Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (22)

Част 2 — Джон Щедрия

В офиса ме наричат Джон Щедрия.

Заради моето глупаво начинание — всеки петък да ги черпя с по чаша шампанско и парче пушена сьомга върху солена бисквитка. Добро начало за почивните дни. Допада много на онези, които няма къде да отидат, другите също се отбиват край бюрото ми за малко. По-приятно е, отколкото да се тъпчеш в някой бар, каквато е традицията в други офиси. И не изисква много средства — две, най-много три бутилки не особено скъпо вино. Добавете и сьомга от „Маркс и Спенсър“, няколко пакета бисквити за мезе и резенчета лимон и хоп! — спечелих си репутация на много щедър човек.

Ние сме си добра компания. Офисът ни не е нещо забележително. Повечето от нас мечтаят да се преместят в по-лъскав, преди да навършат тридесет години.

Но все пак имаме работа и добро име в нашия бранш, така че всичко е тип-топ.

На мен ми харесва; с двамина колеги си делим просторен светъл апартамент.

Един ден сестра ми звъннала в офиса и поискала да я свържат с Джон.

— С кого от двамата — Джон Щедрия или другия? — попитали я.

Отговорила им, че май с другия, но сгрешила. Беше много изненадана:

— Та ти не си щедър! — звучеше обвинително.

— Да, но не съм и стиснат.

Съгласи се и нататък разговорът протече гладко.

Близки ли сме си с нея? Не бих казал. Е, свързва ни това, че преживяхме заедно детските си години. Имаме общи спомени. Но живеем различно.

Ейми учи в модерен колеж за секретарки — как да се облича, социални умения, организаторска работа. Добре са я образовали — слаба е като вейка, носи елегантни маркови сака. Изглежда безупречно, държи се овладяно. Има само едно слабо място — онзи тип Тим.

Той си има богата съпруга, огромна къща, няколко деца, които ходят в безбожно скъпи училища. Има перспективна работа — отговорник на офиса за Централна Европа в компанията. Не би заложил на карта всичко това, като направи връзката си с Ейми обществено достояние, макар да е прекрасна и всеки мъж би се гордял да има такава съпруга до себе си. Но Ейми не иска или не го разбира. А когато й светне, ще бъде твърде късно.

Опитах се да й го обясня веднъж, докато вечеряхме заедно, но, боже мой, думите ми удариха на камък. Рязко ме прекъсна — не било моя работа, нищо не разбирам.

Подкани ме да се погледна в огледалото, за да осъзная, че не мога да бъда трибун на истинската, неувяхваща любов. Никога досега не съм имал приятелка.

Това не отговаря напълно на истината. Ядосах се. Но двамата скърпихме положението и оттогава не обсъждаме личния си живот.

После срещнах Линда. И, разбира се, вече ми се искаше да тръбя пред всички за личния си живот.

Линда изглежда зашеметяващо, прехвърлиха я за шест месеца при нас от главния офис. Но така и не се върна обратно. Ирландка е, ала не в традиционния сладникаво-сантиментален смисъл на думата. Тя е завършена личност — умът й реже като бръснач и всички я уважават.

И от всички мъже, с които би могла да бъде — тоест повечето — избра мен. Бях поласкан.

Един петък, докато се черпехме със сьомга, тя ме попита без заобикалки как Джон Щедрия прекарва остатъка от вечерта. Отговорих й с пресекващ глас, че Джон Щедрия ще откликне на всяко предложение на Линда Прекрасната. Отидохме на италиански ресторант. След това двамата започнахме да излизаме често.

Заведе ме у тях и ме запозна с родителите си. Баща й е високопоставен ирландски банкер. Живеят в огромна къща с цветя и овощна градина, из която се разхождат лабрадори.

Не ме разпитваха за семейството ми. За разлика от самата Линда.

— Кога ще ме запознаеш с тях? Надявам се да е през този век. Какво ще кажеш?

Не съм глупак, не се преструвах, че семейството ми е от висшата класа като нейното. Така само отлагаш проблемите. Разказах й, че съм роден в малка къща, родителите ми са обикновени работници. Но не можех да я заведа при мама и татко. Не още.

