Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (9)

V

Най-сетне войната с Турция бе обявена. В Севастопол с нетърпение очакваха известия за действията на нашия флот.

Беше ясно ноемврийско утро. По Севастополския рейд сновяха лодки. Дами и госпожици се возеха с кавалери в леки бързоходни лодки, любувайки се на пейзажа на града, издигащ се амфитеатрално над сините води на залива — сини естествено само отдалеч, тъй като отблизо водата на Севастополския рейд в ясно време имаше ярък, истински изумруденозелен цвят.

В малкия полубаркас, който прекосяваше Южния залив, лесно можеха да се разпознаят няколко госпожици и сред тях близначките Лиза и Саша. На кормилото беше познат шкипер от търговски кораб, грък с атлетична фигура. Платното управляваше един матрос в оставка. Имаше и кавалери, граф Татишчев и доктор Балински също бяха там. Татишчев беше в стