Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (11)

Част 2 — Колега от офиса на татко

Много мои съученици са деца на разведени родители. Разбираемо е — вкусовете на човек се менят. Аз самият не харесвам вече нещата, които съм обичал на седем години. Та нали вече съм десетгодишен! Ужасните игрички „Плейстейшън“ ми бяха любими навремето, но сега ми се виждат страшно скучни.

Наясно съм, че на мама и татко им е писнало един от друг и са се запалили по нещо друго. Нищо лично. Поне така трябва да бъде. Но не и в нашето семейство. Мама все говори колко е стиснат татко, как заради него живеем в немотия.

Не мисля, че сме бедни, но не върви да го кажа, затова си мълча.

Татко винаги ми повтаря, че тази моя майка ще ни докара до просяшка тояга. Това също не е вярно, защото татко кара голяма кола и е шеф в офиса. Няма да прозвучи добре, ако му кажа, че не изглеждаме като просяци от картините по чарлздикенсово време. Така че си мълча и по този въпрос.

И двамата не спират да повтарят колко ме обичат. Безкрайно.

Според мама „единственото хубаво нещо на това олицетворение на егоизма е, че ме дари с теб, Хари“.

По думите на татко: „Трябва да й се признае на тази сприхава, себична жена, че ме дари с прекрасен син“.

Чудя се дали са искрени, защото аз съм вечният проблем, тревога, нещото, което трябва да бъде заведено еди-къде си или прибрано отнякъде си.

Джордж изобщо не се вижда с баща си. В сравнение с него съм бил късметлия. Уес казва, че техните вечно си крещят и че ние двамата сме щастливци в сравнение с него. Явно самата идея за семейство е прецакана.

Както и да е. Мама си има нов приятел. Ужасен е, разбира се. Опитва се да се държи мило с мен, преструва се, че съм му интересен, а всъщност ни най-малко не му пука. Казва се Кент. Не че е родом от Кент в Англия или нещо подобно. Просто така му викат.

Джордж казва, че Кент има много скъпа кола — явно е червив с пари и докато ни е в ръцете, трябва да изстискаме от него колкото е възможно повече. Заръча ми да му кажа, че спестявам за нов джобен компютър или за мобилен телефон, или за екстри за компютъра. Посъветва ме да се спра на нещо, което ще го отърве от мен задълго, за да го накарам да извади с готовност десетачката.

Първия път бях малко нервен, но мина като по ноти. Спазих моята част от сделката — не се мярках пред погледа му и щом пътищата ни се пресичаха, се държах много учтиво. Мама ме попита харесвам ли го. Отворих широко очи — добър трик, когато се каниш да изречеш неистина — и отговорих утвърдително. Мама ме похвали, че съм добър, направо чудесен син, очите й се навлажниха и аз побързах да се омета.

Според Джордж майките така или иначе се омъжват за такива типове, независимо дали ги харесваме, или не. Така поне направила неговата. Посъветва ме да си улесня живота, да се съглася, че след фабрично нарязания хляб той е най-великото нещо на света и оттам нататък да се погрижа въпросният човек да допринася активно за моите проекти. Уес призна, че би се радвал, ако родителите му се разделят и се намери кой да му купи МП-тройка.

Смятахме през почивните дни да обработим Кент да ни заведе на увеселителен парк. Старците можеха да си седят в ресторанта, докато ние се возим на влакчетата. Тъкмо се канех да му пусна мухата, когато той с много сериозен тон ми обясни, че ще води мама на дълга екскурзия в разкошен хотел до някаква глогова гора. Не ми се ходеше никак в прекрасен крайгорски хотел. Напомних си обаче да бъда учтив. Чувах гласа на Джордж, сякаш стоеше до мен и просъскваше предупредително в ухото ми.

— Няма ли да ти излезе скъпо да ни заведеш и тримата — мен, Уес и Джордж?

По лицето му премина някакъв трепет при мисълта, че ще се наложи да ни мъкне и тримата в прекрасния хотел край рекичка в гора.

— Виж, Хари, ще отидем само двамата с майка ти. Искам да й задам един въпрос.

Обясних му, че тя е в кухнята и може още сега да я попита, но не, не ставало, този въпрос трябвало да се зададе на подходящо място. Увеселителният парк се стопяваше нейде в далечината — очевидно бе съвсем неподходящ за задаване на въпроси.

Но аз бях поканил Уес и Джордж да ми гостуват. Това трябваше да се уреди. Има ли някакъв шанс да ни оставят сами вкъщи? Не, няма начин. Трябвало да отидем при баща ми.

— Но сега не е негов ред — опитах се да възразя.

— Ще стане — отвърна Кент.

Чувах как мама крещи по телефона в кухнята:

— Винаги си бил егоист, Алън, спор няма. Но да отказваш да вземеш сина си по изключение… повечето бащи биха се радвали. Но не и ти. Няма значение с кого отивам и къде. Не съм ти жена, Алън Блек, и всеки ден благодаря на бога за това. Потръпвам само при мисълта за брак. Чуй ме добре. Хари и неговите приятели ще бъдат оставени в къщата ти в петък. Не ме интересува, че не разполагаш с достатъчно легла, имат си спални чували и трябва да се хранят здравословно. Не с аламинути. Чуваш ли ме?

Сигурно я чуваше половината квартал.

Кент се въртеше неспокойно на мястото си и я чакаше да приключи. Изглеждаше притеснен.

— Няма страшно, Кент, те са си така, не го взимай навътре.

— Никак не ми хареса какво каза за брака.

Звучеше разтревожено. Май схванах каква е тази екскурзия в необитаемата пустош, наречена Росмор. Поразмислих. Той беше по-малкото зло.

— О, тя има предвид брака с татко. Едва ли по принцип има нещо против.

Кимах мъдро, сякаш съм запознат с всички житейски тегоби.

— Просто си мислех, че по това време на годината няма по-съвършено място от Росмор. Но не искам да изтърся нещо неподходящо.

Той хапеше устни.

— Росмор? Там ли вдигат толкова шум за шосето, което щяло да минава през гората? Учителят ни накара да обсъдим темата. Някои трябваше да подкрепят шосето, други — да са против.

Исках само да му отвлека вниманието, но явно му стана приятно.

— Да, по телевизията даваха дълъг документален филм. Майка ти подхвърли, че мястото изглежда много романтично и аз се надявах…

— Правилно, Кент, не губи надежда. Сигурно всичко ще бъде наред — окуражих го аз. — Наслаждавайте се на хотела, горите, въпросите и така нататък. В сравнение с нас ще си прекарате разкошно. Аз ще слушам хленчовете на баща ми чак до вторник — заключих подличко.

От чувство за вина Кент ми даде двадесет евро — да ги изхарча както намеря за добре.

Когато отидохме при татко, в сравнение с Кент той ми се стори много посивял, остарял и изморен. Кент има постоянен загар, а през баща ми сякаш е минал валяк. Сготви ни пиле със замразен грах и отбранително подчерта:

— На пакета пише „Пресен замразен грах“.

Ние казахме, че е супер.

Ядохме и ябълкова торта, домашно приготвена в местната бакалница, както отбеляза татко. Също и сладолед. Съгласи се да ни заведе в парка на другия ден.

— Имате ли си някоя бройка, с която да се позабавлявате заедно, господин Блек? — попита учтиво Уес.

— Бройка? — недоумяваше татко.

— Да. Уес има предвид компания от женски пол — поясни Джордж.

— О, не — смутено отговори татко.

— Няма значение, може пък да си намерите на място — успокои го Уес.

Ако беше Кент, щяхме да го изнудваме за повече пари, но татко прояви щедрост в границите на разумното, а и разполагахме с неочакваните средства на Кент и си прекарахме чудесно.

Оказа се, че в неделя сме канени на обяд в дома на някой си от татковата служба. Попитах дали къщата му е голяма, а татко ми отговори, че домакинът е жена. Уес и Джордж се спогледаха многозначително. Аз обаче знаех, че са тръгнали по грешна следа. От работа татко се прибира вкъщи, суети се и се кара с мама по телефона. Няма приятелки. Гостуването навярно е делово.

Попитахме дали можем да пропуснем обяда, но нямало начин. Осведомихме се дали жената има деца и ще присъстват ли бебета. Татко не знаеше кой друг е поканен, но дълбоко се съмняваше, че ще има бебета. Потеглихме без особени надежди.

Татко носеше вино — няколко кашона. Помислихме си, че сигурно са големи пияндета. Началото бе отчайващо — първо видяхме някаква старица на име Дороти, разположена на един стол. Лицето й бе като кожена чанта, която ту се отваря, ту се затваря. Край нея бяха наредени и други старици, излъчващи неодобрение. Две чужденки редяха чинии с маслини, а някакъв Лари разпъваше столове и се тюхкаше:

— О, боже, господин Блек е тук, ще забележи столовете. Недоумявах защо баща ми не бива да ги види като всички останали. Нали и той щеше да седне.

Наистина не бях попадал на по-откачена сбирщина.

Татко нареждаше алкохола на малка масичка, а Лари не спираше да повтаря колко е изненадан, че господин Блек е тук.

— Как ще устискаме да сме любезни цял ден? — попитах Джордж, който винаги измисляше мъдри решения.

— Най-добре да започнем от домакинята.

Тя се суетеше в кухнята. По-млада от всички други, но все пак на възраст. Знаете какво имам предвид. Изглеждаше притеснена. Казваше се Барбара.

— Искаме да ви помогнем — подхвана Джордж.

— Не взимаме скъпо — добави Уес.

— Мислех, че сте ми гости — объркано промърмори тя.

— Приятелите ми имат предвид, че сме гости, разбира се, и се радваме да сме тук, ама нямате ли нужда от помощ при сервирането, много ни бива.

Джордж се пулеше срещу мен, но не схващах защо. Мислех си, че ме окуражава.

— Имаме доста опит, наистина… — продължих аз и тогава разбрах, че татко е в кухнята.

— Придобит нелегално, предполагам — обади се той.

— Неформално, господин Блек — поправи го Джордж.

— Не повече от две евро на калпак и то, ако си свършат добре работата — предложи татко. Барбара вдигна надницата на пет евро и уточни, че ще се трудим като роби. Татко излезе да налее вино на гостите, а ние останахме за инструктаж. Трябваше да се въртим непрекъснато около старицата, която седеше на стола с изправен гръб. Да повтаряме, че партито е в нейна чест и да я наричаме „леля Дороти“.

— Но тя не ни е леля — логично вметна Джордж.

— Зная, но това е нещо като почетна титла.

От това не ни стана по-ясно.

— Но тя едва ли би искала Уес да я нарича „лельо“.

Исках да изясня въпроса. Уес е чернокож. Барбара явно не бе забелязала този факт или пък го смяташе за маловажен.

— Не приличам на неин племенник — добави Уес.

— Никой от вас не й е племенник. Обясних ви, че е почетна титла. Какво възнамерявате — да продължаваме да спорим с часове или да ми помагате?

Леля Дороти ни похвали, че сме извънредно мили и услужливи момчета — приятно изключение на фона на днешната младеж. Уес отговори, че ни е оказана висока чест да присъстваме на това парти и да се запознаем с почетния гост. При тези думи ужасните приятелки на леля Дороти потръпнаха от завист и яд. Отидох в кухнята да рапортувам на Барбара и я попитах има ли за какво още да се погрижа. Помоли ме да обясня на Магда и Елени, че ние сме платените помощници, а не те.

— Ама защо си мислят, че това е тяхна работа — попитах възмутено аз.

— Защото хората са луди, Хари, повечето са направо за връзване, ще го разбереш като пораснеш.

— Разбирам го още отсега.

Засмяхме се и двамата като добри приятели.

Тръгнах да се разправям с тези побъркани гъркини или каквито там бяха. Настаних ги удобно и им напълних чашите.

— Вие не работа днес. Ние работа — повторих няколко пъти, за да съм сигурен, че са ме разбрали.

Джордж изрови някакъв атлас и ги помоли да ни покажат къде се намира Кипър. Останаха очаровани, явно никой досега не им бе задавал такъв въпрос. Оказа се, че сред нас няма вегетарианци и Барбара се притесни, защото си бе направила сметка шестима да обядват от постното ястие. Предложих й да сложим във всяка чиния от двете, за да има предостатъчно за всички. Остана много доволна.

