Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (2)

Част 1 — Неди

Чувал съм хората да подмятат за мен: „О, Неди Нолан ли? Умът му не сече като най-острия нож в чекмеджето“. Ала и аз самият никога не съм си пожелавал да бъда такъв. Преди години в кухнята ни имаше един много остър нож и всички говореха за него със страх.

„Вдигни острия нож на полицата, преди децата да си отрежат ръцете!“, често повтаряше мама. А татко добавяше: „Виж дали острието му сочи навътре, а дръжката — навън. Не е нужно някой да се нареже на парчета“. Живееха в ужас да не би кухнята ни да плувне в кръв.

Честно казано, изпитвах жал към острия нож. Той не носеше никаква вина. Не бе предназначен да вдъхва ужас у хората, просто изработката му бе такава. Не споделях обаче мислите си с никого, за да не ми кажат, че пак се размеквам.

Наричаха ме Мекушавия Неди.

Защото не понасях цвъртенето на мишките в капана и защото по време на една гонка близо до къщата ни случайно зърнах очите на бягащата лисица и я подплаших с крясъци обратно към гората. Хората наричат това мекушавост, но аз гледам другояче на нещата. Мишката не е избрала да се роди в килера вместо навън, в полето, където би доживяла щастливи старини. И красивата червена лисица също не е предизвикала с нищо гнева на всички тези коне и хрътки, и облечени в червено хора, които галопират яростно подир нея.

Но разсъжденията ми са бавни и неясни, затова предпочитам да си спестявам обясненията. А и никой не очаква кой знае какво от Мекушавия Неди, така че що-годе преживявам някак си с моя начин на мислене.

Очаквах нещата да се променят, когато порасна. Възрастните никога не изглеждат глупаво и не се разкайват за постъпките си. Мислех си, че и при мен ще се получи така. Но не се получаваше.

Бях на седемнадесет, когато цяла компания — аз, брат ми Кит и приятелчетата му — се натъпкахме в един микробус и потеглихме на танци извън Росмор, далеч, чак отвъд езерата, и там налетях на едно момиче. Изглеждаше съвсем различно от останалите — всички носеха рокли с презрамки, а тя бе облечена с пуловер с висока яка и пола, носеше очила, а косата й бе ситно накъдрена. Никой не я канеше на танц.

И така, аз я поканих, а след танца тя вдигна рамене:

— Е, тази вечер поне изкарах един танц.

И аз я поканих пак и после още веднъж. Накрая й казах:

— Е, тази вечер танцува четиринадесет пъти, Нора.

— Сигурно очакваш да си тръгнем заедно?

— Да си тръгнем заедно ли? — почудих се аз.

— Малко веселба, малко езда — отвърна Нора с равен и примирен глас. За четиринадесет танца бе готова да плати такава цена!

Обясних й, че живеем от другата страна на езерата, до Росмор, и всички заедно ще се прибираме с микробуса.

Не разбрах дали изпита облекчение, или разочарование.

Останалите ме дърпаха към колата.

— Неди е влюбен — пяха те по целия път.

Не ми беше до песни, когато четири месеца по-късно Нора и баща й изникнаха пред къщата ни и заявиха, че съм баща на детето, което носи.

Никога през живота си не съм бил по-стъписан.

Нора не погледна към мен нито веднъж, стоеше с очи, забити в пода. Виждах само темето й и жалките й ситни къдрици. У мен се надигна вълна от съжаление и нарасна още повече, когато Кит и останалите ми братя се нахвърлиха върху нея и баща й.

Викаха един през друг, че аз не съм прекарал насаме с нея повече от десет секунди, че имат стотици свидетели, които да го потвърдят. Канеха се да повикат отец Касиди като мой свидетел и застъпник. Лицата им почервеняха, кълняха се, че дори не съм я целунал на раздяла, докато ме натикваха в колата. Крещяха, че не са чували по-голяма дивотия през живота си.

