Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (1)

Първа глава
Шосето, гората и изворът

Отец Брайън Флин, кюре в храма „Свети Августин“ в Росмор, мразеше празника на Света Ана със страст, неприсъща на католически свещеник. От друга страна, поне доколкото му бе известно, той бе единственият свещеник, в чиято енория блика извор на светицата — свято място със съмнителен произход. Място, където енориашите се стичаха, за да помолят майката на Светата Дева да им съдейства по ред въпроси, предимно от най-лично и съкровено естество. Територии, в които един недодялан свещеник едва ли би съумял да пристъпи. Като например да им намери годеница или съпруг, а после да благослови с дете връзката им.

Рим, както винаги, мълчеше неуслужливо относно извора.

„Все пак Ватиканът си оставя една отворена вратичка“, размишляваше мрачно отец Флин.

Там навярно се радваха, че в ставащата от ден на ден все по-светска Ирландия се е запазил поне някакъв изблик на набожност и не желаеха да го обезсърчават. Но нима Рим не побърза да изключи от лоното на Вярата всички езически ритуали и суеверия? Това беше главоблъсканица, както би се изразил Джими — симпатичният млад лекар от съседния Дуун Вилидж. Джими казваше, че положението в медицината е същото: потрябват ли ти ясни правила, никакви ги няма. Налице са само когато изобщо не са ти нужни.

 

 

Всяка година за церемонията на 26 юли отблизо и далече се стичаха хора — молеха се и отрупваха извора с гирлянди и цветя. От отец Флин неизменно се очакваше да произнесе кратка реч и ежегодно това го хвърляше в терзания. Не би могъл да каже на стотиците хора, втурнали се със зъби и нокти към скалното изображение до вековния извор насред глоговата гора, че това граничи с идолопоклонничество.

Писмените свидетелства, които беше проучил, описваха Света Ана и съпруга й Свети Йоаким като неясни фигури, чиято история приличаше на историята на Анна от Стария Завет — жената, която смятали за обречена на безплодие, но неочаквано се сдобила със син — Самуил. През каквито и житейски превратности да бе преминал животът на Света Ана преди две хилядолетия, тя определено не бе посещавала Ирландия и Росмор, не се бе установявала в околните гори, нито пък беше освещавала непресъхващ свят кладенец там.

Толкова можеше да се твърди със сигурност.

Но ако някой би се осмелил да спомене това пред гражданството на Росмор, рискуваше да си навлече сериозни неприятности. Така че всяка година отец Флин се изправяше пред тълпата, измърморваше десетина реда от молитвеника, без да накърни ничии чувства, и произнасяше кратка проповед за добротворството, толерантността и уважението към ближния, в която малцина се вслушваха.

Отец Флин често си мислеше, че има достатъчно свои грижи, без да прибавя към тях и въпроса за достоверността на Света Ана. Той и близките му се безпокояха за влошаващото се състояние на майка му — съвсем скоро тя вече нямаше да може да живее сама. Сестра му Джуди му написа, че за разлика от него, тя не се е обрекла на безбрачие и самота. Всички в службата й обаче били или женени, или хомосексуални. Брачните агенции били развъдници на психопати, а вечерните курсове — място за среща на депресирани загубеняци. Заявяваше, че възнамерява да посети извора край Росмор и да помоли Света Ана да се заеме с нейния случай.

Брат му Еди напусна жена си Кити и четирите им деца, за да преоткрива себе си. Брайън тръгна да го търси и го откри удобно настанен при едно момиче — Наоми — с двайсет години по-младо от изоставената му съпруга. Не само не получи благодарности за своята загриженост, но Еди му се изсмя в лицето:

— Не сме длъжни да дадем обет за безбрачие, само защото ти не си нормален.

