Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (7)

Част 2 — Ривка

Понякога се впускам в леки, неангажиращи разговори, съвсем непретенциозни, но го правя или за благотворителна кауза, или за да популяризирам компанията на Макс. Или и двете. Годините ме научиха, че две теми безотказно задържат вниманието на околните — едната е как да се разделим безболезнено с пет лири преди ваканцията, а втората — за положителната сила на приятелството.

Темата за петте лири е лесна — отнася се до екзотичните плодове, които ще ви сервират на закуска и вечеря: манго, папая и прочее. И малки порции печена риба и пиле за обяд. Подправям диалога с историйки за разни неудачи и изяждам кутия шоколадови бисквитки или фунийка сладолед. Това им харесва.

Но още повече им допадат историите за моята най-добра приятелка Малка. Наричам я така, въпреки че истинското й име е Морийн. Разказвам им как се срещнахме в един кибуц и станахме приятелки за цял живот и как любовта идва и си отива, а приятелството остава завинаги. В някои отношения то превъзхожда любовта, по-щедро е от нея. Не възразяваш, че приятелят ти си има и други близки хора, даже го насърчаваш. Но ако любовникът ти си има друга, оказваш яростна съпротива и правиш всичко възможно да го спреш.

Представям си живо как събеседниците ми кимат в знак на съгласие.

Винаги говоря за Малка с усмивка.

Случайно се срещнахме в този кибуц, а после прекарахме много приятни мигове заедно. Мама я смяташе за образцова еврейка и не предполагаше, че е родена в град на фанатични католици, които почитат някакъв извор сред околните гори. „Само да бяхте видели това“, казвах им аз. Съветвах ги да ценят приятелството и после им пусках трудносмилаемата идея да отидат на почивка с приятелка, вместо с половинката си.

Ако съпругът ви отказва да ходи на изложби, отидете да пазарувате и седнете в някое заведение на открито или спрете на някой площад, наблюдавайте преминаващите и съчинявайте истории за тях. Приятелката ви охотно ще се присъедини.

Когато започнах да работя в семейната му фирма, Макс се възхищаваше как развивам нови аспекти от бизнеса му — културен туризъм, групи за рисуване или четене, дамски клубове по бридж. Възхищаваше се искрено, но обективно, като страничен наблюдател.

Като се връщам назад в годините, си давам сметка, че Макс никога не ме е обичал истински — както се описва в книгите, както се пее в песните, както рисуваме любовта в мечтите си. Не съм си и помисляла, че обича друга жена. Най-вероятно не се отличава със силна сексуалност, особено в сравнение с мъжа на Малка, казвах си аз. Да, нямаше любовница, сигурна съм, просто гледаше на връзката ни като на делови взаимоотношения. Беше такава натура.

За кратко си мислех, че ще ме заобича, ако се старая повече и се обличам по-елегантно, ако отслабна и стана по-привлекателна. Колкото и да е странно, но точно моята приятелка Малка разколеба усилията ми. „Та нали тогава би трябвало“, разсъждаваше тя, „всички елегантни, наконтени, чаровни хора да са безкрайно щастливи, а всички знаем — тъй като всекидневно се сблъскваме с тях — че повечето са пълни нещастници.“

Малка казваше, че съм „светкавица“, блестяща като мънисто, остроумна като бръснач. Използваше още ред такива налудничави ирландски изрази и аз започнах да й вярвам, станах безпричинно самоуверена в много отношения. И като си направя равносметка, през повечето време бях щастлива.

Но не и през онези години, когато мама ме подхвана и непрекъснато ми натякваше, че трябва да се омъжа. Нито пък по времето, когато се изтощавах до смърт, почти не се хранех, работех по десет часа в офиса, а после се захващах със социална дейност.

Но когато се роди прелестната ми дъщеричка, бях много щастлива. И оттам насетне винаги съм се чувствала така. В една тетрадка си записвах всичко, с което мама ме дразнеше и огорчаваше. Опитвах се да не го повтарям.

Но и светът се е променил. Представяте ли си да седна да убеждавам Лида да побърза да си избере подходящ партньор, преди да погрознее. Хайде, опитайте! Ще ме изгледа, все едно й говоря на марсиански!

Странно, но и мама се промени — стана нормална и помъдря. Определено не беше такава, когато бях млада и щях да имам полза от мъдростта й. Все пак е прекрасно, че на старини се промени.

