би ме охарактеризирала Ева. Безгрешната Ева. «Не бъди толкова непокорна, сестричке. Радвай се на онова, което имаш, защото можеше да е и по-лошо.»

На Кристина, разбира се, и през ум не й минаваше да обсъжда проблема си с Ева.

Но ако все пак й сподели… «Изискванията ти са прекалено високи и очакваш твърде много» — би казала Ева. — Защо си въобразяваш, че някой — и то мъж! — ще се заинтересува да се впусне в лабиринтите на обърканата ти женска душа? Само погледни с какви ръкописи се занимаваш! Всички, освен теб в екипа си вършат задълженията по договор, само ти си усложняваш работата и после губиш двойно повече време за редакция. Непрекъснато променяш, поправяш, доизкусуряваш… Назначили са те да произвеждаш боза, върши си работата и не се прави на интересна! Светът няма да разбере висотата на гения ти.“

Ето така би я скастрила Ева. Ако й довери нещастието си.

Само минута по-късно по бузите й плъзна редовната бледност. Кристина мина зад барикадата на Ева и насочи копието срещу себе си. „В главата ти не се крие никакъв гений, Кристина Хермансон! Не притежаваш и грам оригиналност. Лишена си от неподправен творчески талант. Ти си просто една недоволна млада кучка с мания за величие. Винаги си била такава, а занапред единствената промяна в същността ти ще бъде свързана с възрастта: ще станеш застаряваща, а после стара кучка.“

Тя стана и изпи чаша портокалов сок. Хапна сандвич с пълнозърнест хляб и сирене чедър. После застана пред огледалото в банята и разгледа тялото си. Не изглеждаше променено, макар преди няколко години да бе по-младо: стегнати гърди, плосък корем, приятно закръглени бедра. Нито следа от целулит. Изглеждаше много женствена. Ако беше мъж, гледката би й харесала.

Но вече се бе предала в ръцете на един самец за цял живот, нали? А той предпочиташе да се любят на тъмно. Най-вероятно, защото не искаше Кристина да вижда шкембето му. И така, единствена тя от време на време гледаше на светло добре поддържаното си тяло. Беше на 31, Якоб — на 43. Ако вместо да се събере с дванайсет години по-стар, си бе намерила дванайсет години по-млад мъж, значи щеше да се люби с деветнайсетгодишен. От вътрешната страна на бедрата й плъзна сладостна тръпка, но само толкова.

„Колко сме жалки и смешни ние, хората! — мина й през ум. — Защо губим толкова време и енергия в усилията да убедим себе си в смисъла на така наречения ни живот и по този начин го превръщаме в себично пътуване към гроба? Трябва да стана религиозна — осени я изведнъж. — Или поне да започна да се интересувам от нещо: от китове, от жените в Афганистан, от застрашени видове… Или поне от съпруга си и сина си?“

А защо не и от Роберт? Кристина не би си простила, ако брат й се самоубие.

А Якоб?

Как ще намери сили да продължи да живее с него?

 

 

Още при първата им среща той не пропусна да я поласкае. Похвали ръкописа й като най-забележителния сред общо двайсет и четири изпратени и погъделичка женската й суетност. Назначи я веднага. Тогава Кристина беше на двайсет и седем, но хлътна по него като наивна хлапачка, зажадняла за комплименти.

Запознаха се през май 2001-ва, а през август същата година се любиха за пръв път. Десетина минути преди да започнат, той й призна, че е женен и има две петнайсетгодишни дъщери близначки.

Тази откровеност го направи още по-привлекателен в нейните очи. След по-малко от шест месеца той се разведе и така опроверга мрачните пророкувания на приятелката й Карен („Никога не се развеждат! Как може да си толкова глупава! Никога ли не си отваряла книга по психология през живота си? Амеби като теб трябва да ги подложат на стерилизация!“). А чак когато Кристина забременя и вече подготвяха сватбата, тя научи, че Аника, майката на близначките, е изпреварила мъжа си с година в коварната игра кой-ще-си-намери-по-рано-нов-партньор. Всъщност новината й съобщи не Якоб, а Лиса — едната от двете близначки-пантери:

— Само не си въобразявай, че си изместила майка. Тя само чакаше да се появи някоя като теб!