— Никога не съм правил любов, с никого — обърнах се към баща й — но ако бях и ако момичето бе заченало, със сигурност щях да си поема отговорността. За мен би било чест да се оженя за дъщеря ви, но както виждате… нещата не стоят така.

Неизвестно защо ми повярваха. До един. И всичко приключи.

Бедната Нора вдигна зачервеното си, обляно в сълзи лице и ме погледна през дебелите стъкла на очилата:

— Съжалявам, Неди.

Така и не узнах какво се е случило с нея.

Някой спомена, че бил виновен дядо й, но потулили нещата, тъй като той бил златната кокошка на семейството. Не зная родила ли е детето и дали го е отгледала. Живееха далеч от Росмор и нямаше кого да попитам. А и нашите не насърчаваха любопитството ми.

Гледаха с голямо омерзение на случката.

— Дръзка старлетка — подмяташе мама.

— Опита се да стовари чуждото копеле на нашия Неди — добавяше баба.

— Дори Мекушавия Нед не би изтраял такава коза — обаждаше се баща ми.

А аз усещах как в гърлото ми засяда буца от жалост към горкото момиче, заявило тогава така гордо, че онази вечер са я поканили поне веднъж и ми се предложи в унизителна отплата за удоволствието да танцува цели четиринадесет пъти.

Всичко това бе толкова тъжно.

Не след дълго напуснах градчето и отпътувах за Лондон, за да работя на строежа при най-големия си брат Кит. Той живееше заедно с още три момчета в апартамент над един магазин. Щях да бъда четвъртият им съквартирант. Жилището, мръсно и неподдържано, имаше едно-единствено предимство — намираше се близо до станция на метрото, а в Лондон това е с неоценимо значение.

Отначало само правех чай за работниците на строежа и разнасях разни неща насам-натам. Чашите бяха целите пропукани и нащърбени, затова с първата си заплата купих дванадесет нови-новенички от един супермаркет. Всички останаха изненадани, понеже миех старателно чашите и поднасях млякото в кана, а захарта — в захарница.

— Неди е истински джентълмен — казваха те.

Никога не съм сигурен дали ме хвалят, или не. По-скоро не. Но това няма значение.

На строителната площадка работеха по особени правила. Например всяка шеста кофа за отпадъци изобщо не се пълнеше с боклуци, а с чували цимент, тухли и инструменти. Явно следваха някаква своя система, свой порядък, но така и не си направиха труда да ми ги разяснят и един ден аз съвсем искрено споделих с отговорника, че се изхвърлят годни за употреба неща. Очаквах всички да останат очаровани от постъпката ми.

Но не излязох прав. Напротив. Най-много от всички се ядоса брат ми. На следващия ден ми заповяда да си остана вкъщи.

— Ще ме изгонят, ако не отида на работа — опитах се да го умилостивя аз.

— Ако отидеш, другите ще ти смъкнат кожата — просъска ми Кит. Предпочетох да не споря с него.

— И какво да правя тук цял ден?

Кит винаги знаеше какво трябва да правят другите. С изключение на този път.

— Исусе Христе, откъде да зная, Неди? Измисли нещо, почисти малко тази кочина. Прави, каквото щеш. Само не доближавай строежа.

Другите момчета изобщо не ми говореха и това ме наведе на мисълта, че случаят с кофите за боклук е доста сериозен. Седнах да пообмисля положението. Случващото се не оправдаваше ни най-малко очакванията ми. Бях планирал да спестя много пари. Да изпратя мама на екскурзия и да купя палто с кожена яка на татко. А сега ми заповядваха да не стъпвам на работа. Да поизчистя жилището. Но с какво? Нямахме нищо за чистене — нито белина за мивката в банята, нито препарат за полиране на мебели, нито прах за пране на бельото. А аз разполагах само с девет лири.

Хрумна ми нещо и отидох в магазина, където семейство Пейтъл работеха неуморно ден и нощ.

