Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (93)

V

Николай Глебов отдавна вече се оправи от получените щикови рани. Сестра му неотлъчно се грижеше за него, докато не легна от тиф; откараха я в Николаев, без още да се е оправила от болестта. Глебов лежа в болницата не повече от месец, но се чувствуваше много слаб и помоли за отпуска; временно изостави Севастопол. По време на майската бомбардировка той отново бе в града и го раниха повторно — този път с граната. Раната се оказа доста сериозна, макар и да не се налагаше операция. Сега за Глебов се грижеше млада хубавичка милосърдна сестра; на него му беше страшно приятно, когато тя идваше при него и го докосваше с нежните си пръстчета. Този юноша, който прахосваше живота си из петербургските ресторанти, значително се преобрази от времето, когато за пръв път дойде в Севастопол. Новите усещания, постоянната близост до смъртта, видът на стотици умиращи — всичко спомагаше за сериозния нравствен прелом, започнал, откакто той си въобрази, че е влюбен в Леля.

Сега тази любов му се струваше някакво смътно минало. Край него се намираше друго, не по-малко прелестно, не по-малко чисто същество — тази хубавичка блондинка с бял капишон, което така ласкаво, така по женски ловко и нежно изпълняваше всички прищевки и капризи на ранения, поднасяше му чай, вино, превързваше болния му крак, както не би съумял да го превърже дори знаменитият Пирогов. Понякога Глебов започваше нарочно да нервничи и да проявява капризи.

— Надежда Ивановна, днес, струва ми се, имам силна температура… Пипнете ми главата.

Надежда Ивановна докосва с нежната си ръчица челото му и казва:

— Не, струва ми се, добре е… впрочем дайте пулса.

Тя с важен вид напипва пулса му и поглежда малкото си златно часовниче. На нея й е жал за този младичък офицер, той й се струва почти дете, той е толкова красив, толкова много й разказва за своята сестра. „Бих искала да зная коя ли е тая Глебова?“ Надежда Ивановна пристигна много по-късно от Глебова: тя беше от 5-о отделение, което пристигна в края на март, а през това време болната Глебова вече я бяха откарали от Севастопол.

— Надежда Ивановна, измолете ми малко захар, всичката я свърших.

Надежда Ивановна бърза при сестрата, която отговаря за домакинството, и пътьом се отбива при сестрата аптекарка, за да вземе за Глебов прахчета хинин.

По-големият брат на Глебов, Алексей, макар и рядко навестяваше по-малкия си брат и му разказваше подробности от военните действия. Другите ранени, ако не им беше твърде зле, жадно надаваха ухо. Особена радост настъпи в болницата, когато Глебов дойде на 6 юни около три часа подир обяд и разказа за славното отблъскване на неприятелския щурм. Много войници и офицери набожно се кръстеха, докато слушаха разказа, други казваха: „Браво на Хрулев!“

 

 

А и в цял Севастопол ликуваха. Поздравяваха се един друг, пиеха шампанско, дори истинско френско, макар то да бе баснословно скъпо; за руските вина няма какво да говорим — те бяха в изобилие.

На бастионите, в частните квартири, в болниците, в ресторантите — навсякъде само за това се говореше — за вчерашния бой. Разказваха как Хрулев, като видял бягащите войници и раздърпаните, изпогубили шапките си матроси, смело замахнал с грамадната си черкеска шапка (някои отричаха тази подробност) и извикал: „Момчета! Стой — стена! Дивизията ни идва на помощ!“ Войниците уж се спрели, мислейки, че наистина са се натъкнали на стена, а думите „на помощ“ изведнъж удесеторили техните сили. Но други предаваха случая по-иначе. Казваха, че Хрулев наистина пристигнал на кон, но първо сам се объркал, докато изведнъж един от моряците не извикал на другарите си:

— Какво бягате, момчета, я глей, генералът идва. Стой, наблегни!

На Хрулев много му се харесал този израз и на свой ред викнал:

— Наблегни!

Тогава вече всички се обърнали назад и с вик: „Наблегни!“ — открили стрелба по французите едва ли не в упор.

Като поговори с брат си, Алексей Глебов тръгна към Корабния квартал. Той искаше да научи нещо за участта на неколцина приятели, а оттам възнамеряваше да отиде при Леля и да разбере жива ли е още, тъй като всички в къщи в квартала бяха изложени на ежеминутна опасност.