Семейството на Якоб се премести в Лондон по времето, когато се роди Келвин. Аника и близначките си имаха нов алфа-самец. Споменът за тях избледня като стара снимка на силна слънчева светлина. Отношенията им с Якоб изглеждаха много странни за Кристина и тя се досещаше, че нещо в семейството е куцало сериозно, ала защо да рови из стари истории?

Къщата в „Гамла Еншеде“ струваше безумно скъпо, но Якоб Вилниус разполагаше с пари, престижна работа и отговорен пост. Представляваше нещо като златно момче в епохата на модерната, деперсонализирана, изцяло дигитална телевизия и бе изтърпял благополучно тежкия характер на две непоносими шефки — задача, непосилна за никой нормален човек. („Да, у него има нещо специално — отдавна бе признала пред себе си Кристина. — Но отсега не може да се каже дали занапред неговите качества ще се окажат полезни, или вредни за съвместния ни живот.“)

„Той се уреди с дванайсет години по-млада съпруга — мислеше си Кристина в тежки мигове. — С мен удари шестица от тотото и докато се съгласявам да се чукаме два пъти седмично, няма да ме зареже. А ако някой хубав ден умра от глад, сама ще съм си виновна.“

Ала през последните месеци недоволството от ежедневието им я глождеше все по-силно. Вече не можеше да го отрече. Изпитваше неистово желание да… „… да направя какво именно? — запита се тя и излезе от банята. — Да накажа Якоб?“ Що за нелепи мисли! Какво би спечелила тя, ако накаже Якоб? Що за подлости се промъкваха в съзнанието й?

Но разумът и чувствата отказваха да се помирят. Вечно се държаха за гушите. Ето в това се състоеше проблемът и Кристина го осъзнаваше.

„Колко съм примитивна — укори се наум тя и пак легна в двойното легло на безопасно разстояние от Якоб. — Но поне си давам сметка защо се държа така. Какво да се прави? Такъв е животът. Bonjour tristesse^[1]… Но какво да правя? Или по-скоро: какво бих искала да направя?“

Коя част от живота й изведнъж започна да й се струва повече или по-малко непоносима?

Ала преди да пристъпи към тези доста общи въпроси, сънят най-сетне я надви. И по-добре, защото след по-малко от три часа Келвин щеше да се събуди и да започне да изисква вниманието й. Макар и мълчаливо.

 

 

Едва ден след скандала с Роберт майка й се обади да пита дали Якоб има нещо общо с участието на сина й в онова предаване.

Кристина веднага отхвърли тази възможност, но вечерта не се стърпя и подхвърли пред мъжа си за съмненията на Розмари. Най-неочаквано Якоб прояви признаци на гняв.

— Кристина, що за инсинуации? Много добре знаеш, че нямам нищо общо, а и неведнъж съм ти казвал какво мисля за Линдманер и Кранце.

— Извинявай, мама ме попита. С татко са направо потресени.

— Представям си — кимна Якоб. — Да ти призная, случилото се има и добра страна. Така занапред такива телевизионни проекти все по-трудно ще получават одобрение.

— Значи, смяташ, че постъпката на Роберт може да донесе и нещо положително?

— Защо не? Ако хората искат да гледат такива предавания, ще трябва да слязат малко по-надолу по скалата и да си пуснат порноканал, нали?

Якоб, разбира се, имаше право. Кристина се дразнеше от навика му непрекъснато да споменава скалата. Най-общо в развлекателната телевизионна индустрия съществуват три нива на качество. Най-долу се намират риалити предаванията, а сред тях — „Fucking Island“ като най-блудкавото шоу на всички времена; в средата — сериали, викторини, дискусионни предавания в студиа с дивани, където се обсъждат наболели проблеми и се провеждат така наречените социални анализи. А на върха величествено се извисява старата Драма — от няколко години тя се подвизаваше под друго име и всъщност почиваше на стари лаври от седемдесетте и осемдесетте. Ето в тази област работеше Якоб и носеше най-приятната отговорност. Там дори не вземаха насериозно гледаемостта. Интересуваха се само от качеството и международните награди.

