Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (5)

Част 2 — Chez Шарън

След онази почивка никак не ми се искаше да се прибера у дома. Честна дума. Буца бе заседнала в гърлото ми, докато тикахме количките из дъблинското летище. Бях абсолютно сигурна, че това е краят, просто един летен романс. Ще ми подхвърли: „Доскоро“ или ще ми позвъни по телефона, за да ми каже, че всичко е свършило. Тук няма такива прекрасни места като в Белла Аврора. Само тягостна работа и дъждове. Никой досега не ми беше харесвал повече от Глен. През целия ми живот — двадесет и три години, а това си е много време.

Но стига толкова.

Всички се сбогуваха на висок глас, целуваха се и се кълняха да се видят в еди-кой си клуб. Глен стоеше и ме наблюдаваше. Молех се на Бог да ми помогне да измисля нещо различно от думите, които кръжаха в главата ми: „Не ме изоставяй, Глен, моля те…“, или пък — „Пак ще си бъде същото, нищо, че трябва да ходим на работа и така нататък…“. Хрумваха ми само ужасни, обвързващи фрази, каквито мъжете мразят да чуват.

Накрая изтърсих:

— Ето че пристигнахме.

Не прозвуча много умно. Естествено, че бяхме пристигнали тук. Къде другаде? Глен се усмихна.

— Наистина сме си тук.

— Прекарахме чудесно — надявах се думите ми да не звучат настойчиво или ангажиращо.

— Но това не е краят, нали? — попита Глен развълнувано.

— Не, разбира се.

Почувствах как по цялото ми лице се изписа широка, глупава усмивка.

Тогава се приближи Вера, за да се сбогуваме.

— Ник се връща идната седмица. Ще остане още седем дни. Смятах да поканя неколцина от вас у дома — нещо като семейно събиране. Ще дойдете ли? Тод и Алма също ще бъдат. Имате ми адреса, значи в петък, идната седмица сте Chez Вера. Към осем вечерта?

— „Шей“ Вера? — не особено умно изтърсих аз.

Тя е страхотна — никога не се надсмива над другите.

— Просто един глупав израз. Означава… в нечия къща. Chez moi — у дома, chez vous — у вас. Така казвахме преди сто години — обясни с извинителен тон жената с чудатата шапка и протритите джинси.

Помаха ни с ръка и се отправи към своя автобус. Смешна малка фигурка, ала всички я харесваха. Наистина взе дейно участие в екскурзията.

Братът на Глен и някакви негови приятели щяха да пристигнат до час от Санта Понса. Имаха среща в бара, за да го откарат chez Глен. Попита ме дали искам да почакам да ме откарат chez Шарън.

Исках и то много; така нашият романс под далечните сини небеса щеше да стъпи по-твърдо на ирландска почва. Но по никакъв начин не можех да му позволя да види chez Шарън. Не че Глен е сноб, нищо подобно, но не бих му позволила дори да зърне къщата ни, ако не мине през най-малко едномесечен основен ремонт. Не се превземам, въпросът е на живот и смърт.

Градината гъмжи от глухарчета и парчета старо желязо, които не могат да бъдат изхвърлени. Кухненският прозорец е закован с дъски след последния път, когато баща ми започна да хвърля, каквото му попадне. Едва ли са сколасали да поставят стъклото, докато ме нямаше. Боята се лющи навсякъде. Минималният шанс връзката ми с Глен да продължи щеше да се изпари при вида на chez Шарън.

Затова му отказах, оправдах се, че трябва да тичам, но скоро ще се чуем. Седнах в автобуса и плаках през целия път.

Мама приготвяше вечерята. Изглеждаше изморена. Откакто се помнех, имаше все такъв вид.

— Не разстройвай баща си тази вечер — бяха първите й думи.

— Пак ли са го хванали дяволите?

— Извади лош късмет. Затова бъди добро момиче, Шарън, и не усложнявай нещата. Прекара чудесна ваканция, за разлика от нас.

Нямаше какво да отвърна.

