Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (16)

Част 2 — Джеймс

Мама винаги се обажда точно в девет сутринта. На много хора това би им се сторило странно, но аз се чувствам по-спокоен така. Не ми се налага да помня, че трябва да й позвъня. А и научавам новините от нейния свят, който е доста интересен. Пълен е с адвокати, писатели, банкери и политици.

С Хелън винаги сме живели затворено, затова ми е интересно да получавам информация от първа ръка за личностите, населяващи вестникарските рубрики. Хелън никога не вдига телефона по това време, защото и двамата знаем, че е мама. Не че жена ми не обича да разговаря с майка, те се разбират чудесно и Хелън се държи очарователно с нея. Още в самото начало реши, че трябва да приобщим мама към съвместния ни живот и веднъж седмично да я каним на обяд или вечеря. И, разбира се, винаги намира правилния подход към мама. Бихме могли да обвиним мама, че от време на време се държи високомерно, но Хелън пак намира изход. Поглежда я с тюркоазеносините си очи:

— Толкова съжалявам, госпожо Харис, но се налага да ми помогнете. В сиропиталището никога не са ни хранили с омари…

Или „никога не сме използвали купичка за потапяне на пръстите“, или каквато там щуротия е хрумнала на мама. Държи се обезоръжаващо. Мама откликва бързо, по-точно след кратко първоначално колебание. Искрено се възхищава на неподправеното и директно поведение на Хелън.

Знаеше също, че никога преди не съм се влюбвал и никога няма да обичам друга. Скоро след първата ни среща й заявих категоричното си намерение да се оженя за Хелън. Тогава носеше рокля с цвета на очите й. Има много дрехи в тюркоазеносиньо — копринени шалове, туники. Също халати и кимона, които напоследък са единствените й тоалети.

Цялото ми семейство, всички чичовци и братовчеди настояваха да започна работа на лондонския борсов пазар. Като татко. Но на мен ми се повдигаше само като си го помисля. Не ставах за това. Настоях да стажувам при един дилър на антики. Учих история на изкуството и скоро след сватбата ни се изстрелях като от трамплин. Хелън ме посъветва да сменя леко старомодните си костюми с по-елегантно облекло. Да се рекламирам по-агресивно. Да изнасям кратки беседи за мебелировката от осемнадесети век. Да уведомявам пресата, когато ми попадне някоя интересна вещ. А останалото, както се казва, е история.

Притежавам антикварни магазини из цялата страна и често се появявам по телевизията в ролята на експерт.

Сам си проправих път и се гордея с това. Както и че се ожених за Хелън. Преди няколко дни имахме годишнина — двадесет и шест години брак. Тази вечер в болницата Хелън даже се престори, че отпива малко шампанско. Занесохме кристални чаши. Изглеждаше прекрасна като в деня на сватбата ни.

След това отидохме на вечеря. Аз, Грейс и мама. За щастие дъщеря ми не настоя да доведе недодялания си приятел. Заведох ги в малък френски ресторант, където двамата с Хелън често похапвахме, преди да се разболее.

Мама вдигна тост: „За един от най-щастливите бракове на света“. Произнесе думите с присъщия си звънлив глас, а аз се усмихнах разбиращо.

Същата тази жена хлипа и крещя преди четвърт век, заклинайки ме да не взимам момиче без предистория, без минало, за което знаем единствено, че е оставена за отглеждане в сиропиталище.

Грейс се съгласи с баба си по въпроса за брака ни. Мечтаела си семейният й живот с Дейвид да е поне наполовина толкова добър. Приятелите й споделяли, че родителите им непрекъснато се карат и си пишат черни точки. На нея това не й се било случвало. Не помнела някога да сме спорили.

— Аз също — казах простичко.

Не усещах вкуса на храната, със същия успех бих ял нарязан картон. Цялото ми сърце роптаеше срещу тази несправедливост. Защо идваше краят на брачния ни живот? Още следващата година тя ще бъде моята „покойна“ съпруга. Или още идния месец. Защо умира Хелън, която не е наранила и една муха през целия си живот, а други, чиито дни са изпълнени с алчност и злини, се радват на дълголетие? Защо стоя на тази маса, разменяйки клишета с майка си и дъщеря си, докато всъщност искам да приседна до леглото й, да я държа за ръка и да й говоря, че е направила дните ми вълшебни, че не помня минало без нея и не виждам бъдеще, когато си отиде?

