Хокан Несер
Човек без куче (2) (Първият случай на инспектор Барбароти)

1

В неделя, 18 декември, Розмари Вундерлих Хермансон се събуди малко преди шест с доста ясна картина в главата.

Застанала на някаква врата, тя гледа към непозната градина. Лято е или ранна есен. Вниманието й привличат две дребни, дебели, жълто-зелени птици, кацнали върху телефонна жица на петдесетина метра. В човките си държат балончета с реплики като в комиксите.

„Трябва да се самоубиеш“, пише в едното балонче.

„Трябва да убиеш Карл-Ерик“, гласи другото.

Посланието несъмнено е предназначено за нея. Не друг, а тя, Розмари Вундерлих Хермансон, трябва да се самоубие. И да убие Карл-Ерик.

Последният е съпругът й. Едва няколко секунди по-късно тя осъзна, че тези два откачени постулата са останали в главата й заради нещо, което е сънувала. Просто сънят бе изчезнал бързо от съзнанието й и бе оставил единствено двете причудливи птици. Странно.

Полежа, обърната надясно. Вторачи се в обгръщащия я мрак с надеждата да зърне зачатъци на утрото, което вероятно още се намираше в района на Урал. Докато слушаше неизменно спокойното дишане на Карл-Ерик, Розмари осъзна неумолимостта на фактите. Птиците разпериха криле и отлетяха, ала недвусмисленото им послание остана.

Тя или Карл-Ерик. И толкова. Между балончетата с двете изречения тя зърна „или“, а не „и“. Следователно едното изключваше другото. Сякаш… сякаш абсолютна необходимост налагаше тя да избере един от двата варианта. „Исусе“, помисли си Розмари, преметна крака над ръба на леглото и седна. Защо става така? Нима семейството й вече не е изпило горчивата чаша до дъно?

Розмари изправи гръбнака си. С добре познатата й болка около третия и четвъртия прешлен се появиха и мислите за ежедневните грижи: успокояващ, но и много скучен балсам за душата. Прие го с вяла благодарност, пъхна ръце под мишниците си и се завлече към банята. „Сутрин хората са толкова беззащитни — мина й през ум. — Толкова оголени и уязвими. Къде се е чуло и видяло шейсет и три годишна учителка по ръчен труд да убие съпруга си? Пълен абсурд.“

Е, Розмари преподаваше не само ръчен труд, но и немски, ала този факт не променяше нищо. Постъпката й не изглеждаше по-приемлива. Каква, по дяволите, разлика има дали преподава ръчен труд, или немски?

„Остава само да съкратя своя престой в долината на сълзите“, заключи Розмари Вундерлих Хермансон, включи осветлението, огледа голямото си безинтересно лице и забеляза, че някой му е лепнал усмивка.

„Защо се усмихвам — запита се тя с недоумение. — Няма нищо радостно. През целия си живот не съм се чувствала по-зле, а Карл-Ерик ще се събуди след половин час.“ Как се беше изразил училищният директор? Силно отекваща метална сплав, която… която какво?.. която изигра своята роля като резонатор на морала и знанията у подрастващото поколение. Как, за бога, му бе хрумнало подобно нещо? Пълен глупак. Випуск след випуск, поколение след поколение, в продължение на четирийсет години. Внушителен бор в гората на педагогиката.

Да, Флескбергсон нарече Карл-Ерик внушителен бор в гората на педагогиката. Дали не вложи и щипка ирония?

„Едва ли“, помисли си Розмари Вундерлих Хермансон и вкара електрическата четка в дясната си буза. Вера Рагнебьорк, единствената, която освен Розмари преподаваше замиращия немски език в училището в Шумлинге, обичаше да повтаря, че Флескбергсон е опериран от нюх към иронията. Затова с него не можело да се разговаря като с нормален човек. А вероятно именно този недостатък му бил помогнал да се задържи на поста училищен директор повече от трийсет години, или поне според Вера.

Флескбергсон, по-малък от Карл-Ерик само с година, тежеше с четирийсет килограма повече от съпруга на Розмари. Допреди осем години, когато при трагичен инцидент съпругата му Берит почина, след като падна от ски влека в Кицбюел и си счупи врата, двете семейства се виждаха редовно. Играеха бридж, ходеха до Стокхолм на театър. Заедно прекараха катастрофална почивка на остров Крит. Понякога Розмари си спомняше с тъга за Берит, но Флескбергсон никак не й липсваше. Компанията му, де.