Мама живее кучешки живот, работата й е безнадеждна — чисти офиси от четири до осем сутринта, после мие съдовете в заведение, което целодневно предлага бърза закуска. Аз се опивах от слънчеви лъчи, сангрия и веселие цели четиринадесет дни. Срещнах едно чудесно момче. Ще се постарая да не усложнявам нещата.

Когато се появи татко, бълвайки ругатни за някакъв кон и за лицемерния си приятел, който го излъгал за въпросния кон, аз си лепнах широка усмивка на лицето.

— Браво на теб, Шарън, поразходи се из чужбината — изгледа ме той възмутено.

— Зная, татко, извадих голям късмет.

При тези думи лицето на мама се поотпусна. Не беше никакъв късмет, просто работех много. В продължение на три години и един месец всяка седмица заделях по двадесет евро от заплатата, която получавах във фирмата за химическо чистене. Всичко отиде за тази екскурзия и за няколко дрешки, купени специално за нея.

През целия си живот баща ми не е спестил и пет пари. Мама изхарчва всичко спечелено за нас и за къщата, а също и да му купи по някоя прилична риза, в случай че реши да се яви на интервю за работа.

По-малките ми братя се прибраха за чая и аз им дадох голяма кутия с италиански бисквити, които им бях донесла. Татко ги топеше в чая си, защото зъбите му са развалени и ненавижда дъвченето.

Представете си да бях довела Глен у дома! В тази стая, където от облегалката на всеки стол висят дрехи, подът е осеян с вестници, отворени на страниците за надбягвания, а на масата няма покривка. Потръпнах при тази мисъл.

На следващия ден се върнах на работа в химическото чистене. Облякох униформата и все едно изобщо не бях ходила на екскурзия. Колежките ми отбелязаха, че съм с тен, но на клиентите не им направи никакво впечатление. Интересуваха се само дали ще се изчисти напълно петното от червено вино върху бялата дантелена блузка или пък как ще махнем катрана от скъпата пола, защото някой си бил седнал на еди-какво си, понеже не го забелязал.

По едно време вдигнах поглед и видях Глен, застанал пред щанда.

— Жълтият цвят ти отива.

Тогава си помислих, че може би ще ми потръгне, че той не ме е забравил и няма да ме изостави.

Глен работеше съвсем наблизо — при чичо си, строителен предприемач. Предложи да се виждаме всеки ден. По-късно щяхме да обсъдим къде да се срещаме всяка нощ. Шест деца са, така че при тях няма свободно място. Аз пък не бих го пуснала да припари на по-малко от километър от chez Шарън.

Изведнъж дори клиентите започнаха да ме забелязват. Отбелязваха колко съм усмихната и ведра. Колежките ми ги уведомяваха, че съм влюбена, и те се радваха за мен. В един свят, изобилстващ от мазни петна, лекета на течна основа и тъкани, които се сбръчкват, само като ги погледнеш, е приятно за миг-два мислите ти да се зареят в любовна посока.

Идният петък отидохме у Вера. Къщата й се намираше в много приятен квартал. Навярно обитателите му никога не бяха виждали хора като мен, Глен, Тод и Алма да се мотаят наоколо. Беше триетажна — твърде голяма за нея и рижата й котка Ротари. Но, разбира се, събитията следваха своя естествен ход и сигурно съвсем скоро Ник щеше да се присъедини към тях. Бяха се сближили с мълниеносна бързина. След завръщането си той явно я бе посещавал всеки ден. Заливаше се от смях на шегите й и все повтаряше колко прекрасна жена е тя. Произнасяше думата „прекрасна“ със затворени очи.

Оказа се, че живее под наем на една спирка оттук. Най-вероятно щеше да се пренесе в този обширен дом. За да си правят компания, а нищо чудно и да се оженят.

Вера бе приготвила голямо количество спагети „Болонезе“, а Ник — великолепен десерт с много ягоди. Всички прекарахме чудесно, с изключение на Алма, която ми прошепна, че Тод й предложил да забавят малко темпото. Което си беше неприятна новина. Тод съобщи, че възнамерява да си тръгне по-рано, а Алма стана да си върви с него. Според мен идеята й не бе добра, изглеждаше, сякаш му се натрапва. Пролича, че е раздразнен, и Алма се смути ужасно.

