Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (13)

Част 2 — Планът на Честър

Обещавах на дядо ми Дани ОʼНийл да отида в Ирландия, но така и не го направих, докато беше жив. Разказваше ни често за родния си дом в Дуун, на няколко километра от Росмор и за голямата глогова гора. Там имало свещен извор, край който се случвали чудеса. Но така и не успях да посетя Ирландия преди неговата кончина. Имах други неотложни ангажименти — да се изуча, да си изкарвам прехраната.

Баща ми Марк Ковач е поляк. Работеше като дърводелец, но не му стигаха силите заради туберкулозата и аз, като първороден син, трябваше да помагам на семейството. Понякога казвах на мама, че животът ни щеше да е по-лек, ако не са сметнали за необходимо да си родят девет деца. Но тя само се засмиваше и ме питаше кого бих върнал обратно. Работехме здраво, учехме се добре. Започвахме да работим, когато израснехме достатъчно, та да достигаме рафтовете в супермаркета, да сгъваме кашоните и да ги подреждаме на спретнати купчини.

Извадих късмет, че срещнах един банкер, който ми предостави средства да започна собствен строителен бизнес. Така дадох работа на всичките си братя и сестри, а баща си направих председател на борда. Той се радваше безкрайно на камионите с надписи „Строителни предприемачи Марк Ковач & фамилия“.

Не исках да кръщавам на мое име компанията. Вярно, аз съм собственикът, но с името на родоначалника звучеше някак по-солидно. Вдъхваше доверие и респект. Роднините от таткова страна произхождат от несъществуващо вече градче, но бащата на мама от сутрин до вечер говореше за прекрасното си родно място в Ирландия. Ето защо, когато навърших петдесет, реших да се възнаградя с три месеца отпуска.

Никога не съм се женил. Просто не остана време. Бях твърде зает, докато бизнесът ни проходи и се стабилизира. След това стана твърде късно. Братята и сестрите ми имат щастливи семейства с много деца, следователно няма опасност да остана без близки хора.

Един ден лекарят ми каза, че страдам от свръхнапрежение и трябва да намаля темпото. По време на погребалната церемония на дядо звучеше ирландска музика, всички говореха за Росмор и околните гори. Замислих се за родината му и реших, че е назрял моментът да замина за Ирландия и да си отпочина далеч от работата.

Същевременно, понеже не мога да стоя със скръстени ръце, щях да проуча възможността да построя там нещо в памет на дядо ОʼНийл, та хората от родните му места да видят, че отпътуването му за Америка и животът му са дали плодове.

Всички одобриха идеята ми и ме увериха, че „Марк Ковач & фамилия“ ще успеят криво-ляво да се оправят и без мен.

— Може пък да си намериш някое ирландско девойче — подхвърли мама.

Помислих си, че бих могъл да запленя само някоя доста попреминала мома, но не го казах. Изминалите години ме бяха научили да се усмихвам на хората и да се съгласявам с тях, а не да ги затапвам. Не смятам за толкова важно да имаш последната дума.

Така пристигнах в родното градче на дядо Дани ОʼНийл. Място, идеално за почивка. За мое съжаление никой в Дуун не помнеше дядо.

Помнеха малките колиби, където бе израснал, но те били съвсем занемарени и накрая ги съборили. Много години бяха минали оттогава, а и фамилията ОʼНийл се среща често в Ирландия.

Реших, че ще ги накарам да го помнят. Непременно щях да се погрижа за това. Щях да му издигна паметник, но не някаква безполезна статуя, а нещо, което ще служи на съгражданите му. Поразпитах за предложения. Получих най-различни. Малък театър, художествена галерия или паркче, където децата да играят, а възрастните да посядат надвечер. Някои предложиха църква или музей. Колкото хора — толкова идеи.

Една възрастна жена каза, че ако отида да се помоля на извора в гората край Росмор, ще ми стане ясно като бял ден какво трябва да сторя. Паркирах колата до самия край на гората и тръгнах пеш. Натъкнах се на голямо дружелюбно куче, което пое след мен, и явно знаеше как се стига до извора, защото при всяко отклонение свиваше във вярната посока. Влязох във влажната, тъмна пещера, а то приседна почтително пред входа.

Изворът бе необикновен. Това е точната дума. Аз съм доста религиозен човек. Не би могло да е другояче, при положение че майка ми е ирландска католичка, а баща ми полски католик. Но за пръв път виждах подобно нещо.

Навсякъде по стените висяха бележки с пожелания, листчета, прикрепени към детски обувчици и чорапки, отправяха молба за бързо възстановяване от ревматична треска, други, закачени за розови пъпки, молеха за здравето на нечия обична майка.