— Ти си съкровище. Защо не си при майка си тези дни? Лично мен това ме радва много. Просто ми е любопитно.

— Замина за Росмор, за да чуе въпроса на Кент. Не зная що за въпрос е, но по всичко личи, че се задава край река и гора.

Кимна разбиращо.

— Сигурно ще й предложи да се оженят. За това е нужна реката.

Мина ми през ума, но защо пък да не я попита у дома в кухнята?

Разбрах колко е права Барбара — хората полудяват все повече с всяка изминала минута.

— Хари, ще направиш ли още нещо за мен? Кажи на Лари, че господин Блек, искам да кажа татко ти, не би разпознал тези столове, дори да го ударят по челото с тях. Затова да спре да се суети.

— Трудно е да обясниш на някой възрастен да спре да се суети. От години все това повтарям на баща ми, а той заявява, че е нагло да му говоря така.

— Добре тогава, ти нарежи магданоза и го поръси върху всяка порция, а аз ще поговоря с Лари, докато ги настанявам.

Уес и Джордж влязоха при мен.

— Те са побъркани — констатира Уес.

— Така е. Тя го знае. Току-що го обсъдихме. И спри да ядеш от магданоза.

— Може би са от някой дом — разсъждаваше на глас Джордж.

— Тогава какво правим ние тук? — поиска да знае Уес.

Нямах отговор.

Пилешкият пай беше много вкусен, всички го похвалиха и казаха, че сосът е чудесен. Барбара махна с ръка — било дреболия. Знаех, че е използвала консерви с гъбена супа, половин бутилка вино и замразена паста, защото й помагах да разчисти боклуците. Но си замълчах. Татко притичваше наоколо и пълнеше чашите на гостите. Предложи на Лари да си свалят саката, ако, разбира се, дамите не възразяват. Лари спря да се суети и започна да ухажва една от кипърските дами. Леля Дороти се бе разположила удобно и разказваше, че няма по-хубави от старите песни. Докато раздигахме чиниите от пудинга, Джордж, който винаги подбира най-подходящите думи, каза на Барбара, че партито тече по мед и масло и трябва да е горда със себе си.

После ни разказа как тя го хванала за реверите и в един ужасен миг си помислил, че ще го целуне, затова й изкрещял, че цветните лехи са в окаяно състояние и за още някое евро отгоре ние ще ги окопаем. Тя го пуснала и сделката била сключена.

Уес повтори, че тези хора положително са от някакъв дом, включително и Барбара и е прекрасно от страна на баща ми, дето е отделил един ден да ги наглежда. Но аз гледах как татко седи на масата по къс ръкав и пее „Бесните кучета и англичаните излизат по пладне“ и никак не ми приличаше на участник в благотворителна кампания.

После двете побъркани жени подхванаха гръцки танци, леля Дороти запя стари песни, а приятелките й запригласяха, ние окопавахме цветните лехи с греблата и лопатите, които Барбара изрови отнякъде. Честно казано, беше си направо ужасно.

Но похапнахме добре и изпихме останките от бяло вино в чашите на големите, преди да преминат към червеното. Освен това щяхме да изкараме добри пари. Татко спря да се суети, а жената, която май се наричаше Бар, а не Барбара, беше много приятна. И тя се напи като останалите, но пак си остана мила. И, представете си само — видях я да хваща татко за ръката, когато той запя нова песен — „Бай, бай, мис американски пай“ — и всички я подеха в хор.

Казах на Уес, че мама никога няма да ми повярва.

— Няма да я заинтересува — отвърна ми той.

Странно. Тя винаги ме разпитваше какво е казал и направил татко, или както го наричаше тя — „онзи кучи син Алън“.

— Не и сега, когато са й задали онзи въпрос — обясни ми Джордж.

Незнайно защо се почувствах страхотно. Най-вероятно от бялото вино, което допихме. Или понеже бяхме измили така старателно, че кухнята светна и в добавка оплевихме цветните лехи. Изглежда приятелчетата ми са прави — Бар май наистина е татковата бройка.

Аз лично нямам никакви възражения.