Избрах почистващи препарати и кофа бяла боя — струваха общо десет лири. После казах на господин Пейтъл:

— Ако почистя и измета двора ви и изнеса всички кашони и щайги оттам, ще ми дадете ли срещу това тези покупки?

Той ме изгледа замислено, сякаш претегляше на везни цената и това, което предлагах да свърша.

— А ще почистиш ли и витрината на магазина? — започна да се пазари той.

— Разбира се, мистър Пейтъл — усмихнах се аз широко. След кратък размисъл мистър Пейтъл също се усмихна.

После отидох до пералнята и предложих да им боядисам вратата, която изглеждаше поизлющена.

— Колко? — попита госпожа Прайс, съдържателката на пералнята, без много-много да се церемони. За нея се носеха слухове, че другарува с мнозина джентълмени.

— Две перални плюс сушенето — отвърнах аз.

Сключихме сделката.

Когато Кит и момчетата се върнаха от строежа, мястото им се стори неузнаваемо: завивките — чисти, износеният линолеум на пода — излъскан, металната чешма блестеше. Бях боядисал дори шкафовете в кухнята и банята.

На другия ден пак поработих при Пейтълови, а те ми дадоха препарат за захабен емайл, за да почистя банята. В пералнята имаше сума ти неща за пребоядисване, а следователно можехме да изперем цяла купчина дрехи — ризи, панталони, всичко. Занесох торбите с дрехи, после си ги взех обратно. Какво като не ми позволяваха да ходя на строежа?

Понеже ядът на момчетата сякаш бе поотминал и изглеждаха така въодушевени от прекрасния ми чист апартамент, аз се осмелих да ги попитам за предишната си работа и дали отговорникът вече се е успокоил.

— Изглежда да — отговори Кит. — Направо не вярва как така собственият ми брат ме е изпял. Обясних му, че никой не би го направил, камо ли момчетата, с които живея. Да ходи да си търси другаде изкупителна жертва. Това и прави в момента.

— И дали ще намери? — попитах аз развълнувано. Сякаш живеех в трилър.

Те се спогледаха сконфузено. Настъпи мълчание.

— Най-вероятно не — заключи Кит след известно време.

— А аз ще се върна ли на работа следващата седмица?

Отново последва тишина.

— Виж какво, Неди, ти вършиш страхотна работа тук. Грижиш се обстановката в жилището ни да е приятна. Не искаш ли да продължиш да се занимаваш с това?

Разочаровах се ужасно. Представях си как всяка сутрин като истински партньори ще тръгваме заедно за работа.

— Но как ще си изкарвам прехраната, как ще си плащам наема, ако нямам работа? — тихо отроних аз.

Кит се наведе над мен и ми заговори като мъж на мъж.

— Да приемем, че всички ние сме част от една компания. Би могъл да ни станеш мениджър, Неди.

— Мениджър ли? — повторих аз, чувствайки се на седмото небе.

— Значи представи си следното: ще ни приготвяш закуска, ще ни опаковаш обяда, ще поддържаш жилището ни тип-топ. И, естествено, ще управляваш финансите ни, ще внасяш парите ни в пощенския клон. Така ще свалиш голям товар от плещите ни, а ние ще ти отпуснем заплата. Как ви се струва, момчета? Ще имаме прекрасен, чист дом; ще можем дори да си водим гости, ако Неди вземе нещата в свои ръце.

Всички сметнаха идеята на Кит за прекрасна. Той изтича навън да купи риба и пържени картофи, за да отпразнуваме назначаването ми за техен мениджър.

Общо взето, службата ми беше великолепна, създаваше ми много по-малко главоболия в сравнение с работата на строежа, понеже въведох свои правила и бях наясно какво върша. Ежеседмично изпращах по едно писмо до дома; и този път разказах от край до край новините на мама и татко. Надявах се да останат доволни. В отговор обаче те ме предупреждаваха да не се оставям Кит и другите да ме използват или да ме товарят с прекалено много работа.