Впечатлението бе едновременно гротескно и трогателно. Цяла сбирка от крехки надежди, побрана на толкова тясно пространство. Не усетих страхопочитание или благоговение. Откъм статуята не струеше мъдрост. Почувствах се по-скоро неспокоен и побързах да се махна. Кучето — овчарско или коли — все още чакаше отпред, сякаш сме отдавнашни добри познайници. Почесах го между ушите и замислено закрачих по обратния път.

Изведнъж ме озари идея.

Щях да построя лечебен център, за да не се налага тукашните хора да молят коленопреклонно за здравето на любимите си същества светица, живяла преди две хилядолетия.

Може би, мислех си аз, изворът действа по този начин — оставяш проблема си там и се освобождаваш от него. Кучето доволно подтичваше след мен. Не смяташе да ме оставя.

Отведох го до най-близкия приют за животни. Там го поогледаха замислено — нямаше каишка и изглеждаше занемарено. Някой явно го е довел в гората, за да се отърве от него. Направо не ми се вярваше — да изоставят такова хубаво и приятелски настроено животно!

— Не искате ли да го приютите? — попита ме младата служителка.

— Разбира се — съгласих се аз и кучето скочи с готовност в колата.

Реших да го кръстя Злоти — като някогашната полска валута. Откликваше на мига, човек би помислил, че това е истинското му име.

Върнах се в Дуун, решен да осигуря здравен център за местните хора. Когато се налага да им правят рентген, скенер или да ги прегледа специалист, те поемат по разбития път към Росмор. Бях чувал, естествено, че има проект за ново шосе. Но то може би ще остане в сферата на мечтите още няколко десетилетия. А дори и в Росмор не разполагат с всичко необходимо. Тогава се налага пациентите да бият път чак до Дъблин, което още повече ги стресира и изнервя.

Би било прекрасно, ако всичко необходимо е на една крачка разстояние.

Местните хора бяха много мили и приятни събеседници. Отседнах в хотела, а Злоти спеше в голямата пристройка. Срещах се с банкера Сиъран Браун и местния адвокат Шон Кени, както и с Маги Киърнан, която отчаяно искала да забременее и накрая желанието й се сбъднало. Запознах се и с Хана Харти — изискана жена, работеше като счетоводител и бе олицетворение на дискретността, макар в малките градчета слуховете да са начин на живот. Когато купих парче земя с посредничеството на Шон Кени, той ми предложи да помоля Хана да се занимава с деловодството, ако искам да запазя в тайна бизнеса си.

В града имаше двама лекари. Един кисел старец — Дърмот — и един доста по-симпатичен младеж на име Джими Уайт. За съжаление се бях записал при доктор Дърмот още преди появата на младия лекар и нямаше как да се прехвърля при него. Възрастният, муден, мързелив медик, само хвърли един поглед на предписаните ми отпреди лекарства и каза да продължавам да ги вземам. После замина на почивка. Изведнъж започнах да се задъхвам. Консултирах се с доктор Уайт, който ме изпрати на стрес — тест и ехограф. Специалистът по сърдечни заболявания ми смени бета-блокерите и веднага се почувствах по-добре.

Настанаха лоши времена. Почина старият Фоули, след него си отиде майката на Шон Кени, а накрая — и бащата на Сиъран Браун. Погребалните процесии се точеха една след друга към църквата.

Горкият Джими Уайт не бе на себе си.

— Предвидил е, че ще стане по време на моето дежурство — довери ми той една вечер. — Хората си мислят, че той е царят — слънце и старците нямало да се споминат, ако той си беше тук.

— Не е възможно. Та те и тримата бяха болни и на възраст. Дошло им е времето.

— Иди и го кажи на семействата им — мрачно вметна той.

— Лошо стечение на обстоятелствата.

Съчувствах му.

— Да, може би, но параноята ми подсказва, че е било планирано.

Погледнах го учудено и той се коригира. Наистина не било възможно, не е по силите дори доктор Дърмот да ги убие с вуду магия от километри разстояние. Поразмислих малко. Вероятно старата невестулка е изчакала да дойде моментът, когато старците ще се отправят на своето последно пътуване.

Нима и мен ме обзема параноя?

Както и да е, имах си достатъчно грижи. Наех ирландска строителна фирма, но нещата вървяха бавно. Отчайващо мудно. Фин Фъргюсън обичаше да казва, че когато Бог сътворил времето, той направил несметни количества. За да ти дадат разрешително, се ходи по мъките; наемането на хора е много по-трудно, отколкото при нас в Америка. Всички сякаш работеха на още сто места. Понякога се оплаквах на симпатичната Хана Харти, а тя винаги ми даваше ценни съвети.

Предложи ми да спомена на управителя — Фин Фъргюсън, че ако жена му иска да пообиколи магазините из Америка, сестрите ми ще се погрижат да я разведат в най-добрите. Идеята сработи като с вълшебна пръчица — съпругата му се върна не само с три пълни куфара, но и с новината, че „Марк Ковач & фамилия“ са огромна отвъдокеанска компания, Фин спря да ме третира като изкуфяло старче и въведе обръщението „сър“. Често се отбиваше да пийнем бира и донасяше кокал за Злоти. Споделяше тревогата си относно неяснотите около новото шосе — дали ще се строи, или не.

Ако някоя от големите фирми сключи договор за строителството на шосето и се установи в Росмор, неговата малка компания щяла да остане без работа. Могъщите фирми с техните огромни булдозери и кранове ще му отнемат клиентите и той ще остане на улицата. Посъветвах го да се специализира. Да си спечели име в някоя конкретна област.

Когато центърът „Дани ОʼНийл“ е готов, ще излезе лъскава брошура, с която Фин би могъл да си направи реклама.

За мое облекчение това го накара да се раздвижи.

— Ти си много почтен човек, Честър, тоест сър. Всички мислят така. Чух как Хана Харти разказваше на отец Касиди миналата седмица, че вие сте ангелът, който градът чака толкова години.

Харесвах Хана и бях разочарован от аспирациите й към доктор Дърмот. Веднъж я попитах дали е била влюбена и тя ми отговори отрицателно. На петдесет и пет години едва ли щяло да я сполети такова щастие. Майка й често повтаряла, че доктор Дърмот е добър избор. Отнело й много време да проучи въпроса. Но той бил независим и егоцентричен мъж.

— По-скоро егоистичен — уточних аз.

Грешен ход.

Хана започна да го защитава. Работел неуморно за съгражданите й. И дума не можело да става, че е егоист.

Съгласих се, нали бях външен човек, следователно — неосведомен. Но си знаех, че е егоист. Много неща го доказваха.

Приемаше да пийнем заедно в хотела, но никога не плащаше своята част от сметката. Хана често ми казваше, че му сготвя по нещо — пай, пържола или печено пиле, понеже мъжете били безнадежден случай. Но в ресторанта на хотела готвеха чудесно и нищо не му пречеше да я изведе на вечеря; никога обаче не го правеше. Държеше се арогантно с младия доктор Уайт. Джими сподели, че заради него ще вдига платната и ще се изнася. Градът бил тесен за двамата.

Междувременно моите планове напредваха, Фин, управителят на строителната фирма, ме заобича като брат и нае хора от цялата страна, за да вдигнат дуунския здравен център „Дани ОʼНийл“. Сградата растеше като гъба пред очите ни с всеки изминал ден.

Хората не можеха да повярват, че ще има рентген, електрокардиографи, терапевтичен плувен басейн и още дузина кабинети, които ще се дават под наем. И всичко това току под носа им! Вестниците го определяха като медицинското заведение на бъдещето. Имаше запитвания от стоматолози, за групи по йога и Пилатес. Различни специалисти искаха да приемат пациенти по два пъти седмично. Здравната помощ щеше да дойде близо до хората, вместо болните да се товарят допълнително, изминавайки стотици километри. Надявах се Джими Уайт да се включи в проекта, но той си замина преди откриването на центъра.

Хана Харти прехвърли деловодството на голяма счетоводна фирма, но все още ръководеше личните ми финанси. Приятно ми бе да се срещам с нея.

Фин се отбиваше за едно питие в хотела към шест часа всеки петък, за да ми разкаже новините от седмицата. По-късно към нас се присъединяваше и Хана Харти, преподписваше по някой чек за Фин. След това вечеряхме заедно.

Винаги преди срещите ни си правеше хубава прическа във фризьорския салон. Обичаше да ми разказва за доктор Дърмот и понеже съм сговорчив човек я оставях да си говори спокойно. Срещаха се в събота, така че прическата явно бе в негова чест. Забелязах обаче, че доктор Дърмот все по-често е зает в съботните дни.

Налагало се да обсъди диагнозата на някой пациент, не можел да пропусне игра на голф, защото зависела изцяло от него, дошли му гости отвъд океана — приятели, които винаги идваха и си отиваха инкогнито.