Тогава Брайън Флин се почувства напълно безсилен. Помисли си, че всъщност е нормален. И той, разбира се, бе копнял по не една жена, ала бе сключил договор. А правилата в момента гласяха, че ако някой иска да е свещеник, не бива да сключва брак, да има деца и най-обикновен семеен живот.

Винаги се бе надявал един ден това правило да бъде променено. Дори Ватиканът не би могъл да наблюдава дълго и безучастно как толкова хора изоставят духовническия сан заради постулат, издигнат не от Бог, а от човеците. По времето на Исус всичките му апостоли са били женени; новите изисквания били постановени доста по-късно.

А и избухващите в Църквата скандали неизбежно щяха да накарат бавноподвижните консервативни кардинали да осъзнаят, че двадесет и първи век налага реформи.

Хората вече не благоговееха безкритично пред авторитета на Църквата и нейните служители. Точно обратното.

В наши дни интересът към свещеническия сан бе съвсем слаб. За последните осем години единствените свещеници, ръкоположени в епархията, бяха Брайън Флин и Джеймс ОʼКонър. Но Джеймс ОʼКонър напусна Църквата, понеже се отврати от протекциите върху по-висшестоящ, подкупен свещеник, чиито постъпки се потулваха, за да избегне порицание или наказание.

Брайън Флин все още упорстваше, макар упорството му да бе на изчерпване.

Майка му не можеше да го познае, брат му го презираше, а сега сестра му бе решила да дойде чак от Лондон, за да посети този съмнителен езически извор, и при това се чудеше дали е по-добре да бъде точно на празника на светицата.

Главният свещеник на енорията каноник Касиди — великодушен възрастен мъж — не пропускаше да похвали младото кюре за усърдната му работа.

— Ще остана, докато мога, Брайън, а после ще преценят, че си достигнал нужната възраст, за да ти поверят епархията — често му повтаряше отец Касиди.

Мислеше му доброто и се опитваше да му спести унижението да го командва някой назначен отвън арогантен и непоносим свещеник. Понякога обаче Брайън Флин си мислеше колко по-добре би било природата да надделее и да проводи отец Касиди в дом за възрастни духовници, та да има помощник, без значение какъв, с когото да си поделят енорийските задължения.

За разлика от времето на неговата младост, задължителното ходене на църква лека-полека отмираше. Но енориашите все пак трябваше да бъдат кръщавани, венчавани и погребвани, да се изповядват и да приемат първо причастие.

Друг път обаче Брайън Флин си мислеше, че сам ще се оправя по-добре. Ето, миналото лято един полски свещеник пристигна да му помага, а цели седмици прави гирлянди за Света Ана и извора.

Наскоро посети католическото училище „Света Ита“ и попита дали някоя от девойките иска да стане монахиня, когато порасне. Съвсем уместен въпрос към ученички в католическо училище. Те обаче се изумиха. Сякаш никоя не разбираше какво им говори.

Най-сетне една като че ли схвана:

— Имате предвид като във филма „Сестра Акт“?

Основите на света определено са разклатени, помисли си отец Флин.

Понякога, когато се събуждаше сутрин, денят се разстилаше пред него объркан и неясен. Все пак си налагаше да се захване с нещо — взимаше душ и се опитваше да приглади червената си коса, чиито кичури винаги стърчаха като копия около лицето му. След това приготвяше за отец Касиди чай с мляко и препечена филийка с мед.

Възрастният мъж не пропускаше да му благодари горещо и Брайън се чувстваше щедро възнаграден. Дръпваше завесите настрани, разбухваше възглавниците и винаги измисляше някакъв шеговит коментар за света отвъд прозорците. После отиваше в църквата и отслужваше сутрешна литургия пред все по-оредяващото братство на вярващите. След това със свито сърце се отбиваше при майка си, питайки се в какво ли състояние ще я намери.

Както обикновено я сварваше седнала до кухненската маса, с вид на изгубен и останал без цел човек. Тогава неизменно й обясняваше, че е неин син, енорийски свещеник, и й приготвяше закуска — едно сварено яйце и каша от овесени ядки.

