Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (19)

Част 1 — Емър

Питам се защо ми трябваше да си купувам такъв огромен електронен часовник. Цифрите му се виждат, дори ако сте зад хотел „Росмор“? Защо не си купих малък настолен часовник като нормалните хора, вместо тази вещ с размерите на огромна табла и червени цифри, сменящи се всяка минута?

Следях го от четири минути и половина — от 9:08 до 9:13. Смътно се досещах, че съм го настроила да звъни в девет и половина. В замъгленото ми съзнание се въртеше някакъв спомен, че смятах да стана по това време, за да имам време за душ и кафе. После да се облека и да тръгна в десет.

Много е важно днес да съм в добра форма. Предстои ми интервю за работата на моите мечти — директор на художествената галерия „Хартфелт“, чудесно място, за което копнея от години. Имам необходимата квалификация, но винаги ме измества някой друг. Сегашният директор работи три години и замина за Австралия. Днес е моят шанс.

Питам се защо тогава не си легнах рано, трезва и сама?

Не смея да се помръдна, за да не го разбудя.

А и може да го схване като сигнал, че искам да повторим всичко още веднъж. Затова трябва да остана неподвижна, докато будилникът нададе ужасния си вой, с едно движение да го смълча, да изскоча от леглото и да хукна към банята.

Гола съм, естествено, затова трябва да бъда бърза като светкавица. Не мога да си позволя лукса да се излежавам, докато газираната напитка прояснява ума ми, а от кафемашината се носят успокоителни аромати и шумове. Напротив — трябва да действам изключително бързо и делово. Сякаш най-естественото нещо на този свят е да поканиш у дома таксиметров шофьор и да си легнеш с него.

Питам се защо не го оставих да си седи в колата, както биха постъпили деветдесет и девет процента от хората? Защо не направих като тях?

Мога да виня приема, предполагам. Сервираха ужасно, резливо вино, направо пареше в гърлото. И никаква храна, разбира се. Нямаше дори бисквитка или чипс, които да угасят огъня. Спускаше се право в стомаха и вършеше жестокото си дело — пробиваше си път по вените, жилите и мускулите, за да стигне безпощадно до мозъка ми и да го парализира. Прибавете и омразата ми към Моника, художничката, чиито картини представяше изложбата.

Винаги съм я ненавиждала, още в колежа по изкуства, много преди да започне да прави мили очи на Кен точно на рождения ми ден, по време на платената от мен почерпка. При това знаеше колко го харесвам.

Мразя как се усмихва — само с устни, а очите остават безизразни. Също и как се фука, как я покровителстват и я хвалят. Хората се редяха на опашка да купуват картините й. Навсякъде светеха червените точици, сигнализиращи, че платното е продадено. Като пъпки от шарка по отвратителните й захаросани картини.

Питате се защо тогава отидох? Защо не отказах и не си останах вкъщи да се подготвя за интервюто? Наистина. Защо ли?

Тогава ми изглеждаше правилно. Исках да покажа на Моника, че не съм се уплашила, не й завиждам и не ми пука, дето двамата с Кен са приятели. Или нещо повече. И така нататък.

Също така за предстоящото интервю си направих нова прическа, купих си ленено сако, което можех да облека под красивото си велурено манто. Реших следователно да им ги демонстрирам. А и нямаше да навреди, ако Кен види колко страхотно изглеждам.

Претърпях пълно фиаско. Тази сутрин Кен изпитва към мен едно-едничко чувство — на облекчение; радва се, че предпазливата му канадска жилка е надделяла над слабостта му към мен, ако изобщо е имал такава. Днес Кен се е събудил с усещането, че от гърба му е паднал товар. За разлика от мен. Леглото ми носи двойна тежест — мен и един таксиметров шофьор. От мястото, където лежа — ръба на леглото — виждам лененото си сако, а върху предницата му има леке от поне половин бутилка вино. Що се отнася до скъпата ми прическа, вероятно прилича на кошница, нищо, че днес още не съм се поглеждала в огледало.

Не само виното, цялата изложба беше отвратителна. Картините не струваха. На всички им беше ясно. Когато ме назначат в галерия „Хартфелт“ (по-точно, ако ме назначат), никога не бих допуснала такова изложение. Мърмореха, неодобрително си разменяха остро забележките, но после ги купуваха, защото не искаха да си развалят отношенията с Тони, собственика на галерията. Той би могъл да представи и техните картини някой ден, стига да си изиграят добре картите.

Моника се държа отвратително с мен — откровено грубо и обидно. Нищо чудно, че посегнах към алкохола. Преструваше се, че името ми й се губи. А то е лесно за запомняне, дори най-несхватливите успяват да го научат. Емър не звучи нито префърцунено, нито е трудно за произнасяне.