Мама пишеше: „Ти си толкова възпитано и нежно момче, Неди, трябва да внимаваш в този живот. Обещаваш ли ми да се грижиш за себе си?“.

Но всъщност нямах никакви затруднения, тъй като всички бяха много мили, а и вършех работата си, както подобава. Сервирах питателна, домашно приготвена закуска на момчетата, след това завеждах децата на Пейтълови на училище, а на връщане отварях пералнята, понеже сутрин госпожа Прайс, която другарува с много джентълмени, обикновено не беше в добро разположение на духа.

Отивах при Пейтълови да им помогна да заредят щандовете и да отнесат боклука на бунището. Следваше домакинската работа — почиствах жилището и гледах всеки ден да ги изненадвам с нещо: веднъж закачих ново рафтче, друг път почистих в телевизионния сервиз и припечелих колкото за един телевизор втора употреба. Скоро след това Кит намери и видео — паднало от някакъв товарен камион, без да се повреди. Така се обзаведохме с кино в собствената си кухня трапезария.

Всеки ден взимах децата на Пейтълови от училище и пазарувах на Кристина — една стара гъркиня, която за отплата ни уши пердета.

Веднъж годишно набавях билети за Ирландия и двамата с Кит гостувахме на семейството си в малката ферма край Росмор.

От година на година градът все повече се променяше и разрастваше. Имаше дори автобусна спирка на завоя точно до нашата къща. Така и не чух нищо за онова клето момиче Нора и нейните неприятности. Кит каза, че ще постъпя по-мъдро, ако не разпитвам.

Винаги позакърпвах нещо по къщата през двете седмици, които прекарвахме там. Кит, разбира се, ходеше непрекъснато на танци и не забелязваше колко е олющена боята и че се нуждае от една четка, а някъде трябва да се поставят допълнителни рафтчета. Татко се занимаваше с животните и не му достигаше време, а навярно и енергия за тези неща.

Понякога предлагах на Кит да им купим хубав телевизор или пералня, но той отвръщаше, че не сме заринати в пари. Посъветва ме да спра да се преструвам, че сме станали милионери, защото от това го хващала морска болест. Него и останалите.

Тревожех се за мама. Здравето й открай време си беше разклатено, но тя твърдеше, че е много благодарна на Света Ана за допълнителните години, които й е дала, за да изгледа децата си. Едно лято ми се стори доста отпаднала, но според нея нямало причина за безпокойство.

Двамата с татко живеели много спокойно, защото той продал една нива, животните понамалели и прекарвал повече време у дома. Даже понякога пийвал по чаша чай с нея. Притеснявала се само за едно — как ще живее татко, ако случайно се спомине преди него.

Следващото ни завръщане у дома бе за погребението на мама.

Всичките ни приятели от Лондон изпратиха цветя, защото им бях разказвал за нея. Хората си мислеха, че там Кит сигурно е на почит, щом е завързал толкова много познанства. Всъщност те бяха мои приятели, но това няма никакво значение. Горкият ни баща изглеждаше като старо гонче. На сбогуване лицето му се сбръчка от мъка.

— Грижи се за малкия си брат — заръча той на Кит, когато ни изпращаше на гарата. Думите му прозвучаха доста странно, понеже грижите бяха мое задължение.

— Да не би да се кани да ни проверява и билетите? — промърмори Кит. Но билетите бяха у мен, така че думите му нямаха никакво значение.

Пейтълови ни дадоха допълнителна стая, без да повишават наема, понеже разчистих целия двор и им осигурих повече пространство да си складират нещата. Едно от момчетата се изнесе, защото си намери сериозна приятелка, така че в апартамента останахме само трима и всеки разполагаше със собствена стая.

Другите понякога канеха момичетата си на гости, те често оставаха за закуска и се държаха много мило с мен.