И така, макар от време на време скалите да подлежаха на обсъждане и на модификация, не съществуваше съмнение, че Роберт Хермансон, братът на Кристина, се намира в абсолютното дъно на класацията. Беше си спечелил само мимолетна слава, но двата милиона зрители надвишаваха аудиторията, която бяха събрали последните шест продукции на Якоб Вилниус, взети заедно.

Ако не се броеше новият филм за самотника на остров Форьо^[2]. Нямаше две мнения по въпроса: шоуто трябваше да продължи.

 

 

Докато беше в майчинство, Кристина твърдо реши да си смени работата, но после се оказа, че няма избор. „Още една година — каза си тя, — ще потърпя още година и после край.“

Годината изтече на първи ноември. Вече наближаваше Коледа, а Кристина продължаваше да изсмуква от пръстите си идеи и да пише сценарии за евентуалното продължение на един разпердушинен от критиците сериал — драма за министър-председател и нация в криза. Занимаваше се и с още няколко подобни проекта. С Якоб бяха направили резервация за двуседмична почивка на Малдивите от 20 януари. Тя прецени, че е по-добре след почивката да подаде молба за напускане и да се захване с нещо ново.

— Прекаляваш със скоростта — отбеляза Якоб. — Бързаш ли за някъде?

Тя намали на 100 км/ч.

— Да спра ли да хапнем?

Якоб погледна Келвин.

— Нека първо принцът да се събуди.

— Добре. За какво мислиш?

Той забави отговора си с няколко секунди.

— За семейството ти. Може да ги използваш за сценарий.

— Гледай си…

— Не, говоря сериозно. В САЩ вече са снимани няколко критични риалити предавания, подобни на документални филми. В Швеция още никой не е осъществил такъв проект. Да заснеме какво се случва в едно семейство, докато…

— Престани, Якоб. Още една дума по темата и ще забия колата в първата скала.

Докосна ръката й със замислен вид.

— Извинявай — каза след известно време. — Просто ми се струва, че цялата ти фамилия се състои от много интересни персонажи… всъщност доста типични.

— Типични за какво?

— За времето, в което живеем.

Кристина очакваше продължение, но напразно. Якоб продължи да прелиства „Афтонбладет“. Интересни персонажи? И кой само го казва! Якоб, единствено дете в богаташко стокхолмско семейство. Преди седем години, за по-малко от десет месеца, родителите му починали от рак, но засягащ различни органи при двамата. От родословното дърво на Якоб живи бяха само роднините му по низходяща линия — избледнелите в спомените му близначки и Келвин — като се изключи чичо му в Дания, който от десет години береше душа и след смъртта си щеше да му остави голямо наследство. Да, Кристина определено имаше основания да се пита какво ли влага съпругът й в определението „типични“. И в израза „времето, в което живеем“.

— Всъщност си прав — съгласи се тя. — Като се замисля, семейството ми наистина притежава голям развлекателен потенциал.

Този път Якоб предпочете да схване подтекста в думите й.

— Не харесваш никого от тях — отбеляза той. — Не разбирам защо тогава продължаваш да ги защитаваш толкова ревностно пред мен. Вижда ми се незряло.

— Не е лесно да ампутираш части от тялото си само защото не ги харесваш — обясни търпеливо тя. — Макар Исус Христос да проповядва обратното. Иначе никога не съм имала нищо против Роберт… до онази случка.

Якоб отново се замисли. Сгъна вестника и я изгледа изкосо.

— От няколко дни си ми сърдита. Ще ми дадеш ли шанс да се поправя, ако съм сбъркал? Хайде, изплюй камъчето.

Преди Кристина да отговори, Келвин изсумтя и се събуди. Повече не обсъждаха темата.