Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (66)

XIII

След като Леля излезе, капитанът дълго седя, като пиеше бавно чай и пушеше лулата си. Той разбираше, че без странична помощ съвсем е неспособен да се оправи с дъщеря си. Дълго мисли към кого да се обърне за съвет. На края изборът му падна на Елена Ивановна Меринска, негова стара позната, която гостуваше на чичо си, полковник Хрушчов, оня същия, който със своите волинци прикриваше отстъплението на нашите войски след алминския бой.

„Елена Ивановна е умна и образована дама — помисли си капитанът. — Тя ще ме посъветва как да действувам в този случай. Виждам, че моята Лелка тъгува, че бълнува за този граф, но как да стане, какво да правя — не зная. Та аз отлично виждам, че всички тези разговори, че уж й е направил предложение, са чиста глупост… Трябва да се посъветвам с Елена Ивановна.“

Елена Ивановна отскоро се беше преместила от вилата на Хрушчов на Тръстиковия залив в дома му над Килен дере. След преминаването на неприятеля към южното укрепление не беше безопасно да остава във вилата — наистина скоро след като Меринска се премести, неприятелят овладя залива.

Елена Ивановна — по втория си брак Меринска, по първия Соколникова, родена Хрушчова — бе помешчица от тулска губерния. Тя бе пълна, средна на ръст дама, доста стройна, независимо от пълнотата, с тъмни умни очи. Вторият й мъж бе другар на поета Лермонтов. Вторият брак не се хареса на някои от роднините й: с Мерински се намираха в близки роднински връзки и тогавашните понятия осъдиха този брак.

Като се изпокара с роднините си, Елена Ивановна остана обаче в добри отношения с полковник Хрушчов и главна цел на пристигането й в Крим бе да се помири чрез посредничеството на Александър Петрович с останалата рода.

Полковникът — стар ерген, както и всичките му братя освен бащата на Елена Ивановна — дотогава живееше единствено в средата на офицерите от своя полк, но откакто пристигна племенницата му заживя по семеен живот.

Той много обикна малкия Гаврик, мургавия тъмнокос син на Елена Ивановна. Не може да се каже, че Гаврик принадлежеше към мирните и послушни деца. Напротив, не минаваше ден да не измисли някоя пакост, към което особено го поощряваха офицерите като поручик Михайлов. Освен майка си Гаврик не признаваше ничий друг авторитет. Обичаше чичото-полковник, но ни най-малко не се страхуваше от него. Сега, след като се наслуша на разказите на чичото за алминското сражение, Гаврик си въобрази, че и той е герой, и понеже живееше над Килен дере, недалеч от корабния квартал, имаше пълната възможност да задоволи своите войнствени наклонности. Вярно е, че овощната градина, долепена до къщата, често бе подложена на разбойническите нападения на матроските момчета, които пък Гаврик си представяше нещо като съюзническата армия, атакуваща алминската позиция. Той взе със себе си две познати момчета, въоръжи своята малочислена, но храбра армия с пръчки, причака неприятеля в канавката и му даде генерално сражение, което завърши по-успешно от алминското. Матроските момчета бяха разбити поголовно и позорно избягаха, запращайки към противника тухли и камъни. Един камък силно контузи крака на Гаврик, но героят остана на полесражението и се върна у дома, като накуцваше, но с трофей — торбичка сливи и праскови, захвърлени от неприятеля.

— Гаврик, какво ти е на крака? — попита Елена Ивановна младия герой.

— Ами нищо, ударих се, без да искам.

— А за теб днес има изненада: от чичо Степан Петрович се получиха две писма, едното е на твое име.

— Мамо, мамо, дай ми по-скоро да го прочета! Колко се радвам, колко се радвам — тананикаше Гаврик и подскачаше на здравия си крак, което той правеше както от радост, така и защото стъпеше ли на ударения, чувствуваше ужасна болка.

— Само… че извини ме, аз разпечатах твоето писмо.

— Защо? — каза Гаврик с изопнато лице. — Хубаво ли е да се четат чужди писма? Аз бих могъл и сам да си го разпечатам.

— Мисля, че нямаш тайни от мен — каза с усмивка майката. — Впрочем успокой се, аз не съм чела писмото ти и ако има тайни, можеш да не ми ги казваш.

Гаврик с вид на солиден човек седна да чете писмото, но твърде скоро не изтърпя и започна да изказва на глас своите впечатления.

— Мамо, при тях е страшен студ, а тук е такава жега!… Мамо, чичо неотдавна е застрелял мечка… Мамо, това е много интересно (Гаврик прочете описанието на лова)… Мамо, чичо ми подарява две жълтици. Къде са?

— У мен, аз ще ти ги предам. Е какво, чичо вече не те ли нарича неграмотния Гаврик?

— Не — с досада каза момчето. Майка му засегна неприятен за него спомен.