Малка твърди, че и нейната майка се е успокоила, след като се сдобила с внуче. Но аз така или иначе не смятах госпожа ОʼБрайън за толкова лоша. Беше доста суеверна и все се тревожеше какво ще кажат или ще си помислят съгражданите й, нещо типично за нейното поколение. Но общо взето беше приятна.

Според Малка обаче била съвсем нетърпима на младини, затова смятам, че тяхното поколение е отбелязало голям напредък с годините.

Синът на Малка — Брендън — е истинско съкровище и това е прекрасно, защото съпругът й далеч не оправда очакванията ни. Прекарахме много хубаво, когато двамата с Брендън ни гостуваха за няколко седмици, точно след като неверният й съпруг Диклан избяга с училищната секретарка Ейлийн. Малка пристигна много разстроена, плака дълго. Сподели, че не успяла да се наплаче у дома — не искала да показва слабост пред зълвите си и пред майка си. Но плачеше в кухнята у дома, плачеше и в градината, докато гледахме как децата ни играят край басейна, плака и една вечер, когато двете отидохме на пиано бар и музикантът засвири „Синята луна“ — тяхната песен, на нея и на Диклан.

— Не съм си и помисляла, че ще заобича друга — хлипаше тя. — Винаги ми повтаряше, че съм единствената. Струваше ми се, че само алкохолът може да ми го отнеме. Смятах, че водя битка за вниманието му с постоянните клиенти на Калагън.

В онзи пиано бар я потупвах по ръката и й подавах кърпички. Моментът определено не бе подходящ да й разкажа как годеникът й ме сваляше три вечери подред точно преди сватбата им. Щом й го спестих тогава, когато може би щеше да й бъде от полза, да й отвори очите, да я вразуми, нямаше смисъл да й го казвам, когато и да било.

Въобразявах си, че темпераментът диктува действията му. Не познавах тези хора и културата им. Може би той и приятелите му считаха, че е в реда на нещата да ме приклещи — мен, най-добрата приятелка на булката — до стената и да ме нацелува. Имах само два пътя — да проговоря и да разваля сватбата й или да си замълча.

Вие навярно бихте постъпили другояче, но аз направих своя избор и твърдо го следвам.

Често си повтарям, че ако тогава си бях отворила устата, Брендън едва ли би се появил на бял свят и животът на Малка нямаше да бъде така пълноценен.

Брендън е прекрасен син. Не се вслушва в съветите й, естествено, но кой ли от днешните младежи го прави? Не й създаваше грижи, въпреки че растеше в Дъблин, далеч от баща си. Винаги се хващаше на работа през лятото, за да помага за университетските такси. Веднъж през лятото Макс го назначи в едно от туристическите си представителства и понеже се трудеше така усърдно, решиха да му предложат договор за постоянна работа. Но аз се възпротивих, не исках да лиша Малка от възможността да изрече думите: „Синът ми е инженер!“.

За съжаление това лято той не можа да се срещне с Лида. От всички точки на земното кълбо Лида избра Ирландия. Двете с Малка се харесаха от пръв поглед, но аз го очаквах и въобще не се изненадах. Аз, от своя страна, харесах сина й, когато се отбиваше през почивните дни. Беше спокоен и нямаше никакви задръжки по темата за Диклан.

— Татко винаги е проявявал голям интерес към жените. Никога не се е задоволявал с една. Май се пробва с всяка срещната, за да докаже, че е жив или нещо подобно.

Кимнах в знак на съгласие. Момчето имаше право — Диклан правеше точно това — опитваше се да докаже нещо.

— А ти? Като него ли си? — опитах се да се пошегувам аз.

Очевидно не. Както децата на алкохолиците обикновено са пълни въздържатели. Брендън ми цитира връстниците си, според които можел да се размърда само ако огън гори под краката му.

— Баща ми сигурно се е пробвал и с теб, Ривка.

— Отдавна. Не е важно.

— Каза ли на мама? Имам предвид после, когато се разделиха?

— Не. Смятам го за маловажно, както вече ти казах.

Той кимна одобрително.

Всъщност, това е единствената тайна между мен и Малка. Споделяме всичко. Не допускам тя да е крила нещо от мен. Ала ако я попитаме дали знае всичко за мен, тя също би отговорила утвърдително, така че може и да греша.