Сетне с натежало сърце се спускаше по Касъл стрийт към магазина за вестници на Скънк Скатъл; купуваше два вестника — един за отеца и един за себе си.

Към това обикновено се прибавяше и кратка интелектуална дискусия със Скънк относно свободната воля и предопределеността или как така любещият Бог допуска бедствия като гладна смърт и цунами. Преди да се върне в дома на свещеника, Йосиф, латвиецът, който се грижеше за отец Касиди, щеше да е там, да му е оправил леглото, да го е измил и преоблякъл. Църковният настоятел вече стоеше в очакване да пристигне вестникът му. По-късно Йосиф го извеждаше на бавна разходка към църквата „Свети Августин“, та там да изрече със затворени очи молитвите си.

Отец Касиди предпочиташе на обяд да похапва супа. Понякога Йосиф го съпровождаше до някое кафене, но най-често отвеждаше крехкия дребен старец в своя дом, където жена му Анна приготвяше домашно ястие. За отплата духовникът я научаваше на някоя нова английска дума или фраза.

Интересът му към родината на Йосиф и Анна бе неизчерпаем — искаше да му показват снимки от Рига и казваше, че градът е прекрасен. Йосиф работеше на още три места — почистваше вестникарското магазинче на Скънк Слатъри, като същинска Дейзи Лондрет прибираше хавлиите от фризьорския салон на Фабиан и ги занасяше в обществената пералня, за да ги изпере, и три пъти седмично отиваше с автобус до къщата на Ноланови, където помагаше на Неди Нолан в грижите за баща му.

Анна също работеше на много места: почистваше месинговите табели по вратите в банката и в някои други офис сгради, по които висяха големи и вдъхващи респект надписи. Сутрин миеше чиниите от закуска в кухнята на хотела. Разопаковаше изпратените от борсата цветя и ги подреждаше в големи съдове с вода. Йосиф и Анна се възторгваха от многобройните възможности, които им предоставяше Ирландия. Тук едно семейство можеше да спести цяло състояние.

Споделиха с отец Касиди своя петгодишен план — спестяват, за да си купят малък магазин в околностите на Рига.

— Може би ще ни дойдете на гости? — попита го веднъж Йосиф.

— Ще ви гледам отгоре и ще благославям делата ви — отвърна им духовникът, сякаш изричаше най-обикновените думи на света, предвкусвайки светлото си бъдеще в отвъдното.

Понякога отец Флин му завиждаше.

Старецът все още живееше в свят на сигурност, където свещениците бяха значими и почитани, свят, където за всеки въпрос има готов отговор. През по-младите години на отец Касиди свещениците бяха натоварени с хиляди задължения и часовете от денонощието не стигаха да ги извършат. Свещеникът беше нужен, очакван и желан на всякакви събития в живота на енориашите. А днес чакаха да ги поканят. Отец Касиди можеше да се появява без покана и без предизвестие във всеки дом от енорията. Отец Флин обаче се научи да е по-сдържан. В съвременна Ирландия, та дори и в Росмор, малцина биха приветствали с добре дошъл в дома си наместника на папата.

И така, Брайън Флин пое по Касъл стрийт, за да се заеме с половин дузина предварително планирани задачи. Предстоеше му среща със семейство поляци, за да уговорят кръщавката на близнаците им идната събота. Попитаха го дали може да направят церемонията при извора. Отец Флин се опита да овладее раздразнението си.

— Не — отвърна той — кръщавката ще се състои при църковния купел в храма „Свети Августин“.

После отиде в затвора да посети затворник, помолил да го види. Ейдън Райън бе жесток човек. След много години съпругата му наруши мълчанието и призна, че я е биел. Той не показа нито разкаяние, нито мъка, вместо това несвързано разказа как случилото се е по нейна вина, защото навремето била продала детето им на случаен минувач.

