Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (17)

Част 1 — Джун

Ясно е като бял ден, нали? Навършвам шестнадесет на 16 юни, а името ми е Джун. И къде другаде да отидем за празника на Блум^[1], ако не в Дъблин? „Ще бъде вълшебен ден“, казваше мама.

Не вярвам във вълшебства, но тя бе много развълнувана и разказваше на всеки срещнат.

— Дъщеря ми ще стане шестнадесетгодишна сладурана^[2] в деня, когато Леополд Блум срещнал Моли.

Повечето нямаха представа за какво става дума, но това не би спряло мама.

Подготовката започна кажи-речи отпреди година. По цели часове висеше в интернет, за да купи изгодно билети и да намери евтин хотел. Басирам се, че сме единствените американци от ирландски произход без роднини в Ирландия. Наистина недоумявам какво е направила мама с всичките си близки. Може би ги е отблъснала. Хвалела се е наляво и надясно, че живеем прекрасно отвъд Атлантика, което далеч не е вярно.

Родена е в Росмор, на хиляди километри оттук. Но семейството й се преместило в Дъблин. Само това успях да изстискам от нея. Като дете си играела в някаква гора. Момичетата ходели при един свещен извор да го молят за съпрузи.

— Истински извор на желанията ли? — попитах аз.

В крайна сметка изворът й изпратил баща ми, затова едва ли искаше да си спомня за това природно творение. Най-вероятно хората ходели там и до ден-днешен.

Мама била единадесетгодишна, като напуснали Ирландия. Нормално е, за бога, да има там братовчеди, приятели, лели, чичовци.

Едва ли някакъв тайфун ги е изличил до един от лицето на земята. Защо да не отседнем при тях като всички нормални хора?

Нямаше смисъл да я питам. Щеше да вдигне рамене, да се разбъбри колко е труден животът, как всички са се разпилели по земното кълбо. Но никога не ставаше ясно кой е заминал, закъде и защо. Оставах с впечатлението, че само нашето семейство е отпътувало, а другите са си останали там.

Не си струваше да й искам обяснения и да й задавам сериозни въпроси. Не знае нищо за Росмор и не помни детството си в Дъблин. Винаги сменя темата, говори с недомлъвки, става неспокойна и тревожна.

По същия начин реагира, когато стане дума за дати, възраст и други подобни. Изнервя се и не си заслужава усилията. Мама е на четиридесет и четири. Разправя на всички, че е на тридесет и пет, значи ме е родила само на осемнадесет, а на седемнадесет вече е била бременна. Не разбирам къде тогава се вместват годините в колежа, който твърди, че бил далеч оттук, там, където живеели някогашните й колеги и приятелките й от женския клуб. По-добре да не разпитвам.

Два пъти годишно виждам татко, когато идва от Изтока. Италианец е, много темпераментен. Има си ново семейство и две малки момчета, чиито фотографии ми показва и ги нарича мои полубратя. С мама никога не се срещат, когато идва да ме вземе и да ме отведе в мотела, където отсяда. Ако си е вкъщи, тя го наблюдава от прозореца на горния етаж. Но обикновено е на работа. Явно хората, които продават напоителни системи и градински басейни нямат почивни дни.

Татко не може да ми помогне, когато го разпитвам за ирландските ни роднини.

— Не питай, Джун. Всеки път историята е различна.

— Но, татко, трябва да знаеш поне нещичко. На сватбата ви нямаше ли гости оттам?

— Неколцина, Джуни, но човек не бива да гледа към миналото, а към бъдещето. Твърдо вярвам в това.

Канеше се за пореден път да ми покаже снимки на полубратята ми, затова го насочих към отбивката.

— Тази година ще си карам рождения ден в Дъблин. Ти срещна ли се с роднините на мама, когато бяхте в Дъблин?

— Не.

— Но защо? Нали тя се е запознала с цялото ти италианско семейство?

— Никога не съм ходил в Дъблин, скъпа. Исках, но така и не отидохме. Май е имало някаква свада между дядо ти и неговия баща. Разменили си обиди, а дядо ти бил много горд човек, грабнал семейството си и заминали за Щатите. Не позволявал на никого да се обръща назад.

— Но нали това е било преди много години?

Не ми се вярваше, че някаква си свада може да продължава толкова време.

— Знаеш как се наслагват нещата — като снежни топки. Растат ли, растат — заключи татко, всеопрощаващо както винаги.

— Защо не са се сдобрили, след като баща й и дядо й са починали?

