Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (26)

Част 2 — Бизнесът на Брузър

Истинското ми име е Джордж. Не че някой го знае. От двегодишен ми викат Брузър. А в салона ме наричат Фабиан.

Затова когато някой извика — „Джордж Брустър!“ — например на летището, докато чакам да ми проверят паспорта, реакцията ми се забавя с часове. После скачам виновно, сякаш пътувам с подправени документи.

В училището на Братството в Росмор всички си имахме прякори и за нещастие един ден чуха мама да ми вика Брузър и ми го лепнаха за прякор. Не бях гигант. По-скоро набито момче с едър кокал и затова сметнаха, че Брузър ми приляга. Всъщност не беше чак толкова зле. Новодошлите ме мислеха за голям побойник и за мое облекчение страняха от мен.

Бях на десет, когато приятелят ми Хобит ме уведоми, че баща ми гони фусти. Толкова бях глупав, че го приех в буквалния смисъл. Все едно подтичва в кръг около тях или ги гони по улиците. А той имаше предвид, че татко кръшка. Видял го в колата с някаква руса мацка, много по-млада от него. Били като подивели.

Не му повярвах и го ударих. Той се разсърди.

— Казах го, за да те подготвя — оплака се той, разтривайки насиненото си рамо. — Не ми пука, ако баща ти подгони всичките фусти оттук до Тимбукту.

За компенсация му дадох двете си десертчета „Кит Кат“ от кутията с обяда и ядът му се уталожи.

Обядът ми винаги беше страхотен, понеже мама знаеше колко обичам шоколад и филийки с фъстъчено масло. Клетият Хобит ръфаше ябълки, керевиз, сирене, сухо пилешко и други подобни.

Скоро след това мама разбра, че татко гони фустите или тича след тях, или както там се казва и всичко се промени.

— Ние сме виновни, Брузър — каза ми тя. — Не сме привлекателни, не успяхме да задържим вниманието на татко, станахме му безинтересни. Трябва да започнем на чисто.

И започнахме.

Първо ме влачеше при извора на Света Ана, за да обсъжда проблема със статуята.

После обедите ми станаха по-гадни и от хобитовите. Сетне се наложи да изминавам в тръс четири спирки, преди да се кача на автобуса. След училище ходех в спортната зала заедно с мама. Беше много скъпо, налагаше се да работим, за да ни позволят да използваме уредите. Тя стоеше на рецепцията по два часа, а аз събирах хавлиите.

Всъщност ми харесваше, обичах да разговарям с хората. Разказваха ми съдбите си и защо са решили да тренират. Един си мечтаел за много мацки, но не си намирал, друг имал аритмия. Една жена искаше да влезе във форма за сватбата си, а някаква певица видяла задника си в един видеоматериал и разбрала, че е голям като пирамида. Което си беше самата истина.

Понеже проявявах искрен интерес към историите им, те ми разказваха все повече и пред собствениците на залата твърдяха, че съм истинско „съкровище“. И въпреки че изобщо нямах право да работя, защото не бях навършил пълнолетие, ме наеха за повече време. Страхуваха се да ми плащат в брой, понеже законът го забранява, но ми купиха страхотни неща — чисто нов ученически блейзър и камера. А това бе великолепно.

Мама отслабна драстично. Татко спря да кръшка и повтаряше, че не бива да се подценява силата на Света Ана и на здравословните диети. И у дома всичко тръгна пак по мед и масло.

И в училище нещата потръгнаха, понеже бях в страхотна форма. Когато навършихме тринадесет и тръгнахме по дискотеки, Хобит твърдеше, че мацките ме харесват. Което е чудесно за мен, но не и за него.

И двамата не знаехме какво искаме да работим, с каква кариера да се захванем. Баща ми беше търговски агент на електронни уреди. Бях сто процента сигурен, че тази професия не ми харесва. Родителите на Хобит имаха квартално магазинче. Призляваше му само при мисълта да се включи в семейния бизнес. Но това не ни помагаше особено да решим какво всъщност искаме да правим. Дори госпожица Кинг, която идваше в училище като консултант по професионална ориентация, се затрудни какво да ни посъветва.

Обърна ми внимание на факта, че проявявам интерес към хората. Веднага я предупредих, че няма да стана социален работник. Мразя тази работа. Но тя ми обясни, че имала друго предвид. Нито пък преподавателска работа. Не бих я издържал. Кимна съчувствено. Винаги се държеше мило.

— Нещо, което ще ти позволява да общуваш с хората и да им помагаш да се чувстват по-добре? — предложи госпожица Кинг.

— Например жиголо?

Казах го, колкото да мога да се похваля после на Хобит.

— Да, нещо подобно, в тази сфера — съгласи се тя.