Вървейки по брега, Глебов мина покрай сградата, където се помещаваше превързочният пункт, и видя в южния залив голяма ладия, пълна с французи. Прибиране на ранените още нямаше: това бяха французи, прибрани по време на сражението, или пък допълзели сами. В ладията имаше около четиридесет жалонери и зуави, двамина турци и неколцина араби, под надзора на двама матроси. По-голямата част от ранените лежаха по гръб върху тюфлеците. Понякога се чуваха викове: „De l’eau, de l’eau (вода, вода)!“. Матросите и дошлата вече милосърдна сестра бързаха да изпълнят тези молби и подаваха вода в тенекиени канчета.

Всяка минута се появяваха носилки, ладията се запълваше все повече и повече. Гранитните плочи на крайбрежната бяха облени с кръв.

Покрай Глебов пренесоха млад френски войник и той забеляза на ръката му нещо странно. Глебов се вгледа по-добре и с почуда видя върху ръката на войника избодена и натъркана с барут рисунка, изобразяваща две сърца, пронизани от стрела, под които бе написано женско име. Глебов не допускаше, че французите са способни на такава сантименталност.

„Ами аз самият — помисли си той, — не съм ли сантиментален? Вместо да се отбия тук, в превързочната, и да попитам за другарите си, бързам през глава при едно момиче, което едва познавам и което очевидно ни най-малко не държи на моето познанство.“

Трябва да добавим, че Глебов, откакто бе посетил Леля заедно с брат си, нито веднъж не се реши да я навести. И време нямаше, пък и твърде много бе смутен от студения и сух прием, който му оказа тогава тя.

Глебов превъзмогна себе си и влезе в болницата. В обширната зала усърдно режеха ръце и крака.

Червенобузест, набит дежурен офицер, по фамилия Воробейчик, радушно го посрещна: те се познаваха още от Москва, където Воробейчик някога минаваше за пръв кларнетист.

— Какво, много ранени ли има? — попита Глебов.

— За сега са седемстотин, а нощес ще станат три пъти повече.

— А не сте ли чули какви са загубите на французите?

— Казват, дванадесет хиляди?

— Охо! Не може да бъде!

— Е, не знам, това чух, това ви казвам. Хората разправят. Едно е вярно, че са ранени множество техни офицери, между впрочем племенникът на Пелисие, това вече го знам, защото сам го изпратих в северната част на града.

След като го поразпита за едно-друго, Глебов излезе от болницата и почти на изхода се сблъска с един познат офицер от Калужкия полк.

— Вие, разбира се, бяхте при отбиване на щурма? — попита Глебов. — Разкажете как стоят нещата, аз от мнозина вече чух, но все пак е интересно: вие бяхте на най-горещото място на боя.

— Да, наистина беше славно — каза офицерът. — Тази сутрин се събудих зъл като дявол, защото цяла нощ адски ме боляха зъбите. Влиза тръбачът да доложи, че ротата е готова, а аз едва тогава леко бях задрямал. Ах, мисля си, ще си намериш майстора! „Марш вън, говедо! — казвам му аз. — Нека фелдфебелът поведе ротата, без да бърза към Малахов, а аз ей сега ще ви настигна!“ Набързо се измих, облякох, изпих си чая — изведнъж чувам страшна стрелба и обща тревога. Няма как! Грабнах си сабята и се втурнах да догоня ротата. Стигнах до височината — развалините на къщите вече са заети от френски стрелци и те ме обсипват с куршуми, а моята рота не се вижда. Спрях, поех си дъх, тичам по-нататък, настигнах ги чак при кулата. Полтавците — струва ми се, това бяха те — вече се бяха изсипали на бруствера. Заехме и ние местата си по бруствера. Изведнъж откъм страната на неприятеля настъпи тишина и у нас също… А, мисля, ето най-сетне настъпва страшният съд — ще има щурм. Тишината беше гробна — муха да бръмне, ще я чуеш. Щом те се приближиха на прилична дистанция, ние така зачестихме с пушките, че това не беше пушечна стрелба, а някакъв барабанен бой и дори ревът на гърмящите оръдия се чуваше лошо. Такъв дим беше, че стреляхме наслуки; когато се проясни — гледаме: пред трети бастион полето пъстрее от френските сини пелерини, много още мърдат, пълзят и се търкалят в дола. След щурма двама егери от Казанския полк ходиха да поят с вода ранените французи и прибраха свалените от убитите офицери револвери и чанти.