— Може би е смятала, че ще постъпи нечестно спрямо него. Както и да е, никога не съм виждал нито Росмор, нито Дъблин. Затова няма как да ти помогна.

— Ще ти разкажа всичко, тате — обещах аз.

— С Джина ти подаряваме фотоапарат за рождения ден. Направи много снимки и ми ги покажи следващия път. Ще прекараш страхотно. Когото и да срещнеш, мама ще се гордее с теб. Ще се забавлявате чудесно.

Татко е толкова добър, иска всички да се обичат. Очите ми изведнъж се напълниха със сълзи.

— Никога не си ми казвал защо сте се разделили с мама.

Не се надявах особено да чуя нещо смислено.

— Е, Джун, знаеш, случват се такива неща и никой не е виновен — отговори той с широка усмивка. — И, пак повтарям, нищо няма да постигнеш, ако гледаш назад. Ще мислим за бъдещето, за твоята чудесна ваканция в Ирландия. А някой ден ще дойдеш на Източния бряг да видиш своите полубратя и…

Трябваше да му помогна:

— Ще се радвам да се запозная с Джина, татко, а също и с Марко и Карло.

Лицето му светна, като ме чу да произнасям имената им.

* * *

— Как прекарахте с баща ти?

Мама говореше рязко и напрегнато. Явно днес не й бе провървяло много в продажбите на басейни. Мечтаех си да й кажа колко мил и щедър е татко, как мисли доброто на всички. Но нямаше смисъл, защото щеше да се притесни и изнерви. И аз се предадох като татко, който се отказал от желанието си да посети Дъблин.

— Добре беше — вдигнах рамене аз. — Не ми разказа кой знае какво.

— Нищо ново — констатира радостно мама.

Заподсвирква си весело и тръгна да вземе голямата папка с материали за пътуването ни. Отгоре се мъдреше надпис с дебел зелен флумастер: „Джун — шестнадесет“.

— И какво ще правите там? — питаха ме съучениците ми. Не знаех какво да им отговоря. Нямах идея какво ще правим. Но за разлика от мама, не ми пукаше какво ще си помислят.

— Ще има ли парти в твоя чест? — попита приятелката ми Сузи.

Отговорих й, че не зная. Може би ми готвеха изненада, а може би не.

Така или иначе, със сигурност ще го отпразнуваме, когато се приберем у дома. Надявах се да отида в Росмор и да посетя онзи извор на желанията. Но не смятах да го споменавам пред мама, преди да сме пристигнали. Единствено бях сигурна, че на шестнадесети юни ще участваме в обиколка, посветена на Джеймс Джойс. Мама се бе записала в групата.

Щяхме да тръгнем от брега на морето, в подножието на някаква кула, после да посетим музей, да закусим обилно с бъбреци и черен дроб, а след това да отидем в старата част на Дъблин с влакче. И така, след много суетня, опаковане и разопаковане на куфари, настъпи денят на отпътуване.

Самолетът беше претъпкан, а евтиният хотел — не особено впечатляващ, но все пак приятен. Магазините бяха малки в сравнение с тези в Америка, банкнотите им — различни. Непрекъснато питах мама дали си ги спомня, дали изобщо помни нещо, а тя отговаряше, че няма представа, толкова много време е минало оттогава.

— Не чак толкова, мамо, забрави ли, че си само на тридесет и пет? — отбелязах аз и за пръв път тя нямаше какво да отвърне.

— Чувствам се на сто тридесет и пет сред тези младежи, в тази страна сякаш живеят само тийнейджъри — измърмори мама. По вида й личеше колко е изморена и угрижена. Реших да не се заяждам повече с нея.

— Изглеждаш не по-зле от тях, мамо, честен кръст.

— Ти си добро дете, Джун, наследила си оптимизма на италианския си баща, няма спор.

— А какво ще кажеш за другата страна — семейство ОʼЛиъри? Какво съм взела от тях?

Стъпвах на несигурна почва, но къде, ако не в родния им град, щеше да ми се удаде възможност да спомена това забравено име?

— Слава богу, нищо. Те помнят само кавгите.

— Затова ли няма да им отидем на гости? — демонстрирах лъвска смелост.

— Семейство ОʼЛиъри са чудаци. Произхождаме от малък град — Росмор, но сме се установили в Дъблин. После са си казали онези лоши думи в къщата до северното околовръстно.

После рязко смени темата:

— Да се връщаме към Джойс.