Накрая с Вера се заехме да измием съдовете, а Глен помогна на Ник да подрежат най-опасните трънаци, щурмували задния вход. Докато бършехме чиниите, й подметнах:

— Вие двамата сте прекрасна двойка и изглеждате много близки.

— Да, той е много, много добър човек — съгласи се Вера.

— Ще се съберете ли?

Нищо не пречи човек да попита подобно нещо Вера, въпреки че наближава деветдесетте или там някъде.

— Не, няма да стане — рязко отсече тя.

Съжалих, задето съм попитала.

— Нямах предвид заради секса, а за да си правите компания — продължих аз, за да изляза от положението.

— Сексът не е проблем. Най-вероятно ще го направим пак, като си тръгнете — изтърси тя с най-обичайния си тон.

Почудих се какъв ли е проблемът тогава. Да не би той да си има съпруга на някое тайно място? Или пък злобни деца, които не му разрешават да се събере с Вера?

Не било това. Причината се криела в навиците им. Когато човек остареел, не му се искало да променя начина си на живот. Дори с усилия на волята не бил в състояние да го направи. Обяснявало се с необходимостта от лично пространство и желанието собствените ти вещи да си стоят по местата.

— Няма да ми пука къде са вещите ми, ако живея с човек, когото обичам до полуда — отсякох аз.

— Да, но сигурно нямаш чак толкова неща и те не са стояли тъй дълго на едно и също място като нашите.

— За какви вещи става дума? — недоумявах аз.

— О, много е смахнато, Шарън, просто има неща, които не бих искала Ник да пипа — например хербариите ми от цветя или кутиите ми с изрезки, които някой ден ще подредя в класьори. А той има странна слабост към тубичките си с бои, дори да са на привършване и нищо да не можеш да изцедиш от тях, също и към разпокъсани скицници, кутии с писма и изрезки, които някой ден, но не точно този път, ще изхвърли на боклука. Не успяваме да синхронизираме тези неща, Шарън. Свадите ще започнат след по-малко от седмица. Имаме нещо много значимо. Ще го подложим на риск, ако се съберем да живеем заедно. Не можем да си го позволим.

По пътя обсъдихме въпроса с Глен. Струваше ни се жалко, че две прекрасни същества отказват да споделят оставащите им години. Въздъхнахме едновременно. Човек не може да има всичко. Ние бихме дали живота си, за да живеем заедно, и никак не държахме на собствените си навици. Просто не разполагахме с пари; затова нямахме къде да живеем.

— Не мога ли да дойда у вас, Шарън? Ще живеем в твоята стая. Ти поне си имаш собствена стая. Аз деля моята с брат си — гласът на Глен звучеше умолително.

— Невъзможно е, повярвай ми, Глен. Няма да стане. Баща ми е пияница и комарджия.

— Е, както ти казах, моят пък е религиозен фанатик. Но това няма значение.

— Ще придобие значение, ако заживеем заедно.

— Ще давам някакви пари.

— О, не, Глен. Това означава баща ми да харчи повече за пиене.

— И какво да направим тогава?

Май се беше предал.

— Все ще измислим нещо — думите ми прозвучаха по-убедително, отколкото се чувствах. Животът на мама мина пред очите ми. Бях твърдо решена моят да не протече така. От сутрин до вечер мие подовете на офиси или мазни чинии, или чисти след татко и братята ми.

— Щастлива съм и така, Шарън — уверява ме тя, когато изразявам съмнение. — Обичам го и да не забравяме, че той не си тръгна, когато забременях с теб.

Цял живот признателност, защото припознал собственото си дете. Двадесет и четири години изразяване на благодарности. И тя нарича това любов!

От време на време се срещах с Алма. Беше сигурна, че Тод се вижда с друга жена. Същевременно повтаряше колко го обича и би направила всичко, за да се върне при нея. Значи Тод си има друга, тя го знае, но въпреки това твърди, че го обича.