Отец Флин занесе свето причастие в старческия дом край Росмор с чудатото име „Пирен и папрат“. По думите на собственичката така било по-добре, отколкото всичко в мултикултурна Ирландия да бъде кръщавано на някой светец. Обитателите на дома изглеждаха радостни да го видят и му описаха какво смятат да правят с градината. Преди време всички подобни домове се ръководеха от монаси, но Попи — собственичката на този — явно се справяше прекрасно.

Отец Флин се придвижваше със стара, очукана кола. Рядко я използваше из Росмор, защото движението бе затруднено, а да се паркира — почти невъзможно. Носеха се слухове за строеж на голямо околовръстно шосе, което да поеме тежкотоварните автомобили. Хората се разделиха на два лагера. Едните очакваха животът в града да замре, другите твърдяха, че това ще възвърне част от предишния дух на Росмор.

Следващата спирка на отец Флин бе къщата на Ноланови.

Много харесваше семейството. Старият Марти, жизнен човек, знаеше безчет истории за миналото. Говореше за починалата си жена, сякаш още е при него, и често разказваше на отец Флин за чудотворното изцеление, което получила от извора на Света Ана, благодарение на което си живяла добре още двадесет и четири години. Синът му беше почтен човек; той и снаха му Клеър винаги се радваха да го видят. Отец Флин помага при брачната им церемония преди няколко години.

Клеър, учителка в „Света Ита“, му каза, че из училището упорито се носи слухът за новото шосе към Росмор. Всъщност бе задала на децата да разработят проект по темата. Странно или не, но от чутото и от някои нейни догадки излизаше, че шосето ще минава право през техния имот.

— Сигурно ще получите голяма компенсация, ако наистина мине през земята ви — отбеляза със задоволство отец Флин. Радваше се да чуе, че и в този живот добрите биват възнаграждавани.

— Но, отче, ние никога няма да помолим то да мине през нашата земя — възрази Марти Нолан. — Дори и след милион години.

Отец Флин остана изненадан. Обикновено дребните фермери се молеха да ги сполети такъв дар от небето. Едно състояние, спечелено съвсем неочаквано.

— Мине ли оттук, значи да разполови гората — уточни Неди Нолан.

— И край с извора на Света Ана — додаде Клеър. Нямаше нужда да добавя, че този извор е дарил свекърва й с още четвърт век живот, фактът витаеше неизречен в пространството.

Отец Флин се качи в колата си с натежало сърце. Безумието, витаещо около този извор, пак щеше да се превърне в ябълка на раздора. Хората от града отново щяха да заговорят за него, да обсъждат колко е ценен, да си разменят аргументи и контрааргументи. С дълбока въздишка си помечта булдозерите да дойдат през нощта и да видят сметката на извора. Това би сложило край на много проблеми.

Тръгна към снаха си Кити. Гледаше да наминава поне веднъж седмично, та тя да не се чувства изоставена от цялото семейство. Само Еди я беше напуснал.

Не я завари в добро настроение.

— Сигурно искаш да похапнеш нещо — подхвърли му тя нелюбезно.

Брайън Флин огледа разхвърляната кухня — дрехите на децата висяха небрежно по столовете, чиниите от закуска стояха неизмити, навсякъде се валяха боклуци. Дом, който не очаква гости.

— Не, благодаря — отказа той и се огледа къде да седне.

— Май наистина е по-добре да не ядеш. В къщите, където ходиш, навярно те хранят като породисто прасе; нищо чудно, че си напълнял.

Брайън се запита дали Кити винаги е била толкова кисела. Не си спомняше. Може би бягството на Еди с младата и сексапилна Наоми я беше променило.

— Бях при майка — отвърна той помирително.

— Обели ли поне нещо?

— Не много. Опасявам се, че нямаше и една смислена дума.

Гласът му звучеше изморено, но Кити не прояви съчувствие.

