Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (3)

Част 2 — Златната звездичка Клеър

Като ученичка в „Света Ита“ в Росмор всяка седмица получавах златната звездичка. Само веднъж, когато се разболях от грип, я получи приятелката ми Хариет Линч. Иначе всеки път идваше при мен.

В понеделник сутрин я откачах от престилката си и я оставях върху директорското бюро. Само час по-късно, когато във всеки клас съобщаваха кой ще получи златната звезда, си я взимах обратно.

Тя бе награда за добро поведение, добри оценки и принос към учебната атмосфера — и трите заедно. Ако само залягаш над учебниците, няма да получиш златна звезда. Смяташе се, че достойният за нея трябва да е хармонична, всестранно развита личност.

Лесно ги убеждавах, че отговарям на изискванията, защото ми харесваше да ходя на училище. Отивах рано и си тръгвах късно. Имаха достатъчно време да наблюдават мен и стремежа ми да поддържам учебната атмосфера. Всъщност всяка атмосфера бе за предпочитане пред царящата вкъщи. И всеки би предпочел да е в училище, ако домът му е като моя.

Не винях изцяло мама. Поне не напълно.

По онова време жените бяха различни, правеха всичко възможно, за да спасят от крушение лодката, без значение колко опасна и неприятна е тя. Всеки брак — независимо какъв — се смяташе за нещо по-добро от безбрачие. Всички унижения на този свят бяха за предпочитане пред най-голямото — да бъдеш изоставена съпруга. Родителите ми ходиха до извора на Света Ана да се помолят нещата да потръгнат, но не се опитаха да ги вземат в свои ръце.

Аз не бях единственото дете в училище с подобни проблеми. Едно момиче — Нора еди-коя си — което не беше много в ред, си имаше неприятности с дядо си. Тя забременя и каза, че детето е от някакво момче, което срещнала на танци, но то довело всичките си братя и доказало, че никога не е оставало насаме с нея. Горката Нора отиде в манастир, роди бебето и го даде за осиновяване, а дядо й продължи да живее в тяхната къща. Всички знаеха какво се е случило. През цялото време, ала не обелиха и дума.

И вкъщи знаеха за чичо ми Найъл, но не обелваха и дума.

Сложих катинар на вратата на спалнята си, но никой не ме попита защо. Знаеха прекрасно, че братът на баща ми ме задява. Обаче той притежаваше по-голямата част от фермата и това им връзваше ръцете.

Молех често Бог да накара чичо да престане. Но Той се занимаваше с нещо друго или пък бе прекалено зает със случаи, по-заплетени и от моя. Най-мъчителното беше това, че всички знаеха, а не правеха нищо. Разбираха защо си пиша домашните в училище — за да не ме доближава чичо, когато у дома няма никой. Знаеха и защо не се прибирам, преди да съм сигурна, че мама се е върнала от мандрата, където работи, а баща ми — от полето, за да има кой да ме защити. Независимо по какъв начин.

Като ученичка изпитвах едновременно гордост и срам. Гордеех се, понеже успявах да избегна месестите лапи на чичо си, а се срамувах, че семейството ми не може да ме опази и ме оставя да водя самотна битка срещу неща, които не разбирам.

Изглежда, поради това пораснах без време. Щом си взех всички изпити, заявих твърдо, че отивам в университет, отдалечен на километри от дома ни.

Предизвиках известно брожение. Баща ми се чудеше как ще намери нужните пари. Цял живот се притесняваше за пари — това бе неговото проклятие.

Майка пък ме посъветва да остана у дома, да се запиша в курс за секретарки и да наглеждам сестра си. И още как! Някой наистина трябваше да се погрижи за сестра ми Джералдин и преди да тръгна, щях хубавичко да я предупредя какви опасности я дебнат.

Чичо Найъл прояви загриженост да не би в големия град да поема по лош път. Въпреки че и той знаеше, и аз знаех, и родителите ми знаеха, че ако на вратата ми не висеше катинар, тук бих тръгнала много по-рано по този път.

Но аз бях по-силна, отколкото очакваха. Наистина помъдрях отрано. Заявих, че ще се справя, ще работя, за да си плащам наема и таксите. Аз съм момичето със златната звезда. Хармонична личност. Мога да се изправя срещу всичко.

И го направих. Отидох в Дъблин две седмици преди началото на семестъра. Настаних се в един апартамент заедно с още три момичета и си намерих работа в заведение за ранна закуска. Беше страхотно, защото още преди занятията в десет изработвах цяла надница и закусвах до насита. От шест до десет изкарвах една смяна в бара. Така денят бе на мое разположение, а и не ми оставаше време за харчене на пари.

Заради историята с чичо ми, за разлика от моите съквартирантки, не си падах така пламенно по момчетата и насочих цялото си внимание към ученето. В края на първата година бях в челната петица по успех, което е голямо постижение. Не споделях тези неща с нашите, когато се прибирах у дома в Росмор. Разказвах ги единствено на Джералдин, за да й дам да разбере, че ние сме способни да постигнем всичко, абсолютно всичко, стига само да го поискаме.

Джералдин ме обожаваше. Описа ми какъв начин е изобретила, за да се справя с чичо Найъл. Щом се приближавал до нея, започвала да крещи с всички сили: „О, ето те и теб, чичо, с какво мога да ти бъда полезна?“. Цялата къща се вдигала на крак и той се изнизвал. Един ден обявила на всеослушание, че поставя на вратата си огромен катинар.

Към средата на втората ми година в университета обаче, нещата внезапно се влошиха. Откриха на мама рак, който не можел да бъде опериран. Безсилен да се справи с положението, баща ми започна всяка нощ да се напива до смърт.

Сестра ми отиде при малката сестра на приятелката ми Хариет Линч, за да учат заедно и за да се отърве от чичо Найъл, защото сега нямаше кой да я защитава от него.

Вдигнаха наема на апартамента в Дъблин. Точно тогава срещнах Кено — собственик на нощен клуб в дъното на малка павирана уличка — и той ми предложи да танцувам в заведението му. Отговорих му, че не мога да танцувам, ала според него нямало никаква философия. Изглеждаше ми рисковано да се разголвам пред всички тези хора. Кой щеше да ги спре после да не ме опипват? Но Кено си имаше горили, които се грижеха за тези неща.

После мама почина.

Беше ужасно, опитах се да я оплача искрено, но така и не можех да забравя как тя ни бе оставила — Джералдин и мен — на произвола на съдбата. Скоро след смъртта й чичо продаде фермата, без да се допита до баща ми. Силно разстроена от случилото се, Джералдин изостана много с ученето. Помислих си, че ако се захвана с проклетите танци, ще мога да си плащам наема, да си взема университетската диплома и да запиша Джералдин в някой колеж, за да мога да я наглеждам. Казах „да“ на Кено и с един бутафорен камшик в ръка започнах да танцувам около пилона всяка нощ.

Беше глупаво, предимно глупаво и може би малко тъжно.

Понякога главата ми се замайваше от музиката. Ала бакшишите бяха огромни, горилите — чудесни, а до вкъщи пътувах задължително с такси, което ме взимаше точно в три след полунощ. Така че — защо пък не, мислех си аз.

На Джералдин обясних, че работя в игрална зала като крупие, което събира залозите, а по закон тя е твърде малка да посещава такива заведения, и така разреших въпроса. После се случи следното — бащата на Хариет Линч, представяте ли си, се появи в бара с приятели и ме позна. Направо щяха да изпопадат от столовете.

Седнах на тяхната маса да пийна нещо и много мило им казах, че всеки си изкарва прехраната и се забавлява по свой дълбоко личен начин; затова не смятам за необходимо да информирам майката на Хариет или пък дъщерите й в Росмор за естеството на техните работни посещения в Дъблин. Те схванаха посланието ми и после Кено ме похвали, че съм най-умното момиче, подвизавало се някога в конюшнята му. Не харесах думата „конюшня“. Почувствах се като подрипващ цирков кон. Но Кено ми харесваше, при това доста. Той се отнасяше към нас с уважение и вършеше всичко това, защото трябваше да издържа бедното си семейство в Мароко. В действителност искал да стане поет, но в поезията нямало хляб. Малките му братя и сестри щели да останат без образование, ако той си прекарвал времето в стихоплетство, така че вместо поезията избрал този клуб.

Разбирах го прекрасно. Понякога двамата сядахме да изпием по едно кафе. Колегите ми от университета го харесваха много. Винаги говореше за поезия и те си мислеха, че е студент. Никога не лъжеше, но и нито веднъж не изрече цялата истина.

Едва ли точно аз имах право да го виня за това. Нямах никакво желание да оповести пред всичките ми приятели от почетната бакалавърска група, че ме познава от собствения си клуб, където танцувам полугола пет дни седмично.

Той се държеше по същия начин и с Джералдин, която също учеше в университета и, слава богу, си прекарваше достатъчно добре, та не й оставаше време за проучвания на моя така наречен живот на крупие в казино. Аз не бях влюбена в Кено, нито пък той в мен, но често си говорехме за любовта и за брака и за това какво ли представлява той. Проявяваше скептицизъм относно продължителността на романтичната любов. Деловият му опит го навеждал на тази мисъл.

Казваше, че би се радвал да си има деца. Всъщност имал дъщеря, която живеела в Маракеш, но я отглеждала баба й. Майка й играела ориенталски танци в един от тамошните му клубове. От този разговор за пръв път научих, че дъблинското заведение, където работя, е част от цяла верига клубове.

Замълчах си и никога повече не повдигнах този въпрос.

— Ти си прекрасно момиче, Клеър, истинска звезда — повтаряше често той.

— В училище бях златната звезда.

Обясних му по-подробно и той остана очарован.

— Златната звездичка Клеър! Зарежи тази глупост с учителстването и стани управител на моето заведение — предложи той.

Аз обаче му заявих, че стана ли наистина учителка, ще се откажа от клуба му. Бе твърде опасно — рискувах някой от бащите на учениците ми да ме разпознае.

— Е, както самата ти отбеляза веднъж, тяхното място не е в клуба.

Той дойде на дипломирането ми и седя до Джералдин по време на цялата церемония. Усмихнах се, когато взех в ръце удостоверението си. Само ако знаеха, че момичето с почетна диплома е еротична танцьорка… Но това бе известно само на Кено, който ръкопляскаше най-шумно от всички.

След година бях вече пълноправен дипломиран учител и училището, където започнах работа, отговаряше на всички мои изисквания. Поканих Кено на прощален обяд. Не повярва на ушите си, когато чу колко ми е заплатата. За мен обаче тя бе достатъчна.

Джералдин бе спечелила стипендия, аз имах спестявания и почти никакви разходи. Благодарих му от цялото си сърце, че е направил възможно всичко това. Той изглеждаше мрачен и умислено каза, че съм неблагодарна.

— Ако някога ти потрябва помощта ми, Кено, ще я имаш — убедено се зарекох аз.

През следващите три години не го видях. Много неща бяха променени, когато се срещнахме отново.

В крайна сметка пиянството уби баща ми. На погребението му срещнах възрастен мъж в инвалидна количка, който го познавал. От годините, когато все още бе възможно да се разговаря с него. А значи преди много време. Старецът беше много симпатичен. Синът му, добродушен мъж на име Неди, буташе количката. Работил по строежите в Англия, по-скоро бил мениджър на брат си и неговите приятели, а после се върнал, за да се грижи за баща си.

Излъчваше странно спокойствие и ми бе приятно да си поговоря с него. Хариет Линч каза, че трябва да видя брат му — истински мачо. Щял да ми вземе ума с един замах. Попитах я къде е сега. Бил в затвора за нещо си. В семейството Неди бил кроткият.

— Не е от най-умните, малко бавно загрява, закъснява с миг-два — обясни Хариет.

По-късно тя винаги изпитваше угризения, че ми е дала тези сведения, без да съм ги искала. Големи угризения.

Видях се пак с Неди, понеже ми се наложи на няколко пъти да се връщам в Росмор, докато получа частта, която смятах, че се полага по закон на мен и Джералдин като наследство от бащиното имущество. Ако изобщо може да се използва думата „имущество“ за притежанията на пияница, починал в общински старчески дом. Преди време опитах да изпращам на татко част от спестяванията си от клуба на Кено, но личният му лекар ме посъветва да не си правя труда. Според него баща ми не осъзнавал на кой свят се намира и само щял да изхарчи парите за пиене. Околните вече нямаха никакво желание да му дават каквото и да било.

Застанах лице в лице с чичо Найъл в момента, когато той приемаше съболезнованията за кончината на горкичкия си, нещастен брат. „Онзи, който имаше проблеми с пиенето“ — повтаряха хората и поклащаха скръбно глави.

Помолих го да ми обърне внимание за минутка. Погледна ме озадачено.

— Какво мога да направя за вас, госпожице Клеър? — попита той.

— Просто една трета от това, което си взел за семейната ферма — отвърнах му аз нежно.

Изгледа ме, сякаш съм полудяла.

— Една трета ме устройва. Тук съм записала номера на банковата сметка.

— И защо смяташ, че ще ти дам и едно евро? — поиска да узнае той?

— Нека помисля. Надали би желал аз и Джералдин да разкажем на местния лекар, на свещеника, на половин Росмор и най-вече на някой добър адвокат защо се е наложило да напуснем дома си на такава крехка възраст — отговорих аз.

Изгледа ме невярващо, но аз отвърнах на втренчения му поглед и в крайна сметка той пръв отмести очи.

— Това ни най-малко няма да ни затрудни. Новият млад свещеник ще окуражи отец Касиди да се изправи срещу теб. Господин Бари ще ни намери някой мастит адвокат от Дъблин, лекарят ще потвърди, че съм се обърнала към него за помощ, за да избавя Джералдин от лапите ти. Светът се е променил, даваш си сметка за това, нали? Отминаха безвъзвратно дните, Найъл, когато един богат чичо можеше да прави безнаказано всичко, каквото пожелае.

 

 

Това, че го нарекох Найъл, го отприщи. Той изстреля към мен:

— Дори и за миг не си помисляй…

— Една седмица от днес нататък — прекъснах го аз — и прилична надгробна плоча за баща ми.

Стана твърде лесно. Хвана се. Това си е изнудване, разбира се, но не ми пукаше. Не гледах на нещата по този начин.

После започнах да излизам с Неди. Един път седмично той идваше да ме посети в Дъблин. Също веднъж в седмицата аз отивах в Росмор при него. Не бяхме правили любов, защото Неди не е такъв човек.

И дори насред Дъблин, където винаги витае нервност, той оставаше непоклатимо спокоен.

Точно тогава получих вест от Кено. Наистина се нуждаели от мен в клуба, положението било отчайващо, иначе нямало да ме моли. Имал си неприятности с момичетата от чужбина, с визите, червените печати и попълването на разни формуляри. Трябвал му човек, на когото да разчита — за танци, разбира се, но и да го замества и да държи под контрол нещата.

Обясних му, че не мога. Или поне се опитах да му обясня. Разказах му дори за Неди и какъв човек е той. Сбърках.

Когато Кено сложи снимките на масата пред мен, изрично наблегна на името му. Не подозирах, че ме е снимал, но на фотографиите очевидно бях аз, при това в доста многозначителни пози. Гледката бе мъчителна.

Не исках да си представям как биха погледнали на това от училищното ръководство или пък милият, невинен Неди.

— Това е изнудване.

— Не възприемам нещата по този начин — отговори ми Кено и сви рамене.

— Дай ми една седмица. Дължиш ми го.

— Добре — съгласи се Кено, любезен както винаги. — Но ти също си ми длъжница. Дадох ти старт в живота.

И, представете си, през същата тази седмица Неди ми предложи да се омъжа за него.

— Не мога. Влача твърде дълга предистория.

— Миналото не ме интересува — отвърна ми Неди.

— Не става въпрос само за миналото. Засяга и бъдещето.

Разказах му всичко до последната подробност. За ужасния ми чичо Найъл и за Джералдин, за това колко изтощителни и мъчителни са били танците. Сложих плика със снимките на масата, но той го хвърли в огъня, без да го отвори.

— Не се съмнявам, че на снимките си прекрасна. Със сигурност си заслужава да си плати човек, за да те погледа.

— Той иска да продължа.

