Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (10)

Част 1 — Барбара

Понеже съм много забавна и винаги съм в центъра на събитията в офиса, мислех, че участието ми в партито по случай празника на банковия служител се подразбира от само себе си. Даже не ми хрумна, че ще заминат без мен. Невъзможно — та аз, Барбара, бях душата на компанията. Освен всичко друго, именно аз им споменах за хотела в онова провинциално градче, Росмор, на километри оттук — с басейн и поляна, където позволяват на посетителите да си приготвят скара. Аз открих уебсайта, разпечатах информацията и им я показах.

И, естествено, си мислех, че съм част от групата.

Слушах ги как си говорят за партито, с кого ще спят в една стая, в колко часа ще се съберат да пийнат, преди да се качат на влака. Там, сред горите, имало извор, който изпълнявал желания; щели да го проучат и да видят дали тамошната светица няма да им се яви.

И тогава изведнъж ме осени мисълта, че съм изключена.

В началото реших, че е станала някаква грешка. Знаете, случва се понякога — всеки си мисли, че друг ми е съобщил. Не е възможно да заминават без мен. Понякога обаче някакво шесто чувство ни подсказва, че сме извън играта. Така се случи и с мен.

Първоначално изпаднах в дива ярост. Как смеят да ми откраднат идеята и да не ме включат? После се разстроих. Защо не ме харесват? Защо ме изолират? Трябваше да възпирам сълзите на самосъжаление. После ги намразих. Смятах ги за приятели. А те се присмиват зад гърба ми. Пожелавах им да прекарат кошмарно, хотелът да е развалина, да вали като из ведро, поляната да гъмжи от ужасни гадини, които да се пъхат в косите и под дрехите им.

Заминаваха в петък по обед с влака в два часа. Дойдоха в офиса с пътни чанти. Незнайно защо всички говореха за празника в мое присъствие. Не се стесняваха, че са откраднали идеята ми, без да ме поканят. Не снижаваха гласове, не извръщаха лица, говореха си, сякаш съм преглътнала изолацията си.

В петък сутринта Роузи, едно от приятните момичета, ми довери, че се надява по време на екскурзията да се сближи с Мартин от отдел „Продажби“.

— Мислиш ли, че си заслужава да опитам, Бар?

— Не разбирам, защо ме питаш?

Гласът ми прозвуча студено.

Роузи изглеждаше изненадана.

— Защото си страхотна и всичко ти е ясно, Бар.

Явно не ми се подиграваше. Чудно защо тогава не е поискала да се присъединя към тях.

— Струва ми се, че имаш голям шанс да спечелиш сърцето му. Дръж го настрани от Сандра, носи й се славата на мъжемелачка.

— Чудесна си, Бар, ще ми се да си с нас. Щях да се допитвам до теб постоянно. Защо точно този път се отказа?

— Никой не ме покани — вдигнах рамене аз. Опитвах се да говоря небрежно.

Роузи се разсмя гръмко.

— Сякаш се нуждаеш от покана! Просто не искаше да дойдеш, личеше си от самото начало. От подигравателния начин, по който говореше за Росмор.

— Нищо подобно. Та нали аз го предложих! — викнах гневно.

— Е, добре де, не си се присмивала, но всички знаехме, че това място не ти приляга. Под нивото ти е. Не че си сноб. А просто така.

— Не ти вярвам.

— Попитай когото щеш — посъветва ме тя.

Послушах я. Попитах Сандра — мъжемелачката.

— Струва ми се, че не е твой тип място. Става за хора от простолюдието като нас, но не и за теб.

— И защо не? — попитах с леден глас.

— Ти си една класа над нас, Бар — не те виждам да печеш наденички, навлякла джинси.

Направо се изумих.

Наистина се обличам елегантно. Грижа се за външния си вид. Минавам за човек с добри обноски. Ходех на логопед, за да подобря произношението си. Но не съм чак толкова извисена, та да не отида на излет с колеги. Не на мен тези. Нима всички до един не са се осмелили да ме поканят от скромност и от страхопочитание? Едва ли.

Нямаше да им позволя обаче да забележат притеснението и недоумението ми. За нищо на света.

— Както и да е, Сандра, пожелавам ви приятно прекарване — смотолевих бодро. — Набелязала ли си някого?

— Не съвсем. Май Мартин от „Продажби“ си заслужава. Ще видим.