— Едва ли очакваш да проливам за нея горещи сълзи, Брайън. Когато беше с ума си, все не смогвах да съм достатъчно добра за прекрасния й син Еди. Така че нека сега се справя сама. Това мисля аз по въпроса.

Лицето на Кити имаше сурово изражение. Цялата й жилетка беше на лекета, а косата й — разчорлена.

За миг отец Флин изпита леко съчувствие към брат си. Щом можеш да избираш измежду всички жени наоколо, а Еди очевидно можеше, Наоми беше по-лесният и по-забавен вариант. После си напомни, че съществуват такива неща като деца, дълг, обети, и прогони тази мисъл от главата си.

— Скоро майка няма да е в състояние да се справя сама, Кити. Обмислям дали да не продам къщата и да я преместя в някой дом.

— Ами аз никога не съм очаквала нищо от тази къща. Поне що се отнася до мен — давай смело напред, направи го.

— Ще поговоря с Еди и Джуди, да чуя какво мислят.

— Джуди ли? Нима тази изискана дама си прави труда да вдигне лондонския си телефон?

— След няколко седмици ще дойде в Росмор — каза отец Флин.

— Да не си и помисля да отседне тук — Кити хвърли собственически поглед наоколо. — Това е моята къща, всичко, което имам. Няма да позволя на никого от семейството на Еди да предявява феодални права над нея.

— О, не, дори не ми е хрумвало, че тя би искала да… да… те изгони — Брайън се надяваше нищо в тона му да не подсказва, че Джуди никога не би отседнала на такова място.

— Тогава къде ще остане? Не може да живее с теб и стария отец.

— Разбира се. В някой от хотелите, предполагам.

— Е, лейди Джуди има възможност да си плати за това, за разлика от нас, останалите — изсумтя презрително Кити.

— „Пирен и папрат“ ми се стори подходящ за майка. Вчера бях там. Всички старци изглеждат много щастливи.

— Това е протестантски дом, Брайън. Един свещеник не може да изпрати собствената си майка на такова място. Какво ще кажат хората?

— Домът не е протестантски, Кити — възрази меко отец Флин. — Той е за хора от всякакви религии и за атеисти.

— Това е едно и също — сряза го Кити.

— Съвсем не е така. Вчера ходих да им занеса свето причастие. Следващата седмица откриват специално крило за болни от Алцхаймер. Чудех се дали някой от вас не би отишъл да го поогледа…

Отец Флин звучеше толкова уморено, колкото се и чувстваше.

Кити омекна.

— Дълбоко в себе си ти не си лош човек, Брайън. Просто животът е труден, вече никой не почита духовниците.

Оцени опита й да изрази състрадание.

— Неколцина изпитват поне малко уважение — отвърна той с размита усмивка и стана да си върви.

— Защо не се махнеш? — попита тя, пристъпвайки към вратата.

— Защото съм се обвързал, защото там стои подписът ми и поради още ред други причини… А и понякога успявам да помогна — заключи печално отец Флин.

— Аз поне винаги се радвам да те видя — увери го непривлекателната Кити Флин. В думите й ясно се четеше скритият смисъл, че навярно единствена тя в Росмор изпитва далечно подобие на радост от присъствието му.

* * *

Беше обещал на Лили Райън да намине, за да й разкаже как съпругът й Ейдън се справя със затворническия живот. Тя все още го обичаше и често се разкайваше, задето е свидетелствала срещу него. Но тогава това изглеждаше единственият възможен изход — побоищата бяха станали толкова жестоки, че я приеха в болницата, а имаше и три деца.

Отец Флин не се чувстваше в настроение за подобен разговор. Ала откога ли пък си позволяваше да мисли дали настроението му е подходящо? Сви в тясната уличка.

Най-малкият й син Донал беше в последния клас в училището на Братството, затова нямаше да си е вкъщи.

— Човек винаги може да разчита на вас, отче!