Хана започна да се чуди дали не я избягва нарочно. Уверих я, че греши. Точно това искаше да чуе.

— А и нали все още водиш счетоводството му?

— Да, но ми оставя папките в един поднос, никога не присъства лично.

Явно бе много притеснена.

— Вероятно е зает със спешни случаи.

— О, Честър, знаеш какъв е Дърмот. За него няма неотложна работа. Сигурно се бои да не започнат да говорят за двама ни.

— Но той трябва да се гордее с това!

Тя прехапа устни, очите й се навлажниха и поклати тъжно глава. Прищя ми се да сграбча този гаден доктор Дърмот за кльощавите рамене и здравата да го пораздрусам. Как може да разстройва така тази мила жена? Всеки нормален мъж би се гордял да върви редом с Хана Харти. А даже и да споделя живота си с нея.

Веднага след тази мисъл в ума ми се породи друга. Тази стара невестулка не заслужава Хана. Аз самият бих се радвал, ако двамата с нея прекарваме повече време заедно. Защо ли го осъзнавах чак сега?

Надявах се, че не ме възприема само като доверено лице и все още има шанс да ме опознае като личност. Налагаше се да дам тласък на отношенията ни, иначе никога нямаше да узная. Затова й предложих на следния ден, след като вземе папките на доктор Дърмот, да се поразходим с колата.

— При условие че той не е там, разбира се — уточни Хана.

Не си беше у дома и двамата с нея отидохме до един стар замък, край който имаше водопад. Следващата седмица — на изложба, а по-следващата — на сватба. Омъжваше се дъщерята на Фин Фъргюсън. Напоследък споменаваше по-рядко Дърмот, а хората определено говореха за нас двамата. Или както там се изразяват по тези краища.

Тримесечната ми екскурзия стана шестмесечна. И въпреки усърдието на предприемача Фин, строежът на сградата сякаш щеше да продължи вечно. Все по-рядко се замислях, че трябва да се прибирам в Америка при семейство Ковач. Тук ме задържаха много неща. Нуждата да свържа дядовото име с един съвършен медицински център, който ще стане туптящото сърце на земята, тъй обичана и жадувана от него през дългите години в Америка.

Съобщих на братята си, че възнамерявам да остана за постоянно. Радваха се за мен, щели да се справят и сами. Отдавна разбрали, че животът ми вече е обвързан силно с Ирландия. Не знаеха колко са прави.

Не им бях споменавал за Хана Харти.

Оказваше ми неоценима помощ; намери дизайнер да аранжира спокойна атмосфера в центъра „Дани ОʼНийл“, ангажира новоизлюпения зет на Фин да проектира околното пространство, организираше скромни вечери, на които канеше банкера Сиъран Браун и адвоката Шон Кени с техните съпруги. Понякога, ако намереха детегледачка, се присъединяваха Маги Киърнан и мъжът й.

От време на време канеше и доктор Дърмот, но той винаги отклоняваше предложението. Накрая спря да го кани.

Един ден той ме заразпитва за новия център. Беше си все така самодоволен. Чул, че на откриването ще присъства министър. Избивало го на смях. Нима нямали с какво друго да си запълват времето?

Напомних му колко пъти съм му предлагал да си наеме кабинет в центъра. Мислех си, че ако скенерът и лабораторията са му на разположение, най-сетне ще започне да назначава на пациентите необходимите им изследвания. Изобщо не ме послуша.

Даже ми се надсмя. Имал си прекрасна хирургическа зала. Много благодаря.

Обясних му, че в такъв случай ще предложа кабинетите на други лекари. Желаел ми успех в начинанието — скубане на пари от шарлатани и неудачници. Но не това целях аз. Медицинският център „Дани ОʼНийл“ щеше, естествено, да се погрижи хората да получават възможно най-доброто медицинско обслужване. Не биваше да се повтаря историята на дядо и разпръснатите по цялото земно кълбо негови братя и сестри, тръгнали болнави и окаяни да търсят нов живот в чужди страни.

Доктор Дърмот прояви интерес чак сега, когато осъзна, че истински министър от правителството ще открие клиниката.

— Навярно ще я превърнеш в печатница за пари, Честър.

Подхилваше се както обикновено.

Не си заслужаваше да споря с него. Не желаеше да разбере, че съм инвестирал свои средства, после поканих и други да се включат и така изградих цял екип. Идеята, че не гоня печалба, надхвърляше възможностите му.

— Знаеш как е — вдигнах рамене. Усвоих доста от безсмислените им фрази, откакто живея тук.