Алексей Глебов внимателно слушаше и разни мисли се носеха из ума му. „Странно нещо е войната! Колко непонятна и противоречива е човешката природа!“ Такъв бе общият смисъл на неговите размишления.

След като се сбогува с приятеля си, Глебов забърза към познатата му къщичка, където живееше акушерката. Къщичката, ако се съди по външния й вид, още бе цяла и невредима.

Глебов бе толкова развълнуван от предстоящата среща с Леля, че забрави дори да почука на вратата на стаята й и веднага я отвори. Леля седеше до масичката с гръб към вратата. Гъстите й коси бяха свити на кок около гребена. Тя беше опряла глава на ръцете си и мислеше. Като чу скърцането на вратата, Леля се обърна.

— Ах, вие ли сте? — каза тя. — За бога, кажете, днес нали няма да има повече бомбардировка?

Тя стана, без да подава ръка на Глебов и тутакси седна почти гърбом към него, но Глебов успя да забележи неестествената за девойка пълнота на нейния стан.

„Нима е омъжена?“ — наивно помисли Глебов. Животът, пълен с тревоги, го бе лишил от каквато и да е съобразителност в житейските дела.

Сякаш планина падна от плещите на Глебов, но в същото време го овладя вътрешна досада.

„Ако знаех, че е омъжена, никога не бих тичал дотук презглава — мина му през ума. — Що за дребнав егоизъм от моя страна!“ — стори му се, че чува някакъв вътрешен глас в отговор на първата мисъл.

— Не мога да гарантирам, Елена Викторовна. Вие защо не се преместите в северния квартал? Ако бях на мястото на вашия мъж, отдавна бих ви заставил да се преместите там.

— Какъв мъж? Откъде знаете, че съм омъжена? — каза Леля и изведнъж се запъна и изчерви. „Боже, какво направих! Колкото той е деликатен, толкова аз съм глупава и нетактична!“ — помисли си тя.

— Простете… Казах така, защото на мен ми се стори… — промърмори Алексей Глебов, крайно смутен от нейния отговор. — Но все едно — добави той, аз самият като добър ваш познат смятам, че имам право да ви посъветвам да престанете да рискувате живота си.

— Аз не се страхувам — каза Леля. — Вие научихте ли — добави тя, — че наскоро умря баща ми?

— Боже мой! Елена Викторовна! Аз нищо не знаех! В името на всичко свято, не приемайте думите ми за обикновена пошла фраза, аз от душа ви казвам, че дълбоко съчувствувам на мъката ви!

— Благодаря ви — каза Леля, която вече не за пръв път се поразяваше от искрения тон на Глебов. — Виждам, че вие наистина сте добър човек, за какъвто и преди ви смятах.

В очите й блеснаха сълзи.

— Елена Викторовна! — каза Глебов, развълнуван от нейната скръб. — Вие ще сметнете думите за кощунство и наистина от моя страна е кощунство да говоря с вас така, когато сте дълбоко опечалена, но повярвайте, казвам ви го от чисто сърце… Естествено, аз не мога да заменя нито баща, нито брат, но ако искате да имате приятел, човек, способен да ви цени и да ви съчувствува, вие ще го намерите в мен!

— Благодаря ви — още веднъж каза Леля и протегна ръка на Глебов.

Той стисна тази отслабнала ръчица със своята силна ръка, почерняла от слънцето и от барутния дим.

— А къде е вашият брат? — попита Леля.

— Той е ранен за втори път и е в болница.

— Ранен? Бедното момче! Опасно ли е? Аз също не питам от празно любопитство, повярвайте, Алексей Николаевич, на мен много ми е мъчно за него.

— Раната е сериозна, но няма опасност за живота му и той се поправя. За него се грижи една милосърдна сестра и моето братле вече успя да се влюби в нея, което не малко спомага за добрия изход на болестта му.

Леля горчиво се усмихна, като си спомни как това момче беше влюбено в нея.

— Моят брат е удивително влюбчив — каза Глебов. — Аз не разбирам такива натури: той се влюбва едва ли не всяка година. Според мен може да се обича само веднъж в живота.

— Да, вие сте прав — каза Леля. — Не знам дали сте обичали някога, но който е изпитал това чувство, той разбира справедливостта на вашите думи.