Говорехме несвързано — здравецът трябва да се сади на китки, да нося саката си на химическо чистене всяка седмица, а ризите — в китайската пералня, да си слагам скъпи ръкавели, въпреки че закопчаването им отнема три минути. Обичам я толкова много, никога не съм помислял за друга. Това е истината — и през ум не ми е минавало.

Онази филипинка с големите тъжни очи непрекъснато ме уверяваше колко щастлива била Хелън тази вечер. Разказвала й много за нас, показала й снимки от сватбата ни и фотоси на Грейс като малка. Хелън ме молеше да опитам да живея „нормално“, както се изразява. Да изляза и да вечерям приятно в компанията на майка си и дъщеря си. Но това е невъзможно. Виждам ги как и двете ме поглеждат крадешком. Предупредителен сигнал. Трябва да се поразвеселя. Ала е толкова изморително да се преструвам на весел.

Но точно това иска Хелън. Това бил единственият начин да й помогна. Да продължавам пътешествието. Да не забравям да каня мама редовно, да съм учтив с Дейвид — нетърпимия приятел на Грейс — и никога да не изричам гласно, че би могла да направи и по-сполучлив избор, даже и да си го мисля. Затова се насилих да изправя гръб, да идентифицирам ястието в чинията си, и отново да се впусна на пътешествие.

И двете са много красиви жени. Майка изобщо не прилича на седемдесет и няколко годишна. Дори аз не зная точната й възраст. Майка ми — Наташа Харис е гордост за своя фризьор и за салона за красота в добавка към собствения й вкус. Носеше виолетово сако и рокля, шити за жена с четиридесет години по-млада от нея. Въпреки това й стояха чудесно.

Грейс винаги е била впечатляваща със своята руса коса и тъмни очи. Но тази вечер — в аленочервена рокля с тънки презрамки — бе просто ослепителна. Този Дейвид определено не я заслужава, твърде умна и красива е за такъв като него. Но да не се задълбочавам.

Пак говореше за него. Както винаги. Той също е борсов агент. Бил умен, така му се носи славата. Има вроден нюх — като букмейкърите на конни надбягвания, а не като другите от кръга на Грейс — банкери, счетоводители и финансови експерти.

Младият Дейвид е от друга порода.

Но тя несъмнено го обича. Този нахакан младеж е първият мъж, когото ни представи официално.

— Дейвид дойде да види мама днес — произнесе името му, сякаш самото му споменаване й доставя удоволствие. — Удиви се колко съм различна от вас. Как за две минути изгарям на слънце, а вие двамата и цял месец да се печете, само ще хванете бронзов загар. Той е абсолютно копие на баща си, изглеждат като близнаци, имат еднакви носове, усти, по един и същ начин отмятат косата си от челото.

Въздържах се да отбележа, че в това им е бедата. Успях да изстискам от себе си някакъв блед интерес, за да насърча Грейс да продължи темата за обекта на своето обожание.

— Та така… и той попита мама не е ли странно, че не приличам на нито един от вас двамата.

— И какво му отговори майка ти?

Постарах се да вложа топлина и интерес в гласа си. Думите едва излизаха от гърлото ми. Как смее този пубер да разпитва една жена на смъртно легло! Да внася смут в последните й седмици, ако не и дни, с нелепите си въпроси?

— Е, познаваш мама, съгласи се с него, после се почувства зле и повика Мерседес.

— Вината не е негова, болките на Хелън идват и си отиват на пристъпи. Така твърдят лекарите. — За мое голямо учудване Наташа винаги застава на страната на малкото пале.

— Да, и после се почувства добре, тате, нали? За празника ви.

Грейс ме погледна въпросително с големите си, прекрасни, тъмни очи.

— Да, беше добре — насилих се да отговоря аз.