— Нямам представа. Аз винаги научавам последен — рязко ме прекъсна той. — Един пациент ми каза тази сутрин, че си хвърлил око на госпожица Харти. Това също е новина за мен.

— Обожател съм на Хана Харти, пациентът ти е добре осведомен — отвърнах помпозно аз.

— Е, никой не възразява, стига обожанието да е от разстояние.

Отправяше ми предупреждение, предявяваше права над една жена, която унизи и пренебрегна. В гърлото ми се надигна жлъч. Но аз дължах постигнатото на своята сдържаност. Не смятах точно сега да поставям всичко на карта. Осъзнах, че у мен се пробужда някакъв праисторически гняв към този мъж, защото сме съперници.

Неведнъж обаче бях виждал как гневът погубва хората. Нямаше да му позволя да се разрази.

— Трябва да тръгвам, доктор Дърмот.

Усещах, че гласът ми звучи приглушено.

Той се усмихна с дразнещата си, снизходителна усмивка и вдигна чашата като за наздравица.

— О, да, разбира се, без съмнение.

Тресох се целия, докато пресичах площада. Злоти тръгна с мен — за компания или за кураж. Не зная. Никога в живота си не съм усещал такава ненавист. Към никого. А следователно никога преди не съм бил толкова влюбен. Но не знаех дали тя споделя поне донякъде чувствата ми. Спокойната, мека и възпитана Хана може би ме възприемаше само като приятен събеседник.

Има ли на света по-окаян мъж от мен? Как е възможно да не усещам дали тази жена ме харесва, или не?

Насочих се право към елегантната й, покрита с бръшлян къща. Сигурно нейните прародители са живели тук, когато бедният ми дядо е събирал скромния си багаж, за да напусне разнебитената си колиба, която вградих сега в медицинския център „Дани ОʼНийл“.

Изненада се, като ме видя. Никога не се появявах без предупреждение. Но все пак ме покани и ми наля чаша вино. Не изглеждаше ядосана, по-скоро й стана приятно. Дотук добре.

— Чудех се, Хана… — подхванах аз.

— За какво? — наклони глава тя.

Аз съм безнадежден случай. Някои мъже просто знаят какво да кажат, намират подходящите думи на мига. Но пък Хана нямаше опит с такива мъже. Искам да кажа — нали ухажваше онзи злобар, доктора. Трябваше просто да бъда искрен, да говоря без заобикалки. И изтърсих:

— Чудех се дали смяташ, че би могла да живееш с мъж като мен.

— С някой като теб или с теб, Честър? — взе ме на подбив тя.

— С мен, Хана — простичко й отговорих.

Тя се отдалечи в другия край на елегантната дневна.

— Твърде съм стара за теб — констатира тъжно.

— По-голяма си само с две години и половина.

Усмихна ми се като на дете, направило очарователна забележка.

— Разбира се, но още преди да се родиш, аз съм се разхождала наоколо, опознавайки света.

— Може би си ме очаквала да се появя, за да ти правя компания — додадох с надежда в гласа.

— Е, Честър, доста е трябвало да почакам.

Тогава разбрах, че всичко е наред. Гневът ми към доктор Дърмот стихна. Нямаше смисъл да се ядосвам.

Ако не го бях срещнал, едва ли щях да се реша да споделя открито чувствата си. И те постепенно щяха да се стопят като много други, отлетели неосъществени в миналото.

— Налага ли се да дойда с теб в Америка?

— Не, предпочитам да живеем тук. Искам центърът да заработи с пълна пара, да видя дали ще построят околовръстното край Росмор, ще разрушат ли извора на Света Ана. Запленен съм от това място. Да живея тук с теб би било… би надминало всичките ми мечти.

Изглеждаше очарована.

— Но се надявам да те запозная с роднините ми.

— Ще се ужасят от мен.

Пооправи нервно косата си.

— Ще те харесат, а мама ще бъде на седмото небе. Тя предвиди, че тук може би ще срещна някое девойче.

— Е, малко престаряло…

— Моля те, Хана…

При тези думи тя дръпна завесите на големия еркерен прозорец с изглед към площада. Преди да го закрият, зърнах доктор Дърмот, който излизаше от хотела. Спря и погледна насам, после се обърна гърбом и се упъти към самотния си дом. Малко му остава. Когато медицинският център „Дани ОʼНийл“ отвори врати, никой вече няма да се нуждае от остарелите му, безотговорни методи на лечение. Освен това изгуби жената, която би могла да направи приятни последните години от живота му.

Зная, винаги са ме смятали за прекалено добър и загрижен за другите.

Но този път наистина ми дожаля за доктор Дърмот.