Понякога разговаряхме и с Вера. Разказваше ми колко обича Ник, радваше се, че в залеза на живота си е срещнала такъв прекрасен човек. И все пак бе готова да го пожертва за сметка на албумите си с хербарии и заради неговите туби с боя. А ние с Глен наистина се обичахме, бяхме отдадени един на друг, но нямаше как да открием място, където да се приютим.

Това ми се струваше много нечестно, абсолютно несправедливо. По радиото обаче чух някаква възрастна жена да обяснява как трябва сами да градим щастието си, то не идвало с магическа пръчица; познавала много хора, чийто живот се променил за добро и желанията им се сбъднали. Казах на Глен, че от нас се иска точно това — да накараме нещата да се случат. Уви, той не бликаше от идеи. Аз също.

Допитах се до Вера дали пък онова свято място в Росмор не би ни помогнало. Според нея било малко вероятно. Ако Света Ана изобщо съществува, ако ни чува — което е още по-спорно — тя би се позамислила доста, преди да осигури условия за двама души, които смятат да живеят в грях и в изобилие от предбрачен секс. Но в отчаянието си бях твърдо решена да опитам. Накрая Вера се съгласи да ме придружи, да ме упъти към глоговата гора и да посети своите нацупени братовчеди.

Разходката към извора се оказа приятна, но когато стигнах там, се позасрамих. Не знаех коя всъщност е Света Ана, не ходех на литургии. А край извора имаше поне стотина души. Някои водеха деца в инвалидни колички или с патерици; неколцина изглеждаха доста зле. Всички се молеха отчаяно. Не посмях да си пожелая място, където ние с Глен… просто не изглеждаше правилно. Само измърморих нещо от сорта: „Няма да е зле, ако изскочи нещо. Но май е по-добре да се заемеш първо с проблемите на тези тук…“.

На връщане споделих това с Вера. Отвърна ми, че не би се учудила, ако получа, каквото искам, защото съм по-добра от повечето й познати, включително и от нея самата. Попитах я за братовчедите й. Били като невестулки, с ограничено съзнание, остри зъби и ужасни гласове. През цялото време обсъждали цената на земята и каква компенсация ще получат хората, чиито къщи ще бъдат разрушени. На слизане от автобуса видяхме Глен и Ник. Чакаха ни. Глен бе дошъл с мотора си, а Ник — с малката си кола.

— Липсвахте ни, момичета — провикна се Глен.

Надявах се, че Света Ана го чува. Глен е толкова порядъчен, че никой светец не би се поколебал да ни даде благословията си. Реших да се поразровя и да видя що за личен живот е имала Света Ана.

Четиримата седнахме да изпием по една бира. Попитах Глен за какво са си говорили с Ник. Основна тема бил приземният етаж на къщата на Вера.

Според Ник, въпреки височайшето присъствие на рижавата Ротари, там най-вероятно се подвизава плъх. По-скоро цяла дузина, съгласил се с него Глен. Ник се позамислил дали няма възможност етажът да бъде пригоден за живеене, а Глен предложил чичо му да хвърли един поглед и да си каже мнението.

Разбрах, че все още обмислят различни варианти. Но и този пропадна, защото беше нужно цяло състояние да се стегне етажът, а и Вера не прие идеята Ник да живее под стълбището. И двамата не спираха да се жалват колко са остарели и да опяват как по-нататък ще им е нужен някой, който да се грижи за тях.

Направо ми призляваше от тези приказки. Та те бяха по-жизнени от хора, два пъти по-млади от тях! А говореха като някакви съсухрени старчоци. Мисълта за промяната ги бе докарала дотам. Бяха си добре със своите хербарии и туби с боя. Излизаха от релси само като си представят какви вреди би им нанесло евентуалното съжителство.

И ето че този прекрасен, пълен с плъхове партер ни се предоставяше сам. С Глен и чичо му можехме да го разчистим в почивните дни и да си имаме дом след по-малко от три седмици. Ще го спретнем за нула време, без да се помайваме.