Лили се зарадва да го види. Въпреки че не й носеше добри новини, все пак бе някаква утеха, че го определи като човек, комуто може да има доверие. Кухнята й нямаше нищо общо с онази, от която току-що дойде. На перваза имаше цветя, медните тигани и съдове блестяха. В ъгъла бе поставена малка работна маса, където тя съставяше кръстословици, за да си докара скромен доход. Всичко бе на мястото си.

На масата стоеше поднос с маслени курабийки.

— По-добре е да откажа — кимна той със съжаление — там, откъдето идвам, ми казаха, че съм дебел като прасе.

— Не е вярно — възрази небрежно тя. — А и винаги може да свалите излишното с някоя разходка нагоре из гората. Кажете ми как беше той днес?

Отец Флин мобилизира цялата си дипломатичност в опит да подреди сутрешната си среща със затворника в подобие на разговор, който да донесе поне капчица утеха на тази жена. Някога Ейдън я бе пребивал, а сега отказваше да я види, защото по негово твърдо убеждение бе продала първородното им дете на случаен минувач.

Отец Флин бе преглеждал съобщенията в изданията отпреди двадесет години, когато момиченцето на Райънови изчезна от количката си, оставена пред един магазин в града. Не го откриха. Не се знаеше дали е живо, или мъртво.

Отец Флин успя да придаде на разговора оптимистична нотка, възползвайки се от цял наниз клишета: Бог е добър, човек никога не знае какво го очаква, важно е да се съсредоточим върху настоящето.

— Вярвате ли в Света Ана? — попита го изневиделица Лили, прекъсвайки нишката на разговора.

— Е, да, естествено… искам да кажа, да, вярвам, че тя е съществувала… — подхвана той, заеквайки. Чудеше се накъде бие Лили.

— Питам ви дали вярвате, че тя ни чува от извора? — настоя Лили.

— Всичко е относително, Лили. Той е свято място от векове и това само по себе си му придава определена стойност. И, разбира се, Света Ана е горе на небето и ни покровителства също като останалите светци.

— Зная, отче, и аз не вярвам в кладенеца — прекъсна го Лили. — Но миналата седмица ходих натам. Бях поразена. Днес, в двадесет и първи век, край него все още се събират сума ти хора. Няма да повярвате!

Отец Флин направи отчаян опит да си придаде вид на приятно очарован от чутото.

— Разбирам, отче, някога и аз изпитвах същото. Ходя дотам всяка година около рождения ден на дъщеричката ми Тереза, която изчезна доста преди да пристигнете в нашата енория. Правя го без определена цел, но предната седмица се почувствах различно. Сякаш Света Ана наистина ме чува. Разказах й колко нещастия ни се случиха след това, как горкият Ейдън така и не можа да се възстанови. И главното — помолих я да ме успокои, че Тереза е добре, където и да се намира сега. Ще ми олекне, ако зная, че се чувства щастлива.

Отец Флин се вгледа мълчаливо в нея, не знаеше как да реагира.

— И, отче, вярно е, че на хората току им се привиждат движещи се статуи, икони, които говорят, и други такива глупости, но там се случи нещо. Наистина, отче.

Той и сега остана безмълвен, но все пак й кимна да продължи.

— Имаше двайсетина души, всеки по свой начин разказваше историята си. Една жена говореше на висок глас: „О, Света Ана, накарай сърцето му да не изстива към мен, нека не се отвръща повече от мен…“. Всички наоколо чуваха думите й, но всъщност никой не я слушаше. Бяхме потънали в собствените си размисли. И тогава внезапно ме обзе чувството, че Тереза е добре, че преди няколко години е отпразнувала великолепно двадесет и първия си рожден ден, че е щастлива и с нея всичко е наред. Сякаш Света Ана ми каза да не се безпокоя повече. Зная, нелепо е, отче, но на мен наистина ми олекна, а нима е лошо да се почувстваш добре? Де да беше с мен и горкият Ейдън тогава, когато тя изрече това, или пък го помисли, или го предаде на съзнанието ми, или каквото там направи. Щеше много да се успокои.