Сандра може да има всеки мъж, когото пожелае. Роузи няма този късмет. Надмогнах разочарованието си и реших да поизравня малко силите.

— Не бих си губила времето с него. Чух, че погледнат отблизо е скучен като пън.

— Благодаря, Бар. — Сандра добави още един слой блясък за устни. — Добре е да се играе с открити карти. Между впрочем, ти как ще прекараш празника?

— Аз ли? Нищо особено — промърморих смутено.

— Е, хайде, хайде.

— Организирам голямо обедно парти — изтърсих аз.

— Да не ме будалкаш? За колко души?

— Дванадесет, ако броим и мен.

Полудявах ли? Та аз нямам толкова познати! И дори да имах, не мога да готвя.

— Дванадесет! Чудесна си, Бар. Нали ще донесеш снимки следващата седмица.

— Непременно — отроних нещастно. Винаги можех да се оправдая, че лентата се е осветила. Освен жалка и самотна, бях и лъжкиня. Празникът започваше чудесно.

Помахах им, когато тръгнаха за влака в два. Мислех ги за приятели — сексапилната Сандра, невинната Роузи, милия Мартин от „Продажби“ и още половин дузина колеги, които ме смятаха за високомерна и много ангажирана. Погледнах се в огледалото в тоалетната. Бледо лице с ореол от стилно оформена коса и изящно сако, което всяка вечер изчетквах и почиствах с гъба. Отдолу носех евтини блузки — всеки ден с различен цвят. Нищо в мен не подсказваше, че съм сноб или от по-висока класа. Дали?

Пристигнаха двете чистачки, понесли кофи и парцали. Поздравиха ме любезно, под широките им усмивка блестяха златни зъби. Не бяха ирландки, но сега тук работят много чужденци и нямах представа откъде са тези двете. Демонстрираха завидно настроение с оглед на предстоящото им тричасово миене и лъскане.

А аз си позволявах да се самосъжалявам, въпреки че имах добра работа в сферата на маркетинга, голям апартамент с градина, телевизор с плосък екран и бутиково сако.

— Очаквате ли с нетърпение празника?

— Не много — отвърна едната.

— Неделя често самотен ден в голям град — добави другата.

Разбирах добре как се чувства.

— Искате ли да дойдете на обяд у дома?

И двете зяпнаха смаяно.

— Да ядем на обяд с вас?

— Да. В неделя към един у дома. Ето, ще ви напиша адреса.

Извадих малкия си кожен тефтер. Двете жени в жълти работни облекла ме зяпаха, сякаш им пишех покана за полет към луната.

— Трябва да се запознаем, за да ви представя на останалите гости.

— Ще има и други?

Изглеждаха притеснени. Бодро им обясних:

— Да, общо около дузина.

Били сестри, родом от Кипър, с гръцки имена — Магда и Елени.

Елени развълнувано отбеляза, че досега никой не ги е канил у дома си.

Магда се безпокоеше:

— Може би искате да ви почистим къщата?

Почувствах се много засрамена, едва успях да смотолевя:

— Не, не, ще ми бъдете гости.

— Ще направим баклава, хубав гръцки десерт — предложи Магда, след като се бяхме изяснили.

Когато си тръгвах, ги оставих да си говорят развълнувано на гръцки — за пръв път им се случваше такова чудо в новата им родина.

На път към моя офис, преди още да осъзная какво направих току-що, се натъкнах на шефа — Алън — напрегнат, нервен работохолик на около четиридесет и пет. Малкото, което знаехме за личния му живот, бе от инцидентните му избухвания, когато той разпалено заявяваше, че ненавижда бившата си съпруга. Сега го сварих точно в такъв момент.

— Тя е зла усойница! — изкрещя Алън в коридора. — С порочен и лош характер.

— Какво ти е сторила този път?

Алън бе доста симпатичен и ако изключим изблиците за бившата, много приятен събеседник.

— Тръгва нанякъде и ми натресе Хари и двамата му десетгодишни приятели за почивните дни. Плюс инструкции да не ги храня с полуфабрикати. Явно се налага да им готвя пълноценни манджи.

— Доведи ги у дома в неделя. Към един — предложих аз и надрасках небрежно адреса си.

— Не мога, Бар.

Очевидно беше обаче, че му се иска.