„Защо пропилявам скъпоценните си сутрешни минути с мисли за тази кръгла нула? — запита се тя. — Защо не се отпусна и не си прочета вестника? Май започвам да откачам.“

 

 

Но чашата с кафе и вестникът не й подействаха ни най-малко успокоително. Нападаха я само черни мисли. Вдигна очи към кухненския часовник (купила го беше от ИКЕА съвсем импулсивно за 49 крони и 50 йоре през есента на далечната 1979-а; далечна и въпреки това неизличима от паметта й) и видя, че са минали двайсет минути след шест. Оставаха още поне седемнайсет часа, докато стрелките се смилят над нея и дойде време да се мушне пак в леглото, оставяйки зад гърба си поредния безсмислено прекаран ден. А после да заспи и да спи колкото се може по-дълго…

Днешната неделя представляваше вторият ден след пенсионирането й — последното значимо житейско събитие преди смъртта, както дружелюбно се бе изразил един познат. Само да имаше под ръка оръжие, Розмари щеше мигом да докаже с личен пример истинността на това твърдение; щеше да изстреля куршум в главата си, преди Карл-Ерик да влезе в кухнята и като всяка сутрин неизменно да изпъне гръден кош и да се похвали, че е спал като бебе. Ако статиите, които Розмари бе чела за изживяването да си на косъм от смъртта, са верни, и духът й действително се въздигне към тавана, би й било интересно да наблюдава реакцията на Карл-Ерик, когато я намери с лице върху масата, потопено в голяма локва топла кръв.

Хората не постъпват така. Особено когато нямат надеждно оръжие, а и нали трябва да помислиш и за децата. Розмари отпи от кафето, опари си върха на езика и превключи на ежедневна вълна. Какво я очаква през този втори ден след края на професионалния й живот?

Да изчисти цялата къща — ето какво. Утре щяха да заприиждат деца и внуци, а във вторник предстоеше големият ден.

Денят, който трябваше да бъде с главно Д, но се очакваше да се превърне в грандиозен провал заради Роберт. Точно така. Цяла есен планираха как ще поканят между сто и сто и двайсет души на празненството. Да поканят повече ги възпираше единствено капацитетът на наетата зала, но след поредната — осма или дванайсета — среща на Карл-Ерик с разпоредителя Брюндин, последният заяви, че сто-сто и десет души няма да бъдат никакъв проблем.

По-точно, нямаше да бъдат никакъв проблем. Скандалът около Роберт избухна в събота, 12 ноември. Бяха запазили залата отдавна, но разпоредителят склони да отменят резервацията без санкции. Вече бяха изпратили около седемдесет покани и бяха получили двайсет потвърждения. Хората все пак проявиха разбиране, след като им обясниха, че с оглед на създалите се обстоятелства предпочитат да празнуват в тесен семеен кръг и грандиозното тържество се отменя.

Да, доста хора проявиха разбиране към затруднението им. Зрителите на предаването наброяваха близо два милиона, а който го бе пропуснал, узна за него от вечерната преса още на следващия ден.

РОБЕРТ ЧЕКИДЖИЯТА. Водещото заглавие се запечата в майчиното сърце на Розмари като дамга върху крастава свиня. Тя не се самозалъгваше: докато е жива, този ужасен епитет неизменно ще съпровожда името на Роберт в мислите й. Розмари се зарече никога, никога повече да не разгърне „Афтонбладет“ или „Експресен“. Досега нито веднъж не бе нарушила това свое обещание.

 

 

И така: големият празник се смали до семейно тържество в тесен кръг.

В училище колегите й също се държаха дискретно. Пред лицата им падна жалостива, деликатна завеса. След общо шейсет и шест години стаж съпрузите Хермансон се бяха оттеглили дружно от окървавената писта на педагогиката, както се изрази някой умник, но не Флескбергсон. На сбогуване колегите им отбелязаха събитието със събиране на колектива и с торта, с шейсет и шест червени рози и подарък — сервиз от кована мед. Още щом разкъса опаковъчната хартия и зърна сервиза, Розмари се усъмни дали чашите не са същите, които осмокласниците на Елунсон бяха изработили по време на часовете по металообработка при нея, за да не им навърти „слаб“. Елунсон, за разлика от Флескбергсон, притежаваше добре развит нюх към ироничното в живота.