Но Моника така и не успя да се справи. Всеки път, когато ме запознаваше с някого, потъваше в дълбок размисъл.

— Не е за вярване, но с тази дама учехме заедно в колежа по изкуства — гукаше тя. Сякаш съм толкова стара и недъгава, та никой не би предположил, че двете с младоликата Моника сме връстнички.

Хайде сега! И тримата — тя, Кен и аз — сме на тридесет и една, необвързани.

Кен преподава история на изкуството, тя рисува грозни сладникави пастели, аз съм администратор в същата област. И тази сутрин може би ще ме назначат в една от най-добрите галерии в страната. Ще се водя директор, въпреки че бих могла да мина и за уредник.

Много искам да ме одобрят. Питам се защо се забърках в тази каша?

Дори не смея да помръдна, за да се пооправя и да посмекча пораженията. Да си намеря други дрехи. О, боже! Току-що забелязах, че освен вино, по сакото има и спагети.

Естествено, след това се запътихме към италианския ресторант. Вместо да се кача на автобуса като нормално човешко същество, аз се разкрещях от удоволствие, когато Кен ни покани. Моника също се присъедини, как иначе! Каза, че щяло да бъде забавно и доведе собственика на галерията Тони с още неколцина от гръмогласните си приятели. Е, в крайна сметка аз излязох най-гласовитата. Един от сервитьорите се приближи и ми подаде бутилка вино — почерпка за табелата на работилницата за велосипеди на баща му, която нарисувах. Моника заяви, че това е невероятно. Представете си само — Емър рисува табели за работилници. Колко прекрасно, неподозирано!

По едно време Кен ми прошепна да не й обръщам внимание, задето се заяжда с мен.

— Но защо? — недоумявах аз.

— Защото ти завижда.

Поне си мисля, че каза това. Възможно е. Не е изключено обаче и да си въобразявам. Честно казано, цялата вечер ми е доста смътна. Съвсем мъгляво си спомням как сервитьорите застанаха в редица и запяха „Край вавилонските реки“, а аз им запригласях. Май всички ме похвалиха. Или може би греша.

А как платихме? Платихме ли изобщо? Моля те, боже, дано сме си уредили сметката.

Да — спомних си. Кен поиска всеки да му даде десетачка. Всички се съгласиха, освен аз. В някакъв проблясък на трезвеност се обадих, че е редно да съберем по петнадесет, за да покрием сметката. И той, мисля, каза, че удоволствието да ме види, няма цена. Моника май също го чу и не остана никак доволна. С характерния си миличък гласец, от който ми се повдига, заяви, че едва ли някой очаква тя да плати, след като в галерията сме се черпили с вино за нейна сметка. Тони се разядоса и отсече, че всъщност той е купил виното. Вметнах, че не си струва да спорят кой е почерпил с това вино, понеже е било отвратително. Кен набързо плати с кредитната си карта и ни изкара навън.

Почувствах се много замаяна от чистия въздух, би било чудесно Кен да ме изпрати, не за друго, а просто да ме наглежда, да ми сипе чаша мляко или вода, или каквото там се пие в такива случаи. Но не, разбира се. Мадам Моника настоя да изпрати нея, а живеем в различни посоки. Той ми извика такси, закопча елегантното ми велурено манто и помоли шофьора да се грижи за мен, защото съм много специална дама.

Божичко, как само се погрижи човекът!

Но не е честно да стоваря вината върху Кен, колкото и да ми се иска. Той не помоли шофьора да дойде у дома и да легне в леглото ми. Не, за съжаление не мога да го обвинявам. Сама съм си виновна.

Но защо? Питам се защо. Нямам навика да си лягам с непознати, всъщност сега ми е за пръв път. Дали защото се разочаровах от Кен? Шофьорът ли се е възползвал? Аз ли съм взела инициативата?

Мисли, Емър! Мисли и се опитай да си спомниш пътя към къщи. Но тихо, внимавай да не го събудиш.

Беше млад, едва-що навършил двадесет, фино лице с остри черти, прилича малко на лисица — хитър малък лисугер, дебнещ плячката си.

— Изглежда добре сте си прекарали — отбеляза той, когато се строполих в колата му. Опитах се да се наместя бързо, за да помахам на Кен, преструвайки се на по-трезва, отколкото съм.

— Ако искаш да знаеш, прекарах отвратително — студено отговорих аз.

— Какво би предпочела?

— Да си бях останала у дома. Да не бях пила това евтино вино, да не бях разговаряла с тази скучна жена, да не бях виждала противните й безвкусни картини.

— Звучи ужасно.

Не исках да ме съжаляват.

— А ти как прекара вечерта? — попитах го надменно. Отговори, струва ми се, че и тази вечер била като всички останали. Вдигна рамене и смени темата. Отбелязах, че отношението му към вечерните удоволствия явно е сбъркано.