Отец Флин се измъкна от положението с ред словоизлияния относно неведомите божии пътища. Вмъкна дори и кратка реплика от Шекспир: „Твойта философия, Хорацио, дори в мечтите си не може да обхване туй, що по небето и земята броди“.

След като напусна малката къща на Лили, отец Флин подкара колата към глоговата гора.

По пътя го поздравяваха хора, разхождащи кучетата си. Срещаше тичащи за здраве — спорт, от който, ако се съди от думите на снаха му, и той самият се нуждаеше. Минаваха жени с колички. Спираше да се порадва на бебетата. Старият отец обичаше да казва, че видиш ли дете в количка, винаги можеш да се измъкнеш с достойнство от положението с игривото подмятане: „Я да видим кой е тук?“. Изречението не издава лоша памет за имена и полова принадлежност. След това околните попълват пропуските ти и подхващаш нататък: „Разкошен малък мъж!“, „Ах, какво прекрасно малко момиченце!“ и прочее.

Срещна и Кейтъл Чеймбърс, местен банкер, който сподели с него, че е излязъл на разходка из гората, за да проясни ума си.

Обсаждали го хора, молещи да им отпусне кредит, за да купят земя. Възнамерявали да я продадат на печалба, когато разрешат строежа на новото шосе. Не можел да прецени как да постъпи. От централния офис му заявили, че той е човек на място и интуицията ще му подскаже накъде духа вятърът. Ала в този случай тя била безполезна.

Според Кейтъл адвокатът Майлс Бери бил изправен пред същите трудности. Трима души го уговаряли да предложи на Ноланови цена за мизерния им имот. В дъното на всичко стояла алчността, неприкритото сребролюбие и спекулата.

Отец Флин заяви, че подобни думи от устата на един банкер му действат като свеж полъх. Кейтъл обаче отбеляза, че в централния офис далеч не споделят мнението му.

Скънк Слатъри, който разхождаше двете си хрътки, не пропусна да подхвърли хапливо на Брайън:

— А, ето ви и вас, отче, идвате при извора на езичниците с надеждата старовремските идоли да свършат онова, пред което Църквата е безсилна.

Докато Скънк се опитваше да се заяжда с него, двете хрътки скимтяха нетърпеливо.

— Такъв съм си аз, Скънк, винаги избирам по-лекия път — процеди през зъби отец Флин. Задържа усмивката на лицето си няколко минути, докато раздразнението на Скънк се уталожи, та да поведе нататък треперещите си от нетърпение кучета.

С мрачно лице свещеникът също продължи напред. За пръв път отиваше при извора на Света Ана по своя собствена воля. Бе идвал неведнъж заради енорийските дела, винаги изпълнен с негодувание и объркване, но без да изразява гласно мнението си.

Стрелки, издълбани по стволовете от местните вярващи, сочеха към извора, бликащ в голяма, камениста, хлътнала пещера. Наоколо бе влажно и студено, малък поток се спускаше по хълма и заобикаляше входа й. Почвата бе разкаляна и мокра там, където вярващите бяха стъпвали, за да отпият глътка със стария метален черпак.

Беше работен ден и отец Флин не очакваше да завари много хора край извора.

Глоговите храсти около пещерата бяха буквално накичени — най-подходящата дума според него — с гирлянди от парчета плат, бележки и панделки. Имаше още ордени и амулети, част от тях увити в найлон или целофан, а също и прошения до светицата, апели да изпълни нечие желание; понякога — благодарности за извършена услуга. Посланията гласяха:

„Той не пие от три месеца. Благодаря ти, Света Ана, и те моля да му вдъхваш сили и занапред…“, или „Зет ми ще обяви брака си с дъщеря ми за нищожен, ако тя не забременее в най-скоро време…“, или „Страхувам се да отида на лекар, а храча кръв. Моля те, Света Ана, помоли се на нашия Бог да се оправя. Нека се окаже, че това е някаква обикновена зараза, която ще мине бързо…“. Отец Флин прочете всички до едно. Лицето му ставаше все по-червено.