Шейсет и пет плюс четирийсет е равно на сто и пет — вторият важен сбор през декември. За Розмари не беше тайна, че Карл-Ерик малко се ядоса, задето сборът не е сто, но срещу фактите не се рита. Всъщност Карл-Ерик никога не се опитваше да променя фактите. Розмари се протегна колебливо, за да раздвижи гръбнака си, но без да става от стола. Върна се в онази нощ преди четирийсет години, когато успя да потисне две контракции и устиска, докато стрелките минат дванайсет. Карл-Ерик не успя да прикрие радостта си, задето първородната му дъщеря излезе от майчината си утроба не кога да е, а точно на двайсет и петия му рожден ден. Ева и Карл-Ерик имаха невероятно силна връзка. Розмари смяташе, че тази връзка е била създадена още тогава, при раждането на дъщеря й. Още тогава, в болницата в Йоребру, четири минути след полунощ на 20 декември 1965. Акушерката носеше името Жералдин Тюлпин — поредният незабравим факт от въпросния ден.

В семейството Коледа се празнуваше някак извратено. Розмари, разбира се, никога не бе изричала на глас това свое виждане, но, реално погледнато, „извратено“ описваше най-точно коледното празненство в дома им. Всички нормални хора, независимо дали християни, или не, възприемат 24 декември като оста, около която се завърта зимният мрак, но при семейство Вундерлих-Хермансон тази роля изпълняваше 20-и: рождената дата на Карл-Ерик и на Ева. Следващият ден беше най-краткият в годината, сърцето на мрака. И кой знае как Карл-Ерик — без да се мъчи да променя фактите, но все пак намесвайки се в неумолимата им логика — бе успял да издейства еднодневно изместване и така да постигне троен празник в семейството: неговият рожден ден, рожденият ден на Ева и денят, когато светлината се завръща на Земята.

Още от раждането си Ева се превърна в любимка и най-голяма слабост на баща си. На нея Карл-Ерик възлагаше най-големите си надежди. Той дори не се стараеше да прикрива предпочитанията си към първородната си дъщеря.

— Някои деца са от по-висок карат от други, такива са законите на генетичните комбинации — обясни веднъж той на събиране, където, противно на навиците си, попрекали с коняка. — Независимо дали ни харесва, или не.

„А както изглежда — помисли си мрачно и жлъчно Розмари, докато си наливаше втора чаша с кафе, която окончателно да задълбочи проблемите й със съня, — Карл-Ерик безспорно заложи на правилния кон.“

Ева беше скала, а Роберт — черната овца. След последния си гаф щеше да си остане такъв завинаги. Навярно не си струваше да се преструват, че са изненадани от кашите му. А Кристина? Тя си беше, каквато си е била винаги; детето успя да я поукроти и последните няколко години изминаха без особени сътресения, но Карл-Ерик упорито продължаваше да предупреждава жена си и този път да не бърза да се радва.

„Нима някога изобщо си бързал да се радваш?“ — питаше го наум Розмари всеки път, когато чуеше неизменните му предупреждения.

И сега, седнала в тъмната, още неогряна от изгрева кухня, тя отново си го помисли.

В същия миг Карл-Ерик влезе.

— Добро утро! Направо не е за вярване, но въпреки всичко спах като бебе.

— Обзема ме ужас — отрони тя.

— От кое? — попита той и включи термоканата. — Къде остави новия буркан с чай?

— На втория рафт. При мисълта, че ще продадем къщата и ще се преместим в онази урбанизация, ме хваща паника. Не, отляво.

Карл-Ерик събори няколко чаши и буркана.

— Ур-ба-ни-за-сион — изговори той с пълнозвучни испански фонеми. — Знам, че в момента те глождят разни съмнения, но един ден ще ми благодариш.

— Не ми се вярва — възрази Розмари Вундерлих Хермансон. — Никак, ама никак не ми се вярва. Трябва да си подкъсиш космите в носа.

— Розмари — подзе Карл-Ерик и изпъна гръдния си кош, — тук не мога да погледна хората в очите. А човек трябва да върви с гордо вдигната глава.

— И да умее да се огъва — контрира тя. — И това ще мине. Хората ще забравят и всичко ще си тръгне постар…

Карл-Ерик тресна бурканчето с новия си чай върху плота.

— Вече го обсъдихме. С Лундгрен се разбрахме да подпишем документите в сряда. Не издържам повече в този град. Баста. Тук ни задържат само страх и нерешителност.

— Живеем тук от трийсет и осем години — напомни тя.

— Стига толкова. Това втората ти чаша кафе ли е? Не забравяй какво съм ти казвал за кафето.