Боже господи, защо го изтърсих? Защо не го оставих да си прекара и тази нощ като всички останали, вместо да си легне с клиентка. Но пък може би навикът му бе такъв? Та какво знаех аз за него? Много малко.

Спомена, че трябва да си изкарва хляба, а аз го попитах дали си има приятелка. Като че ли ми отговори утвърдително — някоя си Хиси, Миси или друго подобно смехотворно име. Е, явно не е много запален по нея, щом в края на краищата се е озовал тук до мен.

Каза, че тя е съвременна жена, знаела много за човешките отношения, защото работела в цветарски магазин. Всичко било изтъкано от чувство за вина, страсти и лъжи. Не искала да се обвързва, оставяла го да следва своя път, а той й позволявал да си върви по нейния. Отваряли си очите на четири. И прочее алабализми.

Светнах го, че му е наговорила куп лъжи: петимна е да свият гнездо, но се преструва. Просто така се прави в наши дни. Казах му, че го зная от личен опит. Ето, държа се хладно с Кен, а всъщност го обичам и ако имам някакви надежди нещата между нас да потръгнат, съм готова да се откажа от всичко друго. Но понякога човек губи, няма как.

— Спечели ли поне едно полувреме тази вечер? — опита се да ме поразведри той.

— Да, изпях една песен със сервитьорите.

Подкарах отново „Край вавилонските реки“, за да ме чуе и да разбере колко съм добра. Той ми припяваше. После ме попита дали знам „На своя мъж бъди опора“. Отвърнах, че я зная, но не мога да се съглася напълно с внушението на песента. Изпях я обаче с него заради спорта. После предложих „Хей, Джуд“ и стигнахме до вкъщи.

Защо, питам се, не се сбогувах с него тогава, защо не се задоволих с концерта — чудесен завършек на тази скапана нощ? О, не, аз никога не правя нещата по лесния начин. Явно съм го поканила у дома и за мой срам не помня какво е последвало.

Дали съм му пуснала някой от дисковете си? Дали съм продължила да пия? Той трябва да е бил трезвен, нали караше такси. Веднага ли сме скочили в леглото?

Само да можех да си спомня какво ме е подтикнало да го направя! Тогава щях да се измъкна от ситуацията по-лесно и с по-малко неудобство.

Протегнах ръка към огромния часовник точно преди да завие като сирена. Слава богу, не се събуди. Спеше си като заклан в другия край на леглото. Поне не хъркаше и не се мяташе насън.

Къде ли е оставил таксито? Наоколо е пълно със знаци „Паркирането забранено“. Задръстванията са отчайващи. Щели да строят околовръстно и най-добре ще е да побързат. Но понеже още не са го построили, сигурно е обикалял километри, за да намери място за колата. Или пък, обзет от луда страст, е спрял току пред входа?

Както и да е, това си е негов проблем.

Казал ли ми е как се казва? Сигурно, по някое време. От тези мисли ме побиват тръпки. Трябва да престана и да се замисля какво да облека за интервюто. Ако си вържа един шал, велуреното манто ще свърши работа.

Боже мой, мантото ми!

Да не би да съм го оставила в таксито? Не го виждам на закачалката зад вратата, където винаги виси. О, Господи, зная, че не си доволен от мен. Не биваше да прелъстявам таксиметровия шофьор. Постъпих глупаво и грешно, но аз не върша много грехове, поне не генерални. И ходих да се моля за любовта на Кен край извора на Света Ана. Все още не е изпълнила молбата ми и с оглед на случилото се, ми се струва, че въобще няма да я разгледа. Но, погледни ме — чувствам се ужасно, ще оплета конците на това интервю, съсипах си новото ленено сако, а на всичкото отгоре, за капак, се оказва, че съм си изгубила велуреното манто.

Толкова се притесних и за момент забравих, че трябва да внимавам да не събудя таксиметровия шофьор.

Изправих се рязко в леглото и обърнах измъченото си угрижено лице към него.

Там нямаше никого.

На леглото до мен лежеше омачканото ми манто. Беше се проснало — тежко и обемисто — на неприлично голяма площ. Преструвайки се на таксиметров шофьор, за да ми изкара ангелите.

Скочих въодушевено от леглото. Имам бъдеще. Предстои ми обилна баня, гаргара, а после ще потърся из апартамента някаква чиста дреха. След това ще се преборя за работата в галерия „Хартфелт“, ще занеса на химическо чистене съсипаното си сако, ще звънна на Кен и ще го поканя да отпразнуваме назначението ми. Така ще си го върна.

Това евтино вино наистина може да съсипе човека. Да му докара халюцинации.

Като че ли бих поканила в къщата си някакъв непознат таксиметров шофьор!