Това се случваше през двадесет и първи век, в държава с все по-светски характер. Откъде се вземаха всичките тези суеверия? Дали при извора идваха само старци, теглени от носталгия по времената, когато да се живее е било по-просто? Но пък нали, макар и млади, повечето хора, които срещна тази сутрин, също вярваха в силата на извора. Собствената му сестра се завръщаше от Англия, за да моли за съпруг, младата двойка поляци искаха да кръстят тук децата си. Статуята бе проговорила, за да увери Лили Райън, че отдавна изчезналата й дъщеря се чувства добре. Поне така си мислеше Лили, жена още ненавършила четиридесет.

Всичко това бе напълно непонятно.

Отец Брайън влезе в пещерата. Видя захвърлени патерици, бастуни, дори очила, като символ на вярата, че собствениците им ще се излекуват и занапред ще се справят и без тях. Имаше и детски терлички, и чорапки. Какво ли значеха те? Желание да се сдобиеш с дете? Или пък молба за изцеление?

А отзад в сенките се възправяше огромната статуя на Света Ана.

През годините я бяха пребоядисвали многократно — прасковените бузи бяха станали още по-ярки, кафявата мантия — по-наситена, кичурът коса под бежовото було — искрящо златен.

Ако изобщо бе съществувала, Света Ана трябваше да е дребна, смугла жена от земите на Палестина или Израел. Видът й по никакъв начин не би могъл да напомня ирландска реклама за топено сирене.

И въпреки всичко пред този извор коленичеха съвсем нормални хора. Тук получаваха много повече отколкото в храма „Свети Августин“ в Росмор.

Мрачна и потискаща мисъл.

Статуята се взираше надолу със стъклен поглед — това поне бе утешително. Би рухнал окончателно, ако му се стореше, че Света Ана го гледа право в очите.

Макар статуята да остана безмълвна, той самият почувства странен порив да й проговори. Погледна към угриженото лице на дъщерята на Майлс Бери, която за голямо огорчение на баща си не успя да влезе в юридически колеж. Със затворени очи и съсредоточено лице тя се молеше — за какво ли?

Видя Джейн — елегантната сестра на Попи, управителката на дома за възрастни. Издокарана с модерни маркови дрехи, както бе видно дори за неопитното око на отеца, Джейн говореше тихо на статуята; безмълвно се движеха и устните на млад мъж, който държеше сергия за екологични зеленчуци на пазара.

Отец Флин хвърли последен поглед към напълно неприемливото, поне според него, изображение на бабата на Исус по майчина линия. Прииска му се да използва посредничеството на статуята, за да попита светицата дали има кой да чуе молбите на тези хора и да им отговори. И как по-точно постъпва, ако двама души я помолят за взаимно изключващи се неща?

Но този път бе осеян със заблуди и безумство. И той не искаше да се отправя по него.

На излизане от пещерата мина покрай стените й, изписани с различни послания. Проправи си път между буйните глогини край входа. Не ги подрязваха, за да улеснят достъпа до извора, защото те носеха надеждите, молитвите и вярата на толкова много хора.

Дори на старите дървени порти висеше надпис: „О, Света Ана, чуй моя глас!“.

Навсякъде около отец Флин сякаш витаеха гласове — викаха, умоляваха, просеха за милост през вековете. Кратка молитва се оформи и в неговия ум.

„Позволи ми да чуя гласовете, които идват до теб и да науча кои са тези хора. Моля те. Ако мога да извърша добро, нека разбера какво казват, нека ги чуя, за да им помогна…“