За щастие бях много зает и времето се изнизваше неусетно. Навърших тридесет и седем, а понеже бях започнал да спестявам отпреди двадесетина години, вече разполагах със сериозна сума в строителния фонд. Мисълта ми е, че ако започнеш да заделяш по двадесет лири седмично, а после ги увеличиш на тридесет или дори петдесет, в крайна сметка натрупваш огромна сума.

Макар и трудно, успявах да убедя Кит да се връща у дома веднъж годишно заедно с мен. Имал чувството, че в Росмор се среща с живи мъртъвци. Когато на следващата година си отидохме вкъщи, татко наистина изглеждаше зле. Не успял да поправи оградата на кокошарника и някаква лисица удушила всички кокошки. Вече нямаше сили да ходи до пазара и чакаше хората да идват при него, за да изкупуват животните. Понасяше го много тежко.

Живееше в собствен свят и не успяваше да поддържа фермата. Казах на Кит, че повече не бива да го оставяме сам. Кит отвърна, че татко няма да се съгласи да отиде в старчески дом. И през ум не ми минаваше да го изпратя на такова място!

Обясних, че съм имал предвид да се върна, да се грижа за него и за фермата.

— И ще заграбиш цялото наследство? — попита Кит с ужасяващ тон.

— Съвсем не, Кит, ще накарам някой да направи оценка на имота, може би Майлс Бери, адвокатът, и после ще ви изплатя дяловете. Така ще бъде справедливо, нали?

— И ще живееш тук с татко? — Кит зяпна от учудване.

— Все някой трябва да остане, а и аз възнамерявам да се оженя скоро, стига да намеря добро момиче.

— Ще купиш къщата? Ще ни дадеш нашия дял? Ха-ха! Ама че мечтател! — засмя се Кит.

Но аз наистина можех да я купя и го направих още на следния ден. Татко остана очарован, ала Кит бе недоволен. Той самият нямал никакви спестявания, а аз, дето не съм изкарал и един пълен работен ден в живота си, с едно бръкване в джоба изваждам пари и купувам малка ферма ведно с къщата. Много странно му се виждало.

— Но защо твърдиш, че не съм работил нито ден, нали ти самият ме назначи за мениджър? — повиших тон аз, тъй като се разстроих от несправедливите му обвинения.

Той обаче не прие обяснението ми.

— Бях твой мениджър — настоях аз.

Наистина изпълнявах задълженията си. И се справях много добре, направих им разкошно жилище. Щях да спестявам и техните пари, ако ми ги бяха поверили. Но те ми заръчваха да ги нося в пощата и да ги внасям по сметки с различни титуляри, навярно заради данъците. Е, и насила ли да им измъквам парите от ръцете, когато в петък тръгваха по клубове в скъпите квартали, купуваха изискани дрехи или извеждаха разни момичета?

Успявах да спестявам, защото не пиех. Дрехи си набавях от „Оксфам“, а и от работа не ми оставаше време да излизам и да харча пари. Така спестих колкото за една къща.

Обясних търпеливо на Кит всичко това, после му го повторих, за да съм сигурен, че ме е разбрал. Наблюдавах лицето му. Пролича си, че гневът му се стопи. Чертите му се смекчиха, по лицето му се изписа нежност, както в нощта, когато ме назначи за мениджър и отиде да купи риба и пържени картофки. Протегна едрата си длан и я положи върху моята.

— Съжалявам, Неди, наговорих глупости. Разбира се, че ти ни беше мениджър, при това много добър. И не зная как ще ти намерим заместник, ако решиш да се върнеш тук. От друга страна, така ще разполагаме със сериозна сума и ще знаем, че има кой да се грижи добре за татко. Това ще ни облекчи неимоверно.

Олекна ми и му се усмихнах. Всичко си дойде отново на мястото.

— Знаеш ли, Нед, женитбата понякога е сложно начинание. Нали няма да се разстроиш, ако не ти се удаде така бързо като другите неща. Никак не е лесно да разбереш жените. Трудно е да се оправиш с тях. Ти си страхотен човек, но умът ти не е като бръснач и едва ли би проумял какво искат днешните жени.