Оказа се, че няма с какво да се изфукам пред Хобит. Изневиделица на него му хрумна да станем фризьори. На курсовете в колежа бъкало от готини момичета, в салона ще имаме възможност да галим на воля женските коси, а и ред други неща.

— Фризьорство? — почудих се аз.

— Нали все с нещо трябва да се захванем? — разумно заключи Хобит.

Освен нас двамата, никой друг не хареса идеята ни. Мама съжаляваше, че не съм избрал нещо по-интелектуално. Според татко тази професия не била подходяща за мъже. Родителите на Хобит заявиха, че ще ги е срам да погледнат клиентите си в очите.

Идеята се оказа много добра. Хобит го назначиха в тузарски салон, където се подвизаваше под името Мерлин.

Мерлин!

Налага се да го наричам така, когато го посещавам в салона или му се обаждам на служебния телефон. Аз започнах работа във фамилен фризьорски салон в покрайнините на Росмор — „Милейди“. Собственикът — господин Диксън — беше много симпатичен човек. Всички го наричаха „господин Диксън“, дори и онези, които го познаваха от двадесет години.

Излъчването на салона бе леко старомодно и буржоазно: веднъж седмично шампоан и сешоар, припряна молба за оформяне на косата през шест седмици, дискретно боядисване два пъти годишно. Никакви иновации, експерименти, никакви стилистични волности. Но клиентките бяха приятни жени, които се стремяха да поддържат външния си вид.

Когато погледнеха в огледалото, очите им се разширяваха от тревога. Всяка нова прическа бе всъщност една мечта. Някои от тях подготвяха вечерно парти, други щяха да ходят на ледено шоу или на годишно събиране с приятелки от детинство. Повечето бяха с доста ниско самочувствие и затова не се решаваха да пробват нещо ново. Често, като си тръгваха, не изглеждаха кой знае колко по-различно, но забелязвах, че определено се чувстват по-добре, ходят по-изправени и с по-уверена стъпка, усмихват се леко на отражението си във витрината на салона, независимо че на идване избягваха да поглеждат към нея.

Нещо подобно се случи и с мама.

Не изглеждаше коренно променена след първите свалени килограми. Просто доби увереност, това е всичко. Чувстваше се по-добре в собствената си кожа, не си го изкарваше на татко, не го разпитваше къде е ходил и спря да го обвинява, че я пренебрегва. Стана приятно да се живее с нея, затова и той започна да се държи по-добре. Това е — просто и ясно.

Същото се отнасяше и за клиентките ни в салона.

Мисля, че им харесвах, оставяха ми големи бакшиши, допадаше им и името Брузър. Разпитваха ме за семейството ми, как прекарвам празниците и дали си имам приятелка. Половината смятаха, че е най-добре да се оженя, останалите — че не бива да прибързвам. Някои твърдяха, че няма да е зле да посетя Света Ана, защото тя винаги има тежката дума по сърдечните въпроси.

Е, аз не бързах. Двамата с Хобит често ходехме на клуб, но попадахме единствено на ужасни истерични момичета — напълно негодни за съпруги. Хобит, сега с прозвище Мерлин, беше пълен с хъс и самоувереност. Заплаши ме, че ако не напусна, до преклонна възраст ще продължавам да къдря беловласи дами. Трябвало да се специализираме, да отидем някъде, където има тръпка и конкуренция.

Разумът ми говореше, че има право, но сърце не ми даваше да напусна господин Диксън и неговия салон „Милейди“. Чувствах се като предател. Каза ми, че пет наистина капризни клиентки просто ме обожават. Помоли ме да идвам един път месечно. Според Мерлин не биваше да се обвързвам, но не го послушах. При господин Диксън наистина бях изучил занаята из основи, получавах добра заплата, а и човек не бива да обръща гръб на онези, които са му помагали.

В крайна сметка с Мерлин вложихме общия си капитал в собствен салон. Росмор наистина бе променен. Новозабогателите искаха да имат най-доброто. Много заможни млади дами се редяха на опашка при нас. Девойки с лъвски гриви, момичета с късо подстригани, виолетови коси, дами, които имаха върху главите си толкова плътен слой боя, че никой не би разпознал естествения цвят на косите им.

Бяха дългокраки и разточителни; посещаваха ни по два пъти седмично. Възхищавах се на средствата, с които разполагаха, и от стремежа им да си поддържат косите. „Милейди“ сякаш остана на светлинни години оттук.

Аз, разбира се, също се преименувах. Станах Фабиан. Мерлин ми се присмиваше, но и донякъде ми се възхищаваше, задето всеки последен петък от месеца продължавах да работя при господин Диксън. Собственикът на „Милейди“ ме посрещаше с усмивка, сякаш съм блудният син, завърнал се в родния дом.