Още цял час се насилвах да се правя на какво ли не. Да им се усмихвам, да им разказвам историйки от по-щастливите ни времена. Успях да се включа в обсъждането дали да закрием вечерята с арманяк, или с коняк. Най-сетне майка ми се прибра във високата си градска къща, а дъщеря ми — в своя апартамент, където несъмнено спяха в едно легло с Дейвид, който е одрал кожата на баща си.

Бях свободен. Най-после можех да отида при Хелън.

Пускаха посетители по всяко време.

Това е предимството да имаш пари за частни лечебници. Можех да мина през големите врати, които се отварят безшумно и да вляза във фоайето, напомнящо по-скоро на грандхотел, отколкото на болница.

— Обещавам ви да не я безпокоя, ако спи — казах аз с отработената си неискрена усмивка.

С Хелън често си бяхме говорили, че животът до голяма степен е игра. И през повечето време се налага да се преструваме. Въздъхвахме облекчено, че поне ние двамата не сме се лъгали. Но не е така. Разбира се, че крием нещо. Ние двамата сме най-големите актьори.

Тя никога не ми каза за Грейс, а аз не й разкрих, че съм разбрал. Че винаги съм знаел.

От момента, когато влязох в стаята, където бе предпочела да спи сама заради така наречената бременност. Мяташе се насън, явно заради поредния кошмар. Сложих ръка на челото й, за да я успокоя и видях бялата възглавничка, която се подаваше изпод нощницата й. Повдигнах чаршафа, красивият й кремаво златист халат бе отметнат настрани и откриваше фалшивия корем от стиропор.

Бях шокиран. Хелън, моята жена, ме лъже. Но после ме заля друга вълна — на съчувствие и обич. Горкото ми момиче, колко ли е ужасена от майка ми, а и от мен, за да стигне дотам. И какво смята да прави, когато настъпи моментът, или по-точно, когато тя самата обяви, че е време.

Най-вероятно е уредила да купи нечие дете. Но защо не го е споделила с мен? Аз бих й признал всичко, каквото и да е то. Защо не е събрала сили да ми каже?

Върнах се разтревожен в стаята си. Как ще се справи без моята помощ? Знаех, че ще й бъда необходим за безумния план, който е измислила.

Но също така бях наясно, че трябва да изчакам и да я оставя да продължи необезпокоявана. Няма нищо по-лошо от унижението да разбере, че съм разкрил измамата.

Дните си течаха. Хелън изглеждаше възбудена и бледа, мама го отдаваше на бременността. Единствено аз знаех, че причината е много по-сериозна. Изпитах облекчение, когато поиска да посети сиропиталището, където е отрасла. Значи възнамеряваше да вземе детето оттам и да го представи като наше.

Останах повече от изненадан, че хората от тази достойна за уважение институция са съучастници в измама, не само незаконна, но и противоречаща на принципите им. Открай време там се грижат педантично за децата. Положително са открили законен начин Хелън да осинови дете, не биха участвали с някаква подмолна игра. Знаех, че никога няма да предадат Хелън.

Сред персонала все още работят жени от времето, когато тя самата е била бебе.

Ще й съчувстват и ще им бъде мъчно за нея.

Въздъхнах облекчено, когато ми съобщиха, че бебето ни се е родило неочаквано — малко момиченце, здраво и красиво — и всички се грижат за тях двете. Заех се с документите — попълвах със замах формулярите, подписвах ги, без да споря и не задавах никакви въпроси.

Когато прегърнах Грейс, дори аз — един неопитен мъж — разбрах, че е твърде едричка за новородено. Държах останалите настрани от майката и детето, докато мина достатъчно време и разликата стана недоловима. Непрекъснато повтарях колко едро бебе съм бил, и, колкото и да е странно, мама, която обикновено винаги е готова да поспори с мен по тези въпроси, се съгласяваше, че съм се родил огромен.

Хелън никога не говореше за раждането — дори с мама и с най-добрите си приятелки, въпреки че настойчиво я молеха да им разкаже по-подробно. Казваше им, че всичко е станало като в сън, но сега, когато държи в ръцете си своята малка Грейс, това й се струва маловажно; извадила голям късмет, че се озовала на място, където успели да й окажат компетентна помощ. Изглеждаше им съвсем в реда на нещата.

На всички.