Но винаги е имала възможност да ми разказва за всичко преживяно и чуто. За разлика от бившия й съпруг, Макс със сигурност не се е нахвърлял върху нея. Той няма силно либидо — майка ми обясняваше по този начин дългите му отсъствия от дома. Навярно е била права. Уверяваше ме, че трябва да съм му благодарна. Подозирам, че с това ми подсказваше за живота си с татко повече, отколкото исках да зная.

Никога не съм правила страхотен секс с Макс, поне по моя преценка, но пък и едва ли за него сексът с мен е бил вълнуващо преживяване.

Малка сподели колко й харесвало да бъде с Диклан, но все се притеснявала да не забременее. Сестрите му имали по пет деца и това се брояло за малко домочадие.

Малка е единственият човек, с когото съм обсъждала темата секс, при това рядко. Трудно ми е да си представя, че заради любовта са избухвали войни, извършвани са убийства, хора са си изоставяли семействата, за да бъдат после публично порицавани.

Предполагам, че Лида има богат сексуален опит. Преди доста време ми спомена, че е била в женска клиника, за да уреди въпроса. Призлява ми само като си представя как казвам такова нещо на мама. Но сега времената са други.

И кой би си помислил, че аз, Ривка Файн-Леви, ще ръководя собствена агенция за културен туризъм и ще бъда високо уважавана в ролята си на съпруга на великия Макс Леви. При това, за разлика от другите жени, нито за миг не съм изпитвала съмнение, че ми изневерява. Просто бях убедена. Заради начина, по който се отнася с жените — не проявява никакъв интерес. Точно обратното на Диклан — той винаги е на линия. Дори синът му разбира това.

Допускал ли е някой, че вместо да мразя мама, ще се привържа към нея и даже ще ми бъде приятно да пазаруваме заедно? Че ще обичам дъщеря си повече от собствения си живот. Че ще остана вярна приятелка на Малка, с която се запознах преди години, щавейки пилета — онази Малка, която се канеше да приеме юдейската вяра, да се омъжи за Шимон и да създаде ферма за гладиоли. Тогава не събрах смелост да поканя онова алжирско момче — Дов — в щабквартирата.

Искаше ми се Лида да посети Израел, но не си струва да споменавам този факт.

Обясни ми, че се гордее с Израел, но не одобрява сегашните им действия и не смята да им окаже подкрепа, пътувайки дотам.

Такава си е тя — заема позиция, интересува се от различни въпроси, застава в първите редици и гласът й се чува.

Похвално е, дори е достойно за възхищение. Но невинаги улеснява живота.

Макс почти не се мярка, за да го обсъдим. Подхвана ли разговор, той неизменно повтаря колко е смайващо, че има дъщеря. Но така никак не ми помага и звучи твърде натрапчиво. Все пак след четвърт век е редно да е свикнал с този факт.

Това лято планирах двете с Малка да отидем на кратко пътуване — да прекараме една седмица във Флоренция и една — край морето в Сицилия, за да отдъхна от непрестанното разглеждане на забележителности и препускането из художествени галерии. Струваше ни се странно, понеже и децата ни щяха бъдат край Средиземно море, щяхме да плаваме в едни и същи води. Знаехме обаче, че не бива да планираме срещи с тях и да ги притискаме, за да не ни намразят. Бяхме изпитали на гърба си подобно отношение от страна на нашите майки, които се държаха лошо и задушаващо. Познаваме достатъчно добре тиранията и затова им даваме свобода. Децата не бива да разбират, че ни липсват.

Твърде заета с подготовката около пътуването, наистина не усещах липсата на Лида. Вече съумявам да стегна два куфара много бързо и майсторски. Една от любимите ми теми за разговор пред дамска публика — на официален обяд или вечеря — съм нарекла „Интелигентен начин да си стегнем багажа“. Винаги печели сърцата на събеседниците.

Обяснявам как напечатвам списък с главните неща, после добавям дреболии като фенерче, любимата ми калъфка за възглавница, малък дървен клин за подпиране на открехнати врати — няма да повярвате колко е полезен.

И изневиделица, както си редях роклите между пластове крепирана хартия, вкъщи цъфна млад, трийсетина годишен мъж. Предположих, че се е отбил да види Лида. Грешка — оказа се, че търси Макс. Обясних му, че Макс го няма и ще се прибере вечерта, а понеже на следния ден заминавам за Европа, по изключение ще хапнем заедно у дома. Попитах го за кого да предам и дали да съобщя нещо на съпруга си.

