Хокан Несер
Човек без куче (25) (Първият случай на инспектор Барбароти)

24

Никога не бе предполагала, че две човешки тела ще се съберат във фризера. Да, но се събраха, а върху най-горния рафт дори остана място за няколко кутии сладолед и два-три плика с боровинки.

Очакваше да напъха едно тяло, но две? Струваше й се странно. Бе работила какво ли не, но сега си спомни, че в продължение на няколко седмици бе замествала учителка по математика в гимназията. За да й поверят учебните часове, излъга, че в университета е взела много изпити по математика. Никой не си направи труда да провери. Случи се преди осем-десет години. Училището се намираше в едно от западните предградия на Стокхолм, но вече бе забравила къде точно, а и тя не се представи в добра светлина като преподавател. Един следобед учителите по математика се събраха, за да съставят задачи за предстояща контролна работа. Тя се смути и се почувства пълна глупачка, защото не можа да се включи с адекватни идеи. Сега обаче знаеше каква задача би дала на учениците:

Имате две мъртви тела. Тежат съответно х и у килограма. Разполагате с фризер с вместимост двеста и петдесет литра. На колко части трябва да разчлените труповете, за да се съберат във фризера?

Седнала до кухненската маса, гледаше към улицата. В тази сивкава, мразовита и ветровита януарска вечер малобройните минувачи — повечето предвидливо си стояха по домовете — вървяха, свили се във връхните си дрехи, с пазарски чанти и с кучета.

Изчисти целия апартамент. Не остана и прашинка. Избърса дори первазите на пода с парцал, напоен с препарат. Взе си душ, изми си косата. Обади се на майка си и й разказа за положителните неща в живота, за които тя обичаше да слуша.

Всичко се намираше в безупречен баланс.

Пак прибраха майка й, а самата тя се разхождаше на свобода. Изписваха й болничен лист всеки месец, и така от миналото лято. Лекарите в болницата се сменяха постоянно. Всеки нов доктор й предписваше още месец вкъщи, старите лекарства, които вземаше от години, и сеанс с терапевт от някоя поликлиника. Терапевтите също се сменяха.

Това положение й харесваше. Никой не я контролираше пряко, живееше на ръба на закона и се справяше с парите от здравната каса. Бездействието й осигуряваше време да обмисля и да планира.

Да прецени дали има нужда от още един. Да посегне ли и на Йермунд?

Или Махмут смята, че вече е изкупила греховете си? Не беше никак лесно да се разбере, защото Махмут рядко се изразяваше еднозначно, колкото и да й се искаше.

Първият си го заслужаваше безспорно. Беше истинско прасе. Тя не се колеба и секунда. Равновесието на света й се струваше невъзможно, докато той е жив.

Вторият дойде при нея бързо и някак весело. Отначало нямаше представа каква зла сила представлява той, ала изведнъж той се заби като кол в плътта й. Махмут само прошепна в ухото й „убий го“ и тя разбра, че така — и само така — възелът ще се разплете.

„Искам да ми върнат децата“ — осмели се да поиска тя. „Имай търпение — прошепна Махмут. — Когато му дойде времето, ще си получиш всичко. Имам големи планове за теб, Йейн. Някога да съм те разочаровал?“

„Не, велики Махмут — промърмори тя, забеляза някакво петънце върху масата и започна да лъска дъбовия фурнир с меки, кръгови движения на дланите. — Но във фризера не остана място. Трябва да мисля и практично, а не само да се отдавам на страстта и на приятните неща. Време е да намеря Йермунд и депата си. Отнеха ми децата, Махмут. Крият се от мен, не знам къде са.“ „Няма нищо, момичето ми — успокои я шепнешком Махмут. — Сега не мисли за това. Затвори очи, а аз ще те целуна по челото и ще се пренеса в пръстите ти. Нали знаеш на какво съм способен, докато съм там?“

„Благодаря ти, велики Махмут — прошепна задъхано тя. — О, колко съм ти благодарна! Да можеше всички мъже на света да умрат и само Ти да живееш! Искаш ли да…?“ Той не отговори, но тя знаеше как трябва да продължи.