Преди година Гаврик бе написал на чичо си писмо, в което имаше доста правописни грешки, тъй като на диктовка се бе упражнявал под ръководството на един прапоршчик, самия не много наясно относно буквата „ят“. Чичото в писмо, адресирано до Елена Ивановна, като изброяваше различните изпратени от него със същата поща подаръци, на края бе написал: „А на неграмотния Гаврик от мен две жълтици.“ Момчето дълго не можа да проумее как така е неграмотен, когато умее да пише? Когато най-после му обясниха смисъла на този израз, самолюбието на Гаврик бе засегнато и той започна да моли майка си да поправя диктовките му.

Майка му беше образована жена, дори печаташе свои повести в „Северные цветы“. От нея Гаврик бе наследил страстта към съчинителство и на девет години вече съчиняваше малки разкази, в които, разбира се, се описваха невероятни битки с черкезите и турците и подвизите на героите като две капки вода напомняха за самия: Гаврик.

Гаврик най-сетне не се стърпя и прочете цялото писмо на майка си. Елена Ивановна слушаше внимателно, когато изведнъж влезе камериерката и каза, че е дошъл капитан Спицин.

— Вие защо така рядко ни навестявате? — попита Елена Ивановна и покани госта, а Гаврик отпрати да си играе.

Капитанът, макар и да не беше светски човек, с дамите бе много любезен. Той целуна ръка на домакинята, седна и каза на Елена Ивановна, че е дошъл да й разкаже за своята мъка.

Елена Ивановна пушеше и покани госта да запали.

— Моята Лелка нещо ме ядосва — каза капитанът. — Не зная какво да правя с нея…

И той накратко разказа каквото знаеше за познанството на Леля с графа. Той знаеше, естествено, твърде малко. Елена Ивановна имаше за графа твърде смътна представа, макар и да го бе срещала в обществото. Но тя знаеше, че капитанът е честен и прям човек и с усета си отличава лошите хора от добрите. Тя знаеше също, че за възпитател на девойка съвсем не го бива и го посъветва да изпрати Леля при роднини в Николаев.

— Това е толкова по-необходимо — каза Елена Ивановна, — че скоро и на всички нас ще се наложи да отпътуваме поради военното време. Тези дни аз се каня да отпътувам за моето тулско имение. Казват, че връзката със Симферопол сега е свободна. Жалко, че Александър Петрович го няма у дома, с него бихте си поговорили, той така обича да беседва с вас за военните работи… Аз като жена малко разбирам от тези неща. Той би ви разказал всичко.

Капитанът се замисли.

— Да, вие сте права, Елена Ивановна… Страхувам се, че тя ще започне да капризничи, но ще се наложи против волята й да я отдалеча в Николаев. Струва ми се това е единственото средство. Аз самият, разбира се, ще остана.

— Вие мислите отново да постъпите във флота ли?

— Не — каза капитанът и махна с ръка. — Все се канех, но май нищо няма да излезе. Корабите сега ги потопяват и значи ние за нищо не ставаме!

Като поговориха още за различни неща и като научи, че Александър Петрович Хрушчов със своите волинци е поставен на четвърти бастион, където и ще се намира безсменно три седмици, капитанът пожела на домакинята всичко най-хубаво и си тръгна за къщи. Когато влезе в своята „каюта“, дойде Иван с новината, че от другата страна на Килен дере са се показали неприятелски стрелци.

— Къде е господарката? — попита капитанът.

— Разхождат се в дола…

— Ах ти, дърдорко! Защо не я извикаш по-скоро!

Капитанът хукна да търси дъщеря си. Хрумна му нелепата мисъл, че могат да пленят Леля. Разбира се, нищо подобно нямаше и Леля се върна цяла и невредима и после заедно с баща си гледаше мяркащите се в далечината фигури на неприятеля, когато изведнъж се чуха няколко оръдейни изстрела и неприятелят се разбяга.

— Навярно „Владимир“^[1] ги е нагостил с гюлета — каза капитанът, после обяви на Леля за твърдото си решение да я изпрати още на другия ден в Николаев. За голяма почуда на капитана Леля не се възпротиви. На нея самата й се искаше да избяга неизвестно къде, сякаш от промяната на местожителството зависеше да скрие измъчващия я срам. След онзи съдбовен за живота й ден нито веднъж не бе виждала графа и както й се струваше, нямаше ни най-малкото желание да го види. Тя се страхуваше от срещата с него, страхуваше се, че ако го види, ще задълбочи своя позор. Леля започна да се стяга за заминаване и да подрежда нещата си. Но тя не можеше да замине, без да уведоми графа. У нея трепна слаба надежда, че нейната решимост да замине ще бъде пробен камък за чувствата му към нея. Ако у него наистина има поне капчица човешко чувство, той няма да я пусне, без да се венчаят веднага или без да й даде тържествено обещание да направи това в най-близко бъдеще.