— Освен това се местим в село, което дори няма име.

— Ще се сдобие с име, щом испанските власти вземат решение. Ще казваш, че отиваме в Естепона.

— Естепона се намира на седем километра. А до морето са четири.

Той не отговори. Поля здравословните зелени чаени листа с вряла вода и извади пълнозърнестия си хляб със слънчогледови семена от специалната кутия. Розмари въздъхна. От двайсет и пет години непрекъснато обсъждаха хранителните й навици. От двайсет и пет дни непрекъснато обсъждаха продажбата на къщата и преместването в Испания. Макар че думата „дискусия“ не отговаряше напълно на истината. Карл-Ерик взе решението, а после, с помощта на добре смазания си демократичен темперамент, успя да я убеди в правотата си. Както винаги, и този път Карл-Ерик не се отказа, преди да постигне целта си. Беше готов да говори безспир, по който и да е въпрос, докато тя отстъпи не защото я е убедил, а от досада и изтощение, Филибустерска^[1] тактика в най-чистата си форма. Така решаваха и въпроса каква кола да си купят. Така се сдобиха и с безсрамно скъпите рафтове в библиотеката, както Карл-Ерик обичаше да нарича общия им работен кабинет, където той прекарваше четирийсет часа седмично, а тя — четири. Така вземаха решения и за екскурзии до Исландия, до Беларус, до Рурската област. Няма как, все пак Карл-Ерик оглавяваше катедрата по обществени науки и география.

Той капарира къща между Естепона и Фуенхирола, без изобщо да се допита до Розмари. После започна преговори с Лундгрен от банката за продажба на имота в Шумлинге. Изобщо не задейства демократичната процедура за вземане на семейни решения. Карл-Ерик не можеше да отрече провинението си, а не се и опитваше.

„Навярно трябва да съм благодарна, че не избра Лахти или Вупертал — мислеше си Розмари. — Прекарах с този мъж целия си живот на зряла жена — даде си сметка тя. — Надявах се отношенията ни да се развият. В началото ми изглеждаше възможно, но с всяка изминала година вероятността намаляваше все повече.“

Нима й липсва всякаква самостоятелност и затова прехвърля на Карл-Ерик вината за похабения си живот? Нали отказът да поемеш отговорност за нещастието си показва върховна степен на безхарактерност?

— За какво мислиш? — поинтересува се той.

— За нищо.

— След половин година ще сме го забравили.

— Кое? Животът си? Децата си?

— Не говори глупости. Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам. Впрочем защо не настояхме Ева и Лейф да отседнат на хотел? Ще стане много тясно, те са четирима души.

Той я изгледа, все едно е ученичка, забравила да си предаде домашното три часа подред. Розмари си даваше сметка, че му бе задала този въпрос само за да го подразни. Наистина, Ева, Лейф и двете им големи момчета щяха да заемат много място, ала Ева си беше Ева и Карл-Ерик би предпочел да продаде последната си вратовръзка, но не и да не подслони любимата си дъщеря в стаята, където е отраснала. Още повече че това беше последното семейно събиране в тази къща.

Розмари усети буца в гърлото си и изгълта хладкото кафе. А Роберт? Да, бедничкият Роберт трябваше, разбира се, да остане скрит от хорските очи, доколкото е възможно. Ако го пратят на хотел, ще го изложат на безжалостни погледи и подигравки. Чекиджията Роберт от Fucking Island… Онзи ден, когато го чу за последно, Розмари усети напиращите в гласа му сълзи.

И така, хотелът се падна на Кристина, Якоб и Келвин. Кой кръщава детето си Келвин? „Пълно безумие“ — отсъди Карл-Ерик пред новоизлюпените родители, но те не се трогнаха. Иначе Розмари беше убедена, че Кристина и Якоб смятат хотела за печалба от лотарията. След като порасна и се изнесе от къщи, Кристина събуждаше у майка си смесица от чувство за вина, за малоценност и за провал. За секунда Розмари ясно осъзна, че единственото от трите й деца, което събужда майчинската й обич и съчувствие, е Роберт. Дали защото е момче? Нима обяснението е толкова елементарно?

„Рано или късно Кристина ще омекне — надяваше се Розмари. — Към мен, не към баща си.“ Открай време опърничавостта на момичето бе насочена най-вече към Карл-Ерик. Опърничавост ли? Дали тази дума въобще съществува? Още от първия ден, когато навлезе в пубертета, Кристина се опълчи срещу бащините си принципи, но непоклатимият бор в педагогиката не преви гръб под натиска й, а кората му остана непокътната по време на безконечните караници, разправии и уговорки. Карл-Ерик доказа, че притежава качествата, отличаващи боровете — тези достопочтени растения: остани на мястото си и не се огъвай нито сантиметър.