— Елена Викторовна! — с умоляващ тон каза Глебов. — Вие бяхте така великодушна, че приехте моята дружба. Докажете ми, че наистина сте моя приятелка. Аз знам една отлична квартирка в николаевските казарми при един мой познат семеен офицер, той с удоволствие ще ви даде една стая, малка, но спокойна, ще ви я даде безплатно и за храна ще ви взема много евтино.

„За стаята ще плащам аз“ — реши Глебов.

Леля отначало не се съгласяваше; съвестно й беше да се възползва от добротата на Глебов и още по-съвестно й беше от нейното положение.

„Но нали той не би могъл да не забележи — помисли си Леля. — Сега имам такава ужасна талия, че твърде много бие на очи… Иначе от къде на къде щеше да ме пита за мъжа ми? Не, той просто е във висша степен деликатен и благороден човек. Та той е «негов» другар по батарея, а в батареята навярно всички знаят за мен…“

Но главното, което подбуди Леля да отстъпи на молбата на Глебов, бе мисълта за детето.

— Аз съм готова, но при едно условие: ако Ирина Петровна, жената при която живея, също се премести там някъде близо до мен. Аз я чакам всяка минута.

Леля не се реши да каже: „Аз скоро ще имам нужда от акушерка, а в северната част на града, струва ми се, няма.“

Съмненията се разрешиха с идването на Ирина Петровна, която, без да знае за разговора на Леля с артилерийския офицер, сама заяви, че днес се премества в северната част на града до самия кей и предложи на Леля да отиде с нея.

Леля й съобщи плана, предложен от нейния „стар познат“, както тя нарече Глебов. Акушерката напълно одобри този план.

— Аз ще бъда близо до вас. Какво пък, не е кой знае какво да се прекоси заливът — каза тя. — Ще ви навестявам.

След като се сбогува с Леля, Алексей Глебов тръгна към Малахов, за да види лично колко скъпо струва на съюзниците щурмът.

Вече беше около седем часът вечерта. Площадът пред Малахов и полето зад укрепеното място бяха осеяни с гюлета и парчета; под краката се търкаляха множество камъни, изкъртени от гюлетата. Тук-там се въргаляха френски фуражки — сини, червени и жълти. На едно място в тревата аленееха като макове труповете на англичани с червени мундири; на друго лежаха французи със сини сюртуци и палта и с алени панталони. Единият от преговорните пунктове, където попадна Глебов, беше зад укрепеното място, на стотина сажена от насипа между веригата на нашите и френски войници. Нашите, оставили оръжието си отзад, стояха без нищо; французите държаха в ръцете си къси палки. Групички войници понякога се сближаваха и разговаряха. Нашите войничета със своите шинели сивееха редом с елегантните пъстро облечени французи, но се държаха сериозно, сдържано, а французите се въртяха като манекени в модни къщи. Нашите идваха с носилки, а техните санитари — само с палки. Двама французи безцеремонно измъкнаха носилката на нашите войници и започнаха да слагат в нея своите ранени; нашите войничета не се разправяха от състрадание към ранените и озадачени от нахалството. Това се случи край Глебов и така го възмути, че той наруга войниците, макар изобщо да не обичаше да ругае.

— Вземете си веднага носилката!

Войниците мигом я взеха. Французите хукнаха да се оплакват на своя офицер. Той се приближи до Глебов и твърде вежливо помоли за носилката. Глебов дори се сконфузи и отговори, че не се съмнява в деликатността на френската нация, но в дадения случай в постъпката на френските войници е видял противоположното. След това Глебов поговори с нашите офицери, надзираващи прибирането на ранените, и заяви на французите, че могат да вземат носилката за спомен.

Изобщо този път французите бяха мрачни и мълчаливи. От тяхна страна се виждаха твърде малко офицери: беше ги срам да се показват, тъй като нямаше с какво да се похвалят. Един сапьорен майстор постоянно подвикваше ту на един, ту на друг войник:

— Ne sons pas de ta ligne, sacrre nom (не тая линия)! Френският офицер видя един от своите само по блуза, почервеня като рак и му изкрещя веднага да отиде да се преоблече. Сам офицерът бе в нов сияещ мундир и отлична фуражка, но с протъркани панталони и мръсна връзка.

От наша страна се явиха много офицери — героят на деня, Хрулев, мина по линията със своята героична черкезка шапка; отзад го следваше неговият знаменит ординарец боцманът Цурик.

Убитите французи започнаха да откарват с обозни коли, запрегнати с тройки, и да ги трупат на Камчатка, където бродеха французи. Зуавите приемаха телата, слагаха ги на носилка и се скриваха зад изринатия от гюлета хълм. Докараха седмата кола.