— Разбира се. Но това няма никакво значение.

— Стига, Неди, преподавам на прекрасни, невинни момиченца. Мислиш ли, че ще ми позволят да припаря до тях, ако видят тези снимки?

— Надявах се, ако се омъжиш за мен, да се върнеш в Росмор да преподаваш някъде наблизо.

— Но той може да ги изпрати и там — възразих аз. Помислих си, че Нед май наистина е малко несхватлив.

— Но ти би могла да ги предупредиш. Още на интервюто да им кажеш, че се е налагало да плащаш сама образованието си, че си работила на няколко места, дори в един клуб за екзотични танци.

— Няма да помогне. Няма начин да го превъзмогнем, Неди.

Той ме погледна с честните си сини очи.

— Ще помогне, защото е истина.

— Бих искала да не се беше случвало.

— Ако го нямаше този малък проблем, щеше ли да ми кажеш „да“ и да се омъжиш за мен?

— Проблемът е голям, Неди — гласът ми прозвуча изморено.

— Отговори ми, Клеър!

— Да, Неди, щях да се омъжа за теб. За мен би било чест.

— Добре тогава, ще го уредим — заключи той.

Още същата нощ ме придружи до клуба на Кено. Проправихме си път през танцьорите и комарджиите към кабинета в задната част на заведението. Кено бе меко казано изненадан. Запознах ги по всички правила на етикецията и Неди заговори. Обясни на Кено колко му съчувства за възникналите проблемите. Разбирал добре, че неприятностите с персонала спъват много работата му, но не е честно да ми отнема мечтите, защото аз от дете копнея да стана учителка.

— В училище Клеър е била златната звезда — обади се Кено, по-скоро за да поддържа разговора.

— Не ме изненадва — потупа ме Неди гордо по рамото. — Виждаш, значи, че нямаме право — нито ти, нито аз — да я караме да върши странични неща. Тя трябва да се съсредоточи върху преподаването.

Кено извади голям кафяв плик от бюрото си.

— Снимките.

— Прекрасни са. Клеър ми ги показа преди няколко часа — кимна му Неди.

— Наистина ли? — Кено се стъписа.

— Естествено, след като сме решили да се женим, между нас не бива да съществуват тайни. А аз й разказах за брат си Кит, който още е в затвора. Човек не може да премълчава неща, които са част от него. Убеден съм, че Клеър изпитва огромна благодарност за доброто начало, което си й дал. Тъкмо затова сме тук.

— За какво по-точно сте дошли? — попита Кено, изпаднал в пълно недоумение.

— За да проверим няма ли друг начин да ти помогнем — отвърна му Неди, сякаш това се разбираше от само себе си.

— И какъв да е този начин, за бога?

— Ами, имам например много добър приятел, работи с ковано желязо. Може да ти направи красиви и здрави витрини, за да те пазят от неканени посетители. Какво още? Ако танцьорките ти се почувстват изморени, нищо не пречи да дойдат да отпочинат при нас — край Росмор има много тихи гори. Ако някое момиче има нужда от истинска, спокойна ваканция, би могло да ни погостува. В Росмор има какво да се види. В горите блика прекрасен извор, който изпълнява желанията на хората.

Молех се на Бог да не позволява Кено да се присмее на Неди или да ми каже, че бъдещият ми съпруг е глупак. Отправях му безмълвни пламенни молитви: „Никога не съм те занимавала със себе си. Нима не е така, о, Боже? Никога не съм занимавала Твоята баба — Света Ана — със своите страхове. Напротив, сама решавах проблемите си и се грижех за малката си сестра. Ако не броим танцуването за грях, не съм извършвала и кой знае какви грехове. Сега искам да загърбя всичко това и да се омъжа за един добър човек. А нали затова съществуваш Ти, Отче наш?“. И този път Бог ме чу.

Кено се обърна към машината за рязане на хартия и пъхна снимките в нея.

— Няма ги вече — рече той. — Кажи на майстора на обкови да ми се обади, Неди. А вие двамата се прибирайте вкъщи да планирате сватбеното тържество. Чакат ме трудни и неотложни дела.

Излязохме от клуба и хванати за ръце продължихме по павираната уличка.