Помоли ме да му кажа, че се е отбивал Александър. Много съжалявал — очаквал да пътувам за Флоренция днес, а не утре. Значи този човек знаеше за моето пътуване до Флоренция, а аз дори не бях чувала за него. Притесних се. Отказа да пие чай с мен, не спомена какви дела го свързват с Макс и си тръгна припряно.

Вечерта казах на Макс:

— Днес се отби Александър. Мислеше си, че вече съм заминала за Флоренция.

Макс ме погледна втренчено.

— Съжалявам, че си научила по този начин.

Нямах представа какво точно съм научила. Абсолютно, както би се изразила Малка. Погледнах го недоумяващо.

— За Александър — обясни ми той.

И изведнъж всичко ми стана ясно. Доби смисъл. Дългите отсъствия, дискретността му, начинът, по който задължително бивах прикрепяна към него на публични събития, отделните ни спални.

По-късно Малка ме попита дали съм се държала както подобава, дали съм успяла да отреагирам, както бих желала.

И отговорът е „да“; поради огромния шок, поведението ми бе съвършено. Цяла нощ стоях будна в леглото и свързвах отделните нишки. Това, разбира се, обяснява всичко. Защо съм била толкова сляпа? Но как бих могла да предположа?

Опасявам се, че после започнах да се тревожа дали знаят и всички останали. Или съм единственият глупак, който не е разбрал, че половинката му играе в другия отбор. Когато тиктакането на часовника отмери изгрев-слънце, стигнах до решението, че този факт не е всеизвестен, че не съм се превърнала в посмешище. Това ми помогна. Дори и да е нелепо, поне не изглеждах глупаво в очите на другите.

Облякох се старателно и се гримирах. Колата щеше да ме вземе в десет.

Макс изглеждаше ужасно — блед и развлечен. И той не бе спал. Погледна ме като кутре, очакващо да получи наказанието си.

— Какво смяташ да правиш? — попита ме плахо.

— Ще ти отговоря, като се върна, Макс.

Държах се спокойно, учтиво и малко дистанцирано.

Останалото — сълзите, стенанията, въпросите, гнева, оставих за Флоренция, където ме чакаше Малка.

Тя веднага разбра. Трудно е да я подведеш. Наля ми нещо от безмитния магазин и аз й разказах всичко до последната дума. Каквото и да правехме по време на почивката, в крайна сметка всичко завършваше с крясъци и закани по адрес на Макс. Решавахме ту да го убием, ту да го съдим, за да свалим и последната риза от гърба му. Чудехме се дали да оповестим на всеослушание истината, да го превърнем в посмешище, или пък да реагираме благородно и да си кажем, че това няма значение.

Добрахме се до Сицилия напълно изтощени.

Наехме кола и направихме обиколка на острова. Плувахме в искрящото синьо море, изпихме немислими количества вино.

— Когато се завърна към реалния живот, ще ми е нужна дезинтоксикация — констатирах аз, но не исках да мисля за завръщането.

— Не трябва ли да се свържеш с офиса?

Обикновено непрекъснато разговарям по мобилния телефон и проверявам електронната си поща.

Стана ми неприятно, но така или иначе офисът оцеляваше и без мен. Имах писмо от Лида:

„Татко твърди, че не знае в коя точка на Италия се намираш. От офиса ти казаха, че ще се обадиш, но не си го направила, така че си измивам ръцете. Търсих те навсякъде, за да ти съобщя, че плановете ми се промениха и в края на краищата заминавам за Израел. В Рим срещнах Брендън. Имахме уговорка да се видим там, поддържаме връзка от две години и често се срещаме. Не ви казахме, защото щяхте да вдигнете голяма врява. Искахме да сме напълно сигурни, преди да ви съобщим. Сега сме убедени. Сто процента.

Той ме моли да предадеш всичко това на майка му, защото тя явно е безнадежден случай по отношение на модерните технологии и очаква някой гълъб да й донесе писмо. Не искам да чувам глупости от сорта на култура, традиции, различия и прочее дивотии. Ще уредиш въпроса с татко и баба, нали? Винаги си се държала страхотно. Брендън твърди, че същото се отнася и за майка му. Ако имате възможност, съобщете ни къде да търсим тази прословута ферма за гладиоли. Ще проучим как стоят нещата с онези двамата, които при друго стечение на обстоятелствата можеха да ни бъдат бащи.“

Двете с Малка знаем това писмо наизуст. Ако бяхте на наше място и вие щяхте да го научите, нали? Едно писмо, което промени всичко из основи и му придаде смисъл.