„Колко несправедлива съм към него — укори се наум Розмари. — Но отдавна ми е писнало от всичко това и направо ми се гади.“

Докато чакаха началото на новините в седем, Карл-Ерик излагаше редица тежки и неопровержими аргументи в полза на решението си Ева да нощува в къщата, а не на хотел, и Розмари се усети как обмисля да се приближи до него, да издърпа езика му и да го отреже. Моментът й се струваше подходящ: Карл-Ерик бе приключил педагогическата си кариера. В главата й отново се появи мисълта колко несправедливо се отнася към съпруга си.

— Добре де, добре — прекъсна го тя. — И без това няма значение.

— Чудесно, радвам се, че сме на едно мнение. Към Роберт трябва да се държим нормално. Не искам да споменаваме онзи случай. Ще си поговоря с него насаме и повече няма да го обсъждаме. Кога каза, че пристига?

— Надвечер. С кола. Не спомена точен час.

Карл-Ерик Хермансон кимна замислено, отвори широко уста и лапна препълнена лъжица с натурален йогурт, смесен с непресовани овесени ядки, недокосвани от човешка ръка и обогатени с 32 полезни минерала и селен.

 

 

Розмари се зае да мине с прахосмукачка цялото жилище. В знак на солидарност Карл-Ерик, въоръжен със списъка за пазаруване, тръгна с колата към внушителната сграда на веригата КООП в индустриалната зона Билундсберг, за да купи петстотин килограма продукти, необходими за празненството, и коледна елха.

Докато влачеше след себе си старата, удивително здрава прахосмукачка, марка „Волта“, купена от щанда за домашни електроуреди в „Електрически уреди на братя Ериксон“ през далечната 1983-та, Розмари се опитваше да пресметне колко важни решения е взела през шейсет и три годишния си житейски път.

Да видим… Тя ли взе решението да се омъжи за Карл-Ерик Внушителния бор? Съвсем не. Запознаха се още като гимназисти в Каролинския институт (тя — свенлива първокурсничка, той — стилен, костюмиран и напет третокурсник). Тогава Карл-Ерик сломи съпротивата й, както впоследствие — по време на съвместния им живот — сломи и самата нея. Когато й предложи брак, първоначалното й „не“ се преобрази в „може, но искам преди това поне да завършим“, а накрая — в „добре, де, ама първо трябва да си намерим квартира“. Ожениха се през 1963-та. През юни 1965-а Розмари се записа да учи текстил в Семинарията за обучение на домакини. Ева се роди само половин година по-късно. И дъщеря й не се появи като плод на нейно решение.

Розмари реши да стане учителка по шиене и текстил, защото най-добрата й (и единствена) приятелка от гимназията Будил Рьон вече бе поела по този път. Заедно си взеха изпита, а Будил започна работа в Буден в училище на петстотин метра от дома на родителите на приятеля й Сюне. И май и до ден-днешен живееха там. В продължение на петнайсет години двете с Розмари си пишеха редовно писма, но последната коледна картичка от Будил бе навършила седем или осем години.

„Засега нито едно важно решение“ — заключи Розмари и замъкна прахосмукачката-чудо през коридора, за да продължи чистенето в стаите за гости. Или някогашните стаи на децата й. Все едно. Стаята на Ева, стаята на Роберт и тесничкия „килер“ на Кристина. Просто Розмари и Карл-Ерик изобщо не бяха планирали повече от две деца, още повече че след само два опита се сдобиха с по едно от всеки пол. Но животът ги изненада. Той следваше свой собствен ход и не се съобразяваше с хорските сметки. Кристина се роди пред 1974-та. Десет месеца по-рано Розмари бе спряла противозачатъчните по съвет на гинеколога си и ако не бяха разнообразили отчайващата екскурзия до Гърция с креватни преживявания, появата на трето дете щеше да им се размине. Но Карл-Ерик бе забравил да купи презервативи и не беше успял да излезе навреме от нея. „Какво да се прави, shit happens^[2]“, заключи Розмари. Що за изрази й хрумваха в това студено декемврийско утро? Един господ знаеше какво й става, но нещо със сигурност не беше наред. Напоследък и времето й се струваше необичайно. Неутралното винаги е за предпочитане. В Шумлинге — градче в покрайнините на Западна Швеция — още не бе паднал и сантиметър сняг. Розмари погледна през прозореца. Сякаш дори дневната светлина се бе обезсърчила и предала. Въздухът имаше цвят на каша от грухано жито.