— Стига — каза един зуав и махна с ръка.

Глебов тръгна за дома по мръкнало под звуците на възобновилата се, макар и не така силна канонада. По пътя той срещна войник, който търгуваше с френски пушки по рубла и половина парчето и щуцери — по десет рубли. Щуцерите ги продаваха на офицерите тайно, тъй като излезе заповед всички взети от войниците щуцери да се предават в щаба, където им даваха само по пет рубли за парче.

Като спазари един щуцер, Глебов тръгна по улица „Екатерининска“, силно пострадала от мартенската, майската и юнската бомбардировка. Повечето къщи бяха напуснати от обитателите си; страничните улици също бяха пусти, изринати от взривените бомби и покрити с гюлета, парчета от снаряди и неизбухнали бомби. В някои по оцелели къщи се бяха настанили готвачите и въздухът тук бе отровен от миризмите на хранителни отпадъци и от помиите. Зад надупчения от снаряди полуразрушен театър вместо къщи бяха останали само купчини хоросан и боклуци, с които бе покрито цялото пространство зад четвърти бастион. Из развалините скитаха матроси изваждаха гвоздеите и мъкнеха оцелелите врати и дъски за блиндажи и землянки.

Глебов подмина тези картини на пълно разрушение и се приближи до най-хубавата част на улицата. Отдавна бе опустял хотелът на Томас, пробит от ракета, и в сладкарницата на Йохан също бе връхлетяла бомба — и сладкарницата опустя; само фирмата със златни букви висеше над вратата, но вместо врата зееше черна дупка.

Като се почне от къщата на Нахимов, където все още бе опасно място, улица „Екатерининска“ беше пълна с войници — някои в шинели, други само по ризи, — които седяха или лежаха на тротоарите край пушките, наредени на пирамидки. Войниците вечеряха след усилния дневен труд. Офицерите се движеха между тях. От фронт нямаше и помен: примерът на моряците и задружния обсаден живот за късо време, изглежда, промениха самия дух на армията. Войникът сваляше или не сваляше шапка в зависимост от желанието. Случваше се на същата улица офицерите да правят проверка на хората си и тогава войниците обличаха шинелите си, строяваха се по продължение на улицата и се чуваха странните, отдавна забравени от всички звуци на учебните команди. Една войскова част я проверяваха, а друга само по рубашки свободно и на воля сърбаше чорбата.

Алексей Глебов за минута спря, погледна войничетата и офицерите и се замисли. Мислите му го отведоха далеч.

Спомни си родното село, строгите родители, господари от предишните времена, пред които трепереха крепостните селяни. Спомни си остриганите плитки в стаята на момите, даването на един от лакеите за войник, воплите на жените и много други сцени на крепостното самоуправство. Спомни си своето детско негодувание срещу несправедливостта. След това мислите му изведнъж го пренесоха в московския университет: много радостни картини, много светли, хубави чувства го връхлетяха изведнъж. Там той за пръв път започна да се отнася към живота съзнателно, с увлечение, свойствено на младостта, с гореща вяра в бъдещето. Целият му живот, всичките му мисли съответствуваха по онова време на думите на поета:

С надежда за добрини

напред аз гледам без уплаха.^[1]

След това епохата на сурова реакция, напускането на университета, постъпването на военна служба — единственото, което му оставаше, за да не се скара окончателно със стария си баща. Запознаването с военните порядки след светлите университетски мечти; любовта към войника, отначало теоретична, но постепенно укрепнала в него и станала сериозно и дълбоко убеждение — всичко това си спомни Глебов.

Мислите му бяха прекъснати от свиренето на снаряд, който падна на две крачки от него.

Един войник тутакси вдигна снаряда и започна да го разглежда.

— Внимавай да не е граната! — викна му Глебов, познавайки безгрижието на русина.

— Комай е граната, ваше благородие.

Войникът не успя да го изрече до края и граната се пръсна. Другарите му се спуснаха към него.

— Какво, да не е убит някой — каза приближилият се ротен командир с такъв спокоен глас, сякаш питаше: „Какво, някой копейка ли е загубил?“

— Един войник, ваше благородие.

Глебов поиска да го види, но докато се промъкне през тълпата, убития го сложиха на носилка и го отнесоха.

— Жалко, добър войник беше — каза ротният командир и се прекръсти.