Отвратителната ни леля Дервла, сестрата на татко, ще настоява да дойде, за да я проучи. И шумният братовчед на майка ще намери повод да се изтърси. Ще бърборят за разни места в „старата“ родина, ще се опитват да се изкарат рода със семейството на Линда. Ужасно.

Ще се наложи да измислям оправдания за поведението им и после ще се чувствам виновен.

Не, най-добре ще е да ги държа настрана възможно по-дълго.

Но пък защо да не я запозная със сестра си? Поканих я в суши бар, а тя доведе и гадния Тим. Непрекъснато прокарваше ръка през косата си и повтаряше, че трябва да тича нанякъде. Ейми го гледаше, все едно от способна лична асистентка внезапно се е превърнала в кокер шпаньол.

Когато си тръгнаха, вдигнах рамене и поднесох своите извинения.

— Не зная защо го търпи.

— Аз зная — отговори Линда.

Учудих се, но за нея сякаш бе очевидно:

— Защото го обича.

За голямо мое съжаление Линда отказваше да остава нощем в стаята ми в нашия просторен слънчев апартамент, въпреки че там често се подвизаваха момичета. Щях да се чувствам горд пред приятелите си, гледайки я как отпива портокалов сок на закуска, облечена в моя халат.

Но тя бе непоклатима. Аз също не можех да оставам в апартамента, в който живееше с още една жена. Понякога след вечеря отсядахме в хотел, така че ми липсваше не сексът, а онова, което Линда наричаше „битова скука“.

Според нея трябвало да почакаме да се убедим напълно и после да си наемем обща квартира.

Непрекъснато я уверявах, че съм напълно сигурен. Тя ми се присмиваше и ме засичаше с въпроса кога ще я запозная с родителите си. Чудех се дали няма да е по-добре, ако ги поканя в Лондон, вместо да я водя у дома. Дилема. Поне тук нямаше опасност леля Дервла и половината ни съседи да ни шпионират. Но пък нашите щяха да са на тръни в Лондон.

И така, отлагах ли отлагах.

Един ден Линда ми се обади — беше в командировка. Намирала се на петнадесетина мили от родния ми град, искала да намине и да се обади на майка и татко. Излъгах, че ги няма. Когато се върна, започнах да пелтеча колко е жалко, че са се разминали, но тя ме прекъсна.

— Не се разминахме, Джон, срещнахме се.

— Но те не бяха там — изхъхрих аз.

— Явно са се прибрали.

— И?

— Пийнахме чай с препечени филийки и сирене, разказах им за работата ни. Леля ти Дервла намина и спомена, че може би всички ще се съберем на „Сребърната“. Какво е това, Джон? Хотел, кръчма?

— Не зная. Вероятно — измърморих аз.

Линда се е запознала с нашите, ходила е у дома, срещнала се е с леля Дервла и го е преживяла. Сигурно това се нарича любов.

Опитах се да разкажа на Ейми, но тя, крайно възбудена от предстоящото пътуване до Париж с Тим, изобщо не ме слушаше. Чудех се дали наистина да не поканя някой ден майка и татко в Лондон. Вече се бяха запознали с Линда, най-лошото мина. Нямаше да се притеснят като при среща с напълно непозната жена. Но все не намирах време, непрекъснато изникваше нещо друго.

Работехме извънредно, а в почивните дни цяло лято ходехме да караме сърф. Неколцина планираха да отидат на гмуркане през есента. Понякога се чувствах зле, като си мислех колко малко имат те в сравнение с мен. Но такъв е животът. Погледнете африканците — те пък нямат нищо! И не се е намерил лек за този проблем. Нима трябва да си тровим живота с угризения?

Линда посещава често родителите си, но то е друго. Освен това те са наблизо. Непрекъснато им звъни по телефона и си говорят глупости. А аз не се обаждам на нашите, защото Пърл и Боб са от хората, които се паникьосват, когато телефонът иззвъни. Все си мислят, че е станало нещо лошо. Дори когато се обаждам от офиса, ми казват да не си харча парите. Но наистина искам да ги заведа на някакво шоу, мюзикъл или нещо подобно. Ще им бъде приятно да отседнат в хотел за една нощ. Както споменах обаче, времето минава неусетно.