Едва когато нави на руло килима в хола, махна накрайника на прахосмукачката и започна да изсмуква праха и паяжините от корнизите, взе важно решение. Майната му на всичко.

 

 

Казваше се Йоран, ходеше със сандали на бос крак и заместваше училищния педагог през първия срок. Тогава Розмари започваше третата си година в училището, а от раждането на Кристина бяха изминали пет. Умът й не побираше защо този брадясал чаровник иска да бъде с трийсет и шест годишна майка на три деца. Затова му отказа. Именно този неин отказ представляваше най-важното решение в живота й. Тя бе отблъснала току-що разведен, широкоплещест, разгонен ухажор. Случи се по време на организирано от училището пътуване с кораб до Финландия. Внушителния бор в педагогиката се бе разболял за трети път през целия си живот (ако не броим пъпната му херния по рождение) и не успя да дойде. Младият педагог ухажва Розмари часове наред в каютата й. Умоляваше я и я заклеваше да му се отдаде. Тя не склони. Черпи я с грог, купен от безмитен магазин. И това не помогна. Поднесе й малинов ликьор. Розмари остана непоклатима.

Питаше се какво ли е станало с него. Спомняше си загорелите му от слънцето пръсти на краката със снопчета косми. Появата му й беше открила възможност да промени живота си, но тя я бе пропуснала. Сигурно е било за добро. За цял живот бе допуснала един-единствен мъж в утробата си, в момента безвъзвратно пресъхнала и негостоприемна. Но доколкото знаеше, членът на Карл-Ерик също не си бе позволявал волности по време на четирийсет и две годишния им брак. Преди да се венчаят, той й бе признал, че е спал с някоя си Катарина: случило се във втори курс, по време на традиционното бдение за празника на света Лусия. Карл-Ерик поясни, че тя изобщо не била негов тип, и не пропусна да наблегне върху този факт, когато през осемдесетте години същата тази Катарина преживя своите пет минути слава, след като нахлу в банка и взе заложници в Сефле^[3]. „Защо крадец би избрал да ограби именно банка в Сефле?“ — недоумяваше Розмари.

Все тая. Броят на важните й решения се свеждаше до неприятното число едно. Време беше да сложи край на чистенето и на размислите дали има основания да храни надежди, че е достатъчно силна да увеличи броя на решенията си на две. Къщата се водеше на името на двамата и без нейния подпис върху документите продажбата нямаше да се осъществи. Семейната двойка, която искаше да купи къщата им, се казваше Сингльов и живееше в Риминге. Розмари не знаеше почти нищо за тях, освен че той работи като електротехник и имат две деца.

Но Карл-Ерик вече бе платил невъзстановимо капаро от сто хиляди крони за тристайната къща в Испания. Май наричаха района там „Сенилното крайбрежие“. За секунда през ума й прехвръкна вестникарско заглавие РОДИТЕЛИТЕ НА РОБЕРТ ЧЕКИДЖИЯТА ЩЕ ЖИВЕЯТ НА „СЕНИЛНОТО КРАЙБРЕЖИЕ“.

„Защо съм се отчаяла толкова? — запита се Розмари и пак включи кафемашината. — Всичко ми се вижда ужасно безсмислено. Откъде да черпя енергия?“

Последните дни и смъртта на една учителка по ръчен труд, изникна в мислите й. Розмари се отпусна до кухненската маса с третата за сутринта чаша кафе. Според представите й звучеше като доста сносно заглавие на книга или пиеса, но главната роля не й се струваше повод за гордост.

„Уф — запротестира вътрешен глас, идващ от някое още несломено кътче в сърцето й. — Не ми прилича да се затрупвам с толкова много отчайващи мисли. Да не съм получила инсулт? Ако бях пушачка, поне щях да запаля цигара… Какво, за бога, ми става днес?“ — чудеше се Розмари Вундерлих Хермансон. Още нямаше десет часа. До времето за лягане оставаха повече от дванайсет часа, а утре в къщата деца и внуци щяха да заприиждат като… като какво?

Като насилствено мобилизирани войници, разбрали, че военните действия се преустановяват?

Де ти е, животе, жилото?