Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (45)

XXVIII

В същия този ден, когато на бреговете на Алма се развихряше велика драма и се решаваше съдбата на десетки хиляди хора, в отдалечената къщичка на капитана от запаса Спицин над Килен дере се разиграваше малка, никому незабележима драма, намерила място в душата на Леля Спицина.

От деня, когато нашите войски решиха да излязат на алминската позиция, Леля почувствува, че в нея става сериозен вътрешен прелом, но все още не си даваше пълна сметка за своето душевно състояние. Тя смътно съзнаваше, че готвещите се грозни събития се докосват до най-съкровеното кътче на душата й, че нея я тревожи не войната изобщо, не отвлечената представа за кръв, за рани и страдания, а мисълта за един и само за един човек, който заедно с другите тръгва на поход срещу неприятеля, откъдето може би му е писано да не се върне или да се върне ранен, страдащ, осакатен като оня нещастен матрос, когото Леля видя след боя на парахода „Владимир“ с турския параход…

Отначало Леля се засрами от самата себе си. Тя винаги избягваше това „петербургско конте“, както го наричаше капитанът, този „несполучлив Евгений Онегин“, както наричаше самата тя граф Татишчев. Понякога направо й бе противен неговият аристократизъм. Тя не го обичаше дори за това, че е прекомерно богат. Неговите светски комплименти я оскърбяваха, намираше ги пошли. „Той съвсем не е красив, макар да мисли много за физиономията си“ — казваше си Леля и си спомняше неговото мургаво лице, блестящите му равни зъби, старателно поддържаните нокти и малките аристократични ръце. Впрочем нямаше нужда да си ги спомня, тъй като няколко пъти на ден тя разглеждаше миниатюрния акварелен портрет, който графът и подари един ден, преди да потеглят на поход. Той дойде да се сбогува с нея и на прощаване я помоли да не си спомня с лошо чувство за него, ако го убият. Леля слушаше тези думи и се стараеше да си придаде най-равнодушен вид, но почти изтръгна портрета от ръцете му, а когато графът се скри зад градинската портичка, тя обсипа стъклото на портрета с целувки.

— Не, аз не го обичам, аз не мога да обичам един петербургски аристократ, милионер, граф… Дори и да го обичах, никога не бих се омъжила за него! Аз не искам хората да мислят, че съм се омъжила заради парите му или за да стана графиня. И освен това нима той е способен да обикне сериозно?

Така разсъждаваше Леля, седнала в любимата си беседка и колкото за очи четеше книга; мислите й бяха далеч от четенето.

Глухият звук на далечен оръдеен изстрел отначало не привлече вниманието й: жителите на Севастопол отдавна бяха свикнали с оръдейната стрелба. Но звукът се повтори, после се чуха още няколко подобни звука, те ставаха все по-чести и по-доловими. Вече нямаше съмнение, че някъде се води силна и доста честа канонада. Леля трепна като птичка, стресната от гърмежа на пушка. Тя побягна от беседката и се затече при баща си.

Капитанът седеше в кабинета си в доста свободен костюм и при влизането на дъщеря му само лекичко загърна халата си. Той внимателно разглеждаше голяма карта на околностите на Севастопол.

— Чуваш ли, татко, май че стрелят?

— Не стрелят, а гърмят с оръдия — поправи я капитанът. — Сега си проличава колко зле ти е повлияло твоето другаруване с разните му армейски офицерчета. Те само в армията „стрелят“ от оръдията, а при нас във флота, слава богу, никой не говори такива глупости. Ти току-виж си забравила да говориш руски! Стрелят от оръдия! Ха, ха, ха! Това е все едно аз да ти кажа, че катерът го спуска от гротмарса.

Леля не слушаше цялата тази тирада, тя нервно дърпаше края на забрадката си.

— Къде така гърмят, татко, ти как мислиш?

— Нима не можеш да се ориентираш? Ясно, че някъде край Лукула или на Алма. Ако се съди по звука, струва ми се това са корабни оръдия…

— Значи гърмежите са от неприятелския флот, а, татко?

— Много ясно, че не са от нашия. Що за въпрос? Навярно англо-французите се радват на благополучния десант. Да, ама няма дълго да се радват! Учудвам се защо Корнилов или някой друг не изпрати при тях нощес брандерите. Бихме могли да им дадем добър урок и да им изчезне желанието да защищават поклонниците на Мохамед.

Но Леля не дослуша и тези думи и изтича в градината.

Натрапчивата мисъл за графа сега стана още по-мъчителна.

„Аз ще отида там, на Алма“ — мина през ума на Леля.

Дотогава тя живееше така уединено, бе толкова непрактична, толкова малко познаваше живота и хората, че нещо, всъщност не трудно за изпълнение, сега й се стори съвсем неосъществимо. Благодарение на отшелническия живот на капитана Леля почти не познаваше околностите на Севастопол и ако се разхождаше с лодката далеч, то бе по море, затова пътуването на някакви двадесет — двадесет и пет версти до Алма сега й се струваше цял подвиг. Как да отиде, как да намери графа? — тя нямаше и най-малка представа, а освен това, макар да се срамуваше да си го признае, просто се страхуваше от баща си. Та той толкова не обича графа и какво ще каже, ако разбере, че дъщеря му е отишла да го търси на полесражението? И дали ще я пуснат при него? Пък и той какво ще си помисли за нея? Леля реши да изостави тази мисъл, но мъченията й се удвоиха. Всеки нов оръдеен изстрел отекваше болезнено в сърцето й.

За своя роднина Лихачов тя дори не си спомни, макар че не знаеше дали е тръгнал на поход и само беше чула, че Меншиков е извикал някакви морски батальони. Мислите й бяха толкова заети от един човек, че за други, дори близки, нямаше място.

Стрелбата се усилваше, после започнаха да се чуват и пушечни залпове. Леля почувствува необходимост да тръгне, да избяга нанякъде. На нея й се струваше, че навсякъде ще бъде по-близо до него, отколкото тук, над това проклето Килен дере. Тя бързо се приготви, нахлупи шапката си, сложи наметката си и като каза на баща си, че отива в града за покупки, заповяда на Иван да впрегне кабриолета и подкара по новия сапьорен път покрай Малахов курган и морската болница. Край болницата се суетяха матроси и служители, приготовлявайки носилки. На Леля й се сви сърцето при вида на тази гледка. Тя нареди на Иван да се върне вкъщи и да дойде да я вземе към четири часа; после седна в една двойка (неголяма лодка) и снажен матрос я подкара към отсрещния бряг през залива. В залива Леля не забеляза нищо особено: набитото й око обаче съзря, че трите парахода, които в навечерието се намираха край Константиновската батарея, бяха влезли в залива.

„За какво ли е пък това?“ — помисли тя.

Щом стигна в града, Леля първо реши да се отбие при Минденови, но размисли и забърза към площадката на библиотеката. Там срещна познат морски офицер — благодарение на Лихачов Леля се беше сдобила с много нови познати — който й съобщи, че телеграфът от Лукула е подал сигнал: „На Алма се води сражение.“

Сърцето на Леля се разтуптя и на нея и се стори, че чува неговите удари.

По навик тя се загледа в далечината, към морето, което на това разстояние изглеждаше тъмнолазурно. Но по морето нищо не се виждаше, освен кораби. Отдалечената стрелба не стихваше, макар понякога да ставаше по-глуха и сякаш се преместваше от едно място на друго, подобно тътените на далечен гръм.