Тогава ми се обади Ейми — като гръм от ясно небе. Обясни ми, че очаквали да им организираме тържество по случай сребърната им сватба. Значи това са имали предвид, когато са казали на Линда, че ще се срещнат на сребърната. Не било име на кръчма, а някакъв двадесет и пет годишен юбилей.

— По дяволите! — на няколко пъти повторих аз и Ейми се съгласи с мен.

— Да бяха ни напомнили — не спираше тя. — Мълчат си и очакват идеите сами да ни осенят.

Сетих се за големите поздравителни картички, които изпращаха всяка година за рождения ми ден, плюс ленена кърпичка или лента за отбелязване на страниците. Но пък родителите са длъжни да помнят рождените дни на децата си. Когато имам деца, тоест когато Линда ми роди син и дъщеря, и аз ще помня рождените им дати. Въпреки че тя и сега непрекъснато търчи за разни юбилеи или тържества у тях. Но при момичетата е друго.

И точно това ме ядосва — Ейми трябваше да се сети за тази проклета годишнина. Било каквото било, предложих да се опитаме да замажем положението, да им организираме нещо тук, в Лондон — вечеря, шампанско, лимузина. Но не, тя нямало да е тук. Заминавали за Париж с Тим и не можели да отменят пътуването. Понякога сестра ми се държи като глупава егоистка. Много глупава.

Продължи с някакви откачени приказки за голяма церемония по случай перлената сватба, понеже било свързано с името на мама. Оказа се, че така се нарича тридесетгодишнината.

Бог знае на кой свят ще сме тогава! Със сигурност ние с Линда ще сме сключили брак, а Тим несъмнено ще е скочил в леглото на нова хубавица, по-млада от сестра ми.

Затова да изпратим по един букет до ужасната леля Дервла, а те по-добре да си прекарат само двамата в Блекпул, пък за перлената сватба ще измислим нещо грандиозно. Но някак си не звучеше убедително. Нито пред мен, нито пред Ейми.

Разказах това на Линда още същата вечер. Тя ме изслуша мълчаливо. Гледаше ме, сякаш ме вижда за пръв път.

Не ми хареса този поглед. Взираше се в мен, все едно съм жигосан.

— Какво има? — попитах притеснено.

— Нищо. Продължавай.

И така — мама и татко, както самата тя знае, защото ги е виждала, наистина са солта на земята. Но се задоволяват с малко. Как само кътат някакви дреболии! Не е ли трогателно!? Майка все се докарва пред съседите, братовчед си, всички околни. Тя е скучна жена без стил, без вкус, без принципи. Гледат със зяпнала уста леля Дервла, властната кака на баща ми, която си мисли, че знае всичко, но само два пъти в живота си е напускала границите на Уотфорд.

Харесват малката си къщурка и не искат да си потърсят по-просторен дом. Времената се менят, хората не стоят на едно място, но те не го осъзнават. Ако повечето бяха като тях, все още щяхме да живеем в пещери.

Лицето на Линда остана безизразно. Обикновено тя спори оживено с мен. Но сега мълчеше, а, както е известно, колкото по-малко говори събеседникът ти, толкова по-бъбрив ставаш ти. Обясних й, че според родителите ми пиле с картофи е най-великото пиршество, а на Коледа украсяват къщата с хартиени гирлянди и се спъваме на всяка крачка.

Линда мълчеше. Затова й разказах как мама работеше допълнително, за да ни купи велосипеди, а ужасната леля Дервла ни навестяваше да ни черпи с мляко и бисквити. По едно време видях как Линда спусна крака от канапето и си нахлузи обувките. Странно — апартаментът бе на наше разположение, не беше време да си тръгва.

Каза, че ще си върви.

— Как така? Нали купих фазан и бутилка чудесно бордо за вечеря?

Без никаква връзка Линда ме попита дали съм готвил фазан за мама и татко. Ами в тяхната кухня няма никакви условия, а и те се хранят с такива гадости, че ще им призлее от фазан. Лицето й коренно се промени.

— Какво има, Линда? Да не ти е лошо? — попитах глупаво.

Преди да тръгне, тя леко докосна дланта ми. Изглеждаше много тъжна.

— О, Джон, Джон Щедрия, ти наистина не разбираш, нали?

И излезе.

Не разбрах. И досега съм в неведение. Това е проблемът с хората — никога не можеш да бъдеш сигурен.