От прекалено много мисли, прелитащи из главата ми, трудно се съсредоточавах в работата си. Изведнъж осъзнах, че клиентката говори ли, говори, а аз изобщо не й обръщам внимание. Обясняваше ми как за една сватба заела от сестра си костюм, но някакъв кретен разсипал върху него ирландско кафе. Имало ли начин петното да изчезне безследно? Сестра й била същинска хала, особено ако й съсипят дрехите.

— Няма да повярваш, но аз си изкарвам прехраната, като разрешавам чужди житейски проблеми. А сега не зная как да се изправя лице в лице със собствената си сестра.

Тогава сключих сделка с нея — да помоля за съдействие управителя на химическото чистене, а тя да ми помогне да се справя с моя проблем. Разказах й за Вера и Ник, които са влюбени, но не могат да се разделят с вещите си; а също и за мен и Глен — как искаме да заживеем в пълния с плъхове партер.

Попита ме с колко спални е къщата. Разбра, че са четири, и започна да ми обяснява:

— Много са им. На тази възраст едва ли ще създадат рояк дечица. Обзаведете на всеки по един отделен кабинет. Накарай твоя човек да сложи рафтчета за тубичките в единия, а в другия — полички за албумите с хербарии. Ремонтирайте партера, кажете им, че ще поддържате къщата, ще ги пазите от крадци, ще храните Ротари и ще я поите, когато ходят на почивка, ще се грижите за тях, когато остареят. Нещата са ясни, нали?

Даже смайващо очевидни.

Като по чудо се намери и разтвор, който почисти лекето от взетата назаем дреха.

За нула време Глен и чичо му сложиха поличките в двата кабинета. И както бе предвидила агентката по лични проблеми, Вера и Ник нямаха възражения относно ползването на обща спалня, дневна, баня и кухня, при условие че безценните им притежания се намират на сигурно място.

После атакуваха партера, Ротари следеше надменно улова на гризачи. Тя е от този тип котки, дето не си дават излишен зор. Защо да се нахвърляш върху големи и заплашителни създания, след като хората вършат тази работа вместо теб? Разпитах Вера за личния живот на Света Ана. Отвърна ми, че била омъжена и съпругът й се казвал Йоаким.

— А бракът им щастлив ли е бил?

— Не по-лош от мнозинството бракове, предполагам — отговори ми Вера, която никога не се е омъжвала.

Усети, че съм разочарована. Исках по-хубав край.

— Добре де — продължи с неохота тя — сигурно са били щастливи. Щеше да се разчуе, ако са принесли в жертва някое от децата си или пък времената са били чумави.

Разположихме се нашироко на приземния етаж. Беше превъзходно; свихме си великолепно гнезденце там. Мама ни даде някои стари съдове и препарати за чистене, попаднали й по време на сутрешните смени в офисите. Майката на Глен ни подари завеси. От татко получихме косачка за трева, за да се отърве веднъж завинаги от нея; не че досега я ползваше много често. Бащата на Глен ни подари фиш за надбягване на хрътки; нашата спечели с пет към едно.

Ник ни предостави леглото си, защото с Вера щяха да делят нейното. Алма ни връчи букет цветя, придружен от лекция относно лошотията на мъжете. Тод я беше зарязал.

Глен се държи чудесно, когато посещава родителите ми — мястото, наречено някога chez Шарън. Помага на татко да довърши започнатата през седмицата работа.

Ще се оженим догодина, веднага щом спестим достатъчно за едно хубаво сватбено тържество. Вера предложи да го направим в градината, ако е през топлите месеци, а тя да ми стане шаферка. Уточни, че само се е пошегувала, но идеята ми допадна. Аз пък й казах, че когато двамата с Ник най-после се решат да се венчаят, аз ще им бъда шаферка, най-добре край извора на Света Ана. Думите ми я развеселиха.

Двамата с Ник очевидно нямат намерение да сключват брак. Бил отживелица.

Приятелите ни се смеят, когато им разказваме как сме срещнали Ник и Вера на екскурзия за необвързани.

— Големи майтапчии сте, хубави смешки измисляте.

Сякаш човек би могъл да си съчини подобна история.