Там все още ме наричаха Брузър и се захласваха по новата ми стилна прическа и елегантните ми костюми. Разказвах им, че клиентките в онзи смахнат салон в Росмор са напълно луди и много държат на облеклото. Обожаваха тези истории и се чувстваха по-сигурни в собствения си фризьорски салон. Вече бях набрал смелост и подтикнах някои от дамите да експериментират. Дори господин Диксън възприе идеята ми да модернизира малко интериора.

Често ме питаха за личния ми живот и аз искрено им отговарях, че от работа не ми остава време да си намеря приятелка. Съветваха ме да не чакам дълго, а аз кимах сериозно в знак на съгласие.

Спестявах на клиентките в „Милейди“ факта, че всички в онзи тузарски салон, с изключение на Мерлин, разбира се, ме смятат за гей. Това не ме притесняваше, дори в много отношения работеше в моя полза. Жените се доверяват повече на хомосексуалните мъже, смятат ги за по-добрата част от мъжкото племе. Защото не се държат хищнически и агресивно, не са безсловесни мачовци. Възприемат ги повече като приятелки, но не гледат на тях като на възможни съпернички.

Вместо да ми пречи, това по-скоро ми помагаше. Клиентките се чувстваха по-сигурни с мен и ме харесваха. Доверяваха ми какво ли не. Едно чудесно момиче, Хейзъл, ми разказа колко самотна и употребена се чувства след авантюрите си за една нощ. Никога не би споделила това с мен, ако подозираше, че съм хетеросексуален, и гледаше на мен като на евентуално завоевание.

Положих невероятни усилия да посмекча натруфения й стил и да му придам известно достолепие. Предложих й да забрави разголените тоалети и да започне да се облича по-класически. Призна ми, че съм направил чудеса.

Друга клиентка, Мери Лу, не успяваше да сломи съпротивата на приятеля си. Бяха щастливи заедно, но той не даваше и дума да се издума да се пренесе при него. И, естествено, не искал и да чуе за годежен пръстен. Посъветвах я да се държи по-независимо и да замине на екскурзия с приятелки. Не от типа „слънце и секс с хотелския персонал“. Точно обратното — да се отдадат на културен туризъм. Отначало се съмняваше доколко това ще свърши работа, но, разбира се, излязох прав. Той се притесни много, когато му показа, че се справя и без него.

И така, живеех си щастливо. Започнах да ухажвам прекрасна дама на име Лара — дизайнер и наша редовна клиентка. Не пропусках да ходя при господин Диксън, който ме изучи на занаят. Понякога му подарявах красиво огледало, модерен сешоар или комплект хавлии, но винаги вземах хонорара си, макар и да нямах нужда.

Господин Диксън бе от старата школа. Не исках да го обидя.

Веднъж дойде в нашия салон и веднага разбра. После ми каза, че съм добро момче, най-доброто, което познава, и че интимният ми живот не го притеснява, защото е въпрос на личен избор.

Не знаех как да му обясня, всичко е много объркано. Скоро след това той почина и ми завеща салона си.

Направо не повярвах. Но той нямаше близки роднини, а не искаше салонът, на който е посветил живота си, да бъде продаден и на мястото му да изникне поредното заведение за бързо хранене.

Нямах представа какво да правя с придобивката си. Салонът, крайно старомоден, работеше на загуба, но знаех, че трябва да го поддържам. Не исках, превръщайки го в салон по мой вкус, да лиша от него възрастните дами, които го посещаваха от години. Както и да е. По онова време не му мислех много-много. Имах си други грижи.

Бях влюбен до уши в Лара, но ме смяташе за гей и не успявах да я разубедя.

— Глупости, Фабиан, невъзможно е да си падаш по мен, слънчице, по всичко ти личи, че си обратен. Ние сме приятели, сигурно някой чаровник те е отблъснал и искаш да му натриеш носа: „Я ме виж, излизам с момиче!“.

— Не съм обратен, Лара — отвърнах й безизразно. — Аз съм сто процента хетеросексуален.

— Също като колегите ти Джери, Хенри и Базил? — присмя ми се тя.

— Те са си хомосексуални. За разлика от мен.

Всичките ми опити да я убедя отиваха нахалост — казах й, че името ми е Брузър, а тя се разсмя още повече.

— Всъщност съм Джордж — отчаяно добавих аз.

Посъветва ме да се осъзная навреме. Истеричката, която назначих за управителка на „Милейди“, непрекъснато ми телефонираше да ме пита какво да прави със сметката за ток, дали да поръча още балсам и така нататък.

Сега, за капак, една от най-добрите ми стилистки изпадна в истерия в служебната стая. Вие, реве и несвързано обяснява как е съсипала косата на някаква клиентка: не разбрала, че съпругът й копнее да имат деца, и как хората не се доверяват на ближния си.