Бе уредила да видим входа на номер 7, „Екълс стрийт“ — най-известният адрес в английската литература. После щяхме да ходим в „Дейви Бърнс“, а по пътя да се запознаем с джойсовата атмосфера, за да сме готови за голямата обиколка в самия празничен ден.

— Знаеш за какво става въпрос, нали, Джун? — попита притеснено мама.

Наясно бях — един четвъртък през юни 1904 година много дъблинчани излезли по улиците, срещали се, шляели се безцелно и, въпреки че всичко било някаква литературна измислица, те се запалили и оттогава всяка година се наконтват и правят същото. Предпочитах да пообиколя из Дъблин, за да открия братовчедите си от реално съществуващото семейство ОʼЛиъри. Но нямаше такива изгледи.

В Деня на Блум, моят рожден ден, градът бе в празнична премяна. Хората — облечени като от епохата на принц Едуард — носеха сламени шапки и караха старовремски колела. Беше и смешно, и забавно. Опитвах се да възприемам нещата откъм добрата им страна, като татко. А също и като приятелката си Сузи, за която всеки купон е потенциален източник на великолепни, неоткрити още приятели от мъжки пол. Опитвах се да не гледам смутено мама, която се държеше безкрайно глупаво и се перчеше с оскъдните си познания за Джеймс Джойс пред останалите от групата. Придвижвахме се от място на място и навсякъде имаше журналисти и телевизионни екипи. Млада жена от някакво радио насочи към мен микрофона си и ми зададе няколко въпроса.

Казах й, че днес е шестнадесетият ми рожден ден, името ми е Джун Арпино, наполовина италианка, наполовина ирландка, поназнайвам нещичко за Джойс и обиколката ми е интересна, но бих предпочела да намеря своите братовчеди от семейство ОʼЛиъри.

Репортерката, красиво момиче с големи кафяви очи, се държеше приятелски и изглежда моята история я заинтригува. Попита ме защо не зная къде живеят братовчедите ми.

Разказах й, че са дошли в Дъблин от някакво градче, наречено Росмор, в дълбоката провинция. Обясних, че на една сватба преди тридесет и три години до северното околовръстно са си разменили гневни думи. Скоро след това семейството на мама заминало за Америка. Вероятно заради същата тази свада.

Остана очарована от моя разказ, затова продължих, че ми е интересно да науча какво се е случило със Стивън Дедалъс, Леополд Блум и Моли преди сто години, но право да си кажа ми е по-любопитно какво е станало с нашата фамилия преди тридесет и три години, някой от тях помни ли мама и дали е възможно вече да са забравили думите, изречени навремето.

Остана много доволна и ме попита в кой хотел сме отседнали. Каза, че й било много приятно да разговаря с мен, пожела ми успех, чудесно било да навършваш шестнадесет и кой знае как щял да завърши този ден. Нямах големи очаквания — оставаше само да довършим обиколката, но мама се забавляваше много и разправяше на всички, че днес съм рожденичка.

Все пак денят мина добре. Останалите от групата бяха приятни — шведи, германци и американци като нас. Черпеха ме със сладолед, снимаха се с мен. Мама се усмихваше непрекъснато. Спряхме в центъра „Джеймс Джойс“, купих две картички и ги изпратих на полубратята си Марко и Карло. Никому нямаше да навредят и щяха да зарадват татко, Джина и малчуганите.

Обиколката завърши и се прибрахме в хотела. Краката на мама се измориха и затова се наложи да ги накисне в ароматни соли, преди да излезем да празнуваме в някоя пицария. На рецепцията ни посрещнаха развълнувано. Цял ден звънели по телефона и оставяли съобщения. Никога преди хотелът не се бил радвал на такова внимание. Повече от десет души с фамилията ОʼЛиъри твърдели, че са от Росмор, а понастоящем живеят до северното околовръстно. Оставили телефони за връзка, а още толкова си бяха направили семейна сбирка в бара и очакваха Джун Арпино, за да я зарадват с един незабравим рожден ден.

Погледнах ужасено към мама. Постъпката ми бе непростима. Свързах се с хората, изрекли „обидните думи“.

Бяха огласили по ирландското радио истинската й възраст, съобщавайки, че е напуснала страната преди тридесет и три години. От това по-лошо — здраве му кажи.

Странно обаче — в някои дни май наистина се случват чудеса.

— Днес цял ден си мисля за думи. Самият Джойс е изтъкан от думи, нали? Някои от тях си заслужава да се помнят цял век, други трябва да бъдат забравени на мига. Хайде, Джун, братовчедите ни чакат — каза тя и ме поведе към бара.