В оня съдбовен ден, като излизаше от него, тя не можа да изтръгне от графа нищо освен целувки и любовни думи, думи безсмислени и на края оскърбили я до дъното на душата й.

Като обмисляше сега всичко, което й говореше графът, Леля го оправдаваше. Може ли човек в разгара на страстта да говори нещо разумно? Тя искаше от него обещание да се ожени, молеше го поне да си разменят пръстени, на което графът отговаряше: „Какви чудни очи имаш! Целуни ме още веднъж, ето така, по-силно, по-силно!“ — и сякаш избягваше отговора на въпросите, от които зависеше целият й живот, цялото й щастие. Но сега той трябваше да й даде решителен отговор.

Размислите на Леля бяха прекъснати от появата на Мавра, която й подаде писмо, написано от познатия й до болка почерк. С трепереща ръка Леля разкъса плика и прочете следното:

„Елена Викторовна! (Леля трепна, като прочете това официално обръщение) Аз съм дълбоко виновен пред вас и съм готов да се нарека негодник. Да, аз постъпих с вас низко, подло. Без да ви обичам, обичайки друга (за вас е все едно коя е тази друга — ще ви кажа само, че тя живее в Петербург и вие я видяхте у дома на портрета), аз бях толкова долен, че си позволих да се увлека от минутна страст и ви погубих завинаги… Ненавиждайте ме. Аз съм долен човек. Но сега няма какво да се прави. Трябва да се постарая поне отчасти да поправя нещата. Вие не сте дете, сега вече сте жена и би било смешно да скривам от вас последствията от нашето лекомислие… Ако вие не предприемете навременни мерки, то ще създадете ново същество, което ще бъде нещастно, тъй като аз не мога да се оженя за вас. Има средства да се избегне това. Обърнете се към доктора, чийто адрес прилагам тук. Вие можете да ме ненавиждате, но от моето писмо виждате, че с всички сили се опитвам да загладя своята вина и да поправя своята грешка.“

Леля четеше като на сън. Виеше й се свят.

— Човекът чака отговор — каза Мавра, като влезе отново в стаята.

— Сега — каза Леля. Очите й блестяха. Тя седна на масата и бързо написа:

„Да се ненавиждат такива хора като вас не може. Тях можеш или да ги съжаляваш, или да ги презираш.“ Леля старателно запечата писмото, предаде го на Мавра, още веднъж прочете писмото на графа, после извади останките на счупения от баща й портрет и писмата на графа, завърза всичко в пакет и го изгори.

На следващия ден Леля получи от Татишчев бележка с такова съдържание:

„Забравете моето вчерашно писмо. Отнесете се към него като към нещо, което човек пише в пристъп на умопомрачение. Аз съм назначен не на 4 бастион, както смятах, а на участъка на контраадмирал Истомин. Утре нашата батарея ще я поставят пред доковете зад затвора. Както виждате, ще съм достатъчно близко до вас. Елате днес в един часа по пладне към моите казарми, а оттам ще отидем в града у дома и ще обядваме заедно. Сам ми е смъртно скучно. Аз цял ден съм у дома, утре ще започне истинската служба.“

Леля не се бори дълго срещу изкушението. Тя помоли баща си да отложи заминаването с три дни и… се отправи на среща с графа, у когото остана до следващата сутрин.

Капитанът недоумяваше къде изчезна дъщеря му и си скубеше косите, като си въобразяваше какви ли не ужаси.

На сутринта Леля се върна у дома и уверяваше баща си, че е ходила да се сбогува със севастополските си познати, че е закъсняла и уж пренощувала у мадам Будишчева. Веднага след това тя заяви, че е размислила и че няма да замине. Капитанът се развика, Леля се разплака и избяга в стаята си. От този ден всичките й помисли се насочиха да измисля средства да се среща с графа.

Предишната правдива, честна Леля, която ненавиждаше у другите и най-малката лъжа и притворство, започна да съчинява на баща си какви ли не небивалици. Една лъжа влечеше след себе си друга и Леля така се оплете в лъжи, че вече самата не можеше да излезе от създадения омагьосан кръг. Капитанът все още й вярваше и в повечето случаи нейните хитрини сполучваха. Ако срещите на Леля с графа ставаха все по-редки и все по-непродължителни, то това се дължеше на причини, независещи от волята й. Службата ставаше все по-трудна и поглъщаше все повече време на графа. Въпреки това вече почти всичките му приятели познаваха Леля и се досещаха за техните отношения. Това не беше трудно, тъй като Леля се държеше крайно непредпазливо и няколко пъти нарече графа пред външни хора „ти“. Изглежда, тя съвсем бе престанала да държи на своята репутация и ако баща й не живееше толкова отшелнически живот, отдавна би научил това, което знаеше цял Севастопол.