Само това липсваше; сутрин при нас е претъпкано.

Джери и Базил, специалисти по истерични припадъци, нервни кризи и ревящи хора, не успяха да се справят. Хенри предложи да извикаме линейка. Седнах до нея.

— Пандора — подхванах внимателно.

— Вай, казвам се Вай — изкрещя ми тя. Бях забравил. В салона винаги й викахме Пандора.

— Истинското ми име е Брузър — очаквах, че това ще помогне. Излъгах се.

— Брузър? — повтори невярващо тя.

— Опасявам се, че е така — признах си аз.

— О, боже. Само това липсваше. Шефът се казва Брузър!

Реших да преминем директно към проблема. Тя пак се разхлипа, от четири думи успявах да схвана само една. Явно ставаше въпрос за съпруга й Иън, клиентката в единадесет — клетата Бренда Дезмънд, нейният приятел французин, и някакво новолуние.

Започнах да си мисля, че Хенри е прав. Може би наистина е полудяла и трябва да я сложат в усмирителна риза. Донесох й вода и нещо по-силно. Потупах я успокоително по ръката.

Осведомиха ме, че Лара е в салона. Отвърнах им, че се налага да почака. И продължих да потупвам хлипащото създание до себе си.

— Не бива да ядосваш Лара — изломоти Пандора — Вай.

— Не ми пука за нея. Тя също ме ядосва, инати се, че съм гей, надсмива ми се и ме отблъсква. Проклетото удължаване на косата й може да почака.

Вай вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Но това е смешно, Фабиан. От пръв поглед е видно, че играеш и в двата отбора.

По зачервеното й лице бе изписана неподправена искреност.

Прищя ми се здравата да я зашлевя, ала моментът не беше подходящ да споря с нея за сексуалната си ориентация. Но тя прочете мислите ми.

— Като се замисли човек, май никак не е зле да си бисексуален. Винаги имаш изход и шансът да сгрешиш е минимален.

— Не съм бисексуален, Вай. Правя секс само с жени, не разбираш ли? Момичета, девойки, мацки, катерички. И не ми стигат. Малко са ми. От днес нататък ще спя с всяка жена, която още диша. Ще ударя в земята всичките всезнайки като Лара. Ще ги науча аз тях!

Устните на Вай оформиха едно ужасено „О“. Не гледаше към мен, а някъде зад гърба ми. Още преди да се обърна, разбрах, че Лара е влязла и е чула всичко. Изглеждаше доста възмутена.

— Как не те е срам да разплакваш Пандора! Глупаво говедо! Миличка, какво ти наговори този тук?

Пандора пак се заля в сълзи, размекната от съпричастието. Пак чу ключовите думи: бебе, новолуние, клиентката в единадесет, французин, гривна. Безумно бръщолевене без никаква последователност. Но Лара схвана всичко на мига. Каза й, че няма никакъв проблем, просто всички ще се престорим, че не знаем нищо.

Е, аз поне никак няма да се затрудня. И без това не знаех нищо.

Ще дадем ваучер на клиентката в единадесет, Вай ще спре да взима противозачатъчни, Иън я обича, гривната е подарък за нея, а не за въпросната клиентка. Всичко е наред, сълзите са излишни. Стресът трябва да се избягва на всяка цена.

Празни приказки.

Но Вай си избърса очите, издуха си носа и даже се усмихна.

— Трудно е да избягваш стреса в този салон — обърна се извинително към Лара.

— Премести се на по-спокойно място, по-близо до вас — предложи й тя.

— Но къде?

— О, сигурна съм, че Тайгър ли беше, Брузър ли, ще измисли нещо — усмихна ми се Лара. Лицето й грееше, сякаш за пръв път ме вижда истински.

Веднага ми хрумна нещо.

Оказа се, че Вай живее близо до „Милейди“, в покрайнините на Росмор, непосредствено до глоговата гора. Ще я направя управителка на салона. Може спокойно да си ражда бебета, да си носи гривните и всичко, което пожелае. Що се отнася до клиентката в единадесет — пътищата им няма да се пресекат никога повече.

Проблемът е разрешен. Нали? А сега можем ли да се върнем на работните си места? Ако обичате.

Така и направихме. Погледнах Лара в очите, които се отразяваха в огледалото и й казах, че косата й не се нуждае от удължаване, защото и така е достатъчно красива.

Струвало й се, че начинът, по който галя врата й, няма нищо общо със служебните ми задължения. Имала чувството, че съм лекар, който си позволява волности с пациентка. Трябвало да ме съдят за неспазване на професионалната етика.

Изразих несъгласие — тези правила не важат във фризьорските салони. Засмя се лъчезарно и ме посъветва да не се развихрям с всяка жена, която още диша.

Тя ще има грижа за това.