А и защо не?

Шест месеца Хелън се закръгляше постепенно пред очите им, подготвяше се за бъдещото събитие. Знаех само аз, но никому не бих разказал.

Покритите с килими коридори ме отведоха до стаята на Хелън. Оставаше ми да й подскажа само едно — че тайната й е на сигурно място, при мен, а думите на онова глупаво, нечувствително момче нямат никакво значение; никой не ще разбере, че Грейс не ни е родна дъщеря. Но не можех да й го кажа направо. Трябваше да й го внуша неусетно.

Щях да почакам, да постоя до нея, докато нещата се избистрят и думите дойдат от само себе си.

Осветлението в стаята бе приглушено, в сумрака се различаваше само едрата фигура на филипинката, приседнала до леглото. Мерседес държеше ръката на Хелън. Очите й бяха затворени.

— Господин Харис! — възкликна изненадано Мерседес.

— Будна ли е?

Спеше. Току-що й дали болкоуспокояващите. Медицинската сестра, която й поставя инжекциите, минала преди половин час.

— Струва ми се, че Дейвид я е разтревожил днес.

— Не ми е казала, господин Харис.

Но дълбоко в сърцето си знаех, че се притесни, по лицето й се изписа тревога, когато той бъбреше за някакво място в Ирландия с извор на желанията или магическа гора, не помня. Чета по лицето й като по отворена книга. Сестрата стоеше безмълвна.

Вижда и чува всичко, но почти не говори.

Трябваше да узная.

— Спомена ли ви нещо? Каквото и да е?

Осъзнавах колко неадекватно се държа, но исках да разбера дали момчето я е разтревожило. Сега, в самия край.

— Не, разказа ми само, че сте донесли шампанско за годишнината от сватбата ви.

Мерседес погледна към Хелън, сякаш въпреки лекарствата би могла да ни чуе.

Значи е превъзмогнала страха, че дълго пазената й тайна може да излезе наяве. Отдъхнах си.

Помолих да постоя сам при нея. Не можело, наредено било да я наблюдават неотлъчно цяла нощ. Притеснявали се за белите й дробове.

— Моля те, Мерседес, искам да си поговоря насаме с нея, когато се събуди.

— Господин Харис, когато отвори очи, ще отида в другия край на стаята и няма да чувам нищо.

Така и направих — седях до нея два часа и милвах слабата й бяла ръка.

Навярно очакват да си отиде днес или утре, щом са назначили двадесет и четири часово наблюдение.

После тя отвори очи и ми се усмихна.

— Мислех, че си на вечеря.

Думите й излизаха с мъка.

— Бях. Прекарахме чудесно.

Разказах й, че сме си говорили за най-различни неща и сме се чувствали чудесно, а аз съм бил най-щастлив от всички. Споменах как, когато Грейс разказа за учудването на Дейвид защо тя е тъмноока, а ние сме светли, аз й обясних, че навярно е наследила черните като маслини очи на дядо си. Мама се съгласи и добави, че може би прилича и на някой роднина от страна на Хелън. Грейс вдигна рамене и смени темата.

Хелън ме гледа дълго и изучаващо.

— Все така не го одобряваш — нахвърли ми се тя.

— Напротив — излъгах я аз.

— Няма да ме заблудиш, Джеймс. Никога не сме се лъгали, нали, нито веднъж досега?

— Зная.

После й казах последната лъжа:

— Не че не го харесвам, скъпа. Просто толкова много обичам малкото ни момиче, че според мен никой не я заслужава. Тя ми е дъщеря, моя плът и кръв. Нищо не е в състояние да ме убеди, че с друг мъж би била по-щастлива, отколкото когато бе с нас.

Усмивката на Хелън беше прекрасна. Можех да я съзерцавам навеки, но изразът на лицето й внезапно се промени. Мерседес се втурна към главната сестра. Преди да излезе, се обърна към мен:

— Вие сте чудесен мъж, господин Харис. Думите ви я направиха много щастлива.

Макар да изглежда нелепо, стори ми се, че тя знае тайната ни. За Грейс.

Но това, разбира се, е невъзможно.

Хелън не би й казала за нищо на света.

Никога.