— И защо не? Ще бъдем дванайсетина и ще има много домашни ястия.

Помислих си, че май наистина полудявам.

— Тогава аз ще донеса вино.

Гласът на Алън преливаше от благодарност.

Влязох в кабинета си, събрах си нещата и прелистих за последно бележника. Разделяхме се до вторник, трябваше да проверя дали не пропускам нещо важно. Оказа се, че в неделя леля Дороти — голямата сестра на баща ми — има рожден ден. Тя не одобряваше никого, никой не бе чувал добра дума от нея.

Имах време да изпратя поздравителна картичка, за да предотвратя обвиненията в престъпна небрежност, когато се срещне с родителите ми. После ми хрумна по-добра идея — да я поканя на обед. И без това всичко ставаше все по-абсурдно.

Сварих я в един от най-черногледите й моменти. Трите приятелки, с които играела бридж, забравили за рождения й ден. Тя самата винаги помнела техните, но те не отворили и дума да отпразнуват нейния.

— Защо не отвърнеш на лошото с добро, лельо Дороти? Покани ги на обяд при мен.

Явно не ми бе останала и капка здрав разсъдък. Идеята й се понрави много. Така щели да се притеснят, дори да се почувстват унизени и посрамени.

— Какво да донеса, скъпа? — попита тя с почти цивилизован тон. Замислих се. Не бях решила какво ще е менюто, но винаги е нужна салата.

— Салата за петима?

— За дванадесет — уточних с извинителен тон.

— Няма къде да сместиш дванадесет души — сряза ме леля Дороти.

— Ще обядваме в градината — отвърнах аз и затворих. Преброих наум — бяхме единадесет. Оставаше още един. Появи се Лари от охраната. Канеше се да заключва. Поканих го на обяд и, естествено, той охотно прие. Обеща да дойде по-рано с микробуса и да донесе сгъваема маса и столове.

Компанията беше осигурена.

На път за вкъщи се отбих в една книжарница и купих ръководство за лесно организиране на празници. В събота напазарувах. Купих три евтини покривки за маса, готови сосове и чипс, няколко ярки балона, съставките, необходими за приготвянето на „Лесен пилешки пай“ и „Лесен вегетариански специалитет“. Като добавим гръцкия десерт, салатата на леля Дороти и виното на Алън, храната щеше да е предостатъчно.

В събота спах непробудно и дори за миг не си помислих как колегите ми си пекат агнешко месо и наденички сред рояк комари и общуват с говорещи статуи в горите край Росмор.

Верен на обещаното, Лари се появи с масите, в багажника на микробуса се мъдреха и дървените шезлонги от работилницата в офиса. Не възнамерявах да определям предварително местата на гостите — нека се разполагат както пожелаят.

В дванадесет и половина вече се питах дали ще се появят. Точно в един пристигнаха всички. Алън донесе вино за половин квартал. Още с появата си всички завързаха оживен разговор.

Освен десерт, Магда и Елени донесоха маслини.

Хари — синът на Алън — и неговите приятели демонстрираха голям интерес към парите.

— Колко ще ни платиш, ако се цаним за сервитьори? — поставиха те ребром въпроса.

Погледнах безпомощно Алън.

— Не повече от две евро на човек — отвърна той.

— Пет — отпуснах им аз и се разположих удобно, докато те вършеха цялата работа.

Леля Дороти царстваше доволно над приятелките си.

— Барбара има широк кръг приятели — отбеляза гордо тя и се просълзи, когато подканих всички да изпеят „Честит рожден ден“ в нейна чест.

Магда сподели, че Елени винаги си е мечтала за силен и способен мъж като Лари и с всички сили се опита да ги сближи. Хари и приятелите му измиха съдовете и попитаха колко ще им платя, ако оплевят цветните лехи.

— По едно евро — обади се Алън.

— По три — додадох аз.

Магда и Елени научиха Лари да танцува сиртаки. Леля Дороти и приятелките й изпяха „Песничка по здрач“. Алън се обърна към мен:

— Винаги съм те харесвал, но те смятах за малко надменна. И през ум не ми е минавало, че си такава. Ти си просто прекрасна.

Забравих за колегите, които не ме поканиха да пека наденички на празника, уреден лично от мен. Алън забрави за бившата си жена.

Май че някой направи снимки, но това няма никакво значение. Защото така или иначе всички ще запомним този ден.