Държеше се мило с мен; благодарих му, както всеки път, когато някой ми дава съвет, без значение дали го разбирам, или не. И се заех да си търся момиче, за което да се оженя.

Отне ми седем месеца, докато срещна Клеър. Беше учителка. Видях я в енорийската църква в покрайнините на Росмор — дошла за погребението на баща си. Още тогава си помислих колко е прекрасна.

Всички твърдяха, че е твърде умна за мен. С изключение на татко, защото животът с мен му харесваше и не искаше да ме ядоса. Всяка сутрин му правех овесена каша, наех човек да се грижи за малкото ни останали крави. Наглеждах пилетата и патиците. Разхождах го из гората, та да не се заседява. Понякога той отиваше до извора, за да благодари на Света Ана за допълнителните години, които е изживял с мама благодарение на нея. Всеки ден го водех и в кръчмата, където се срещаше с приятели, пийваше халба бира и си поръчваше нещо топло за обяд.

Татко обичаше да казва за мен: „Не мислете, че Неди е толкова мекушав…“.

Според него Клеър бе подходяща жена за мен. Посъветва ме да си купя няколко хубави ризи и да се подстрижа във фризьорския салон в Росмор. Не знаех, че в речника на баща ми присъства думата „салон“.

Още на първата среща Клеър ми заяви, че е амбициозна жена. Искала да продължи да работи като учителка, може би дори да стане директорка. Отвърнах, че това ми звучи добре, защото аз бих могъл да стана мениджър на дома ни и да свършвам всичко, преди тя да се е прибрала. А ако допуснем, само допуснем, че имаме бебе, аз бих могъл да се грижа за него, докато тя е на работа. За мое огромно удоволствие на Клеър това й се видя чудесно и много успокояващо. За нея щяло да бъде чест да стане моя жена.

Кит не дойде на сватбата, защото бе попаднал в затвора поради някакво недоразумение. Истинските виновници и този път не били открити.

Сега татко се чувстваше много по-здрав и силен. Навремето самотата и липсата на грижи от наша страна бяха сломили духа му.

И така, наехме опитен строител, пазарихме цената и той си свърши прекрасно работата като раздели къщата на две, та когато се оженим с Клеър и тя дойде при мен, да си имаме отделен дом, само за нас двамата, а не да изглежда, сякаш е дошла да живее при мен и баща ми. Така всички щяха да бъдат щастливи.

Насърчавах татковите приятели да наминават при него надвечер. Купих му страхотен голям телевизор и те с удоволствие гледаха заедно спортните предавания.

Сватбеният ни ден бе прекрасен. Отец Касиди водеше церемонията, а новото кюре — Брайън Флин — му помагаше. После дадохме прием в хотела и много хора произнесоха поздравителни речи.

Татко изрази увереност, че обичната му съпруга, изцелена навремето от Света Ана, е тук и празнува с нас, а аз съм най-прекрасният син на света и ще бъда също така и прекрасен съпруг и баща, когато му дойде времето.

В моята кратка реч отбелязах, че умът ми не реже като най-острия нож в чекмеджето. Исках хората да знаят, че разбирам какво говорят за мен. Но аз съм ножът с най-голям късмет. Вече имам всичко, което съм искал от този живот, и желанията ми свършват дотук.

Клеър също настоя да държи реч. Била наясно, че е необичайно невестата да взема думата, но държала да каже нещо. Чудех се какво ли ще е то.

Тя се изправи пред всички във великолепната си рокля и обясни, че чекмеджетата са пълни с ужасни остри ножове. Толкова ужасни, че накрая тя съвсем се отчаяла и повече не й се отваряло нито едно. Тогава ме открила и животът й се преобърнал. Огледах се из препълнената хотелска зала — хората ръкопляскаха просълзени, поздравяваха ни… Това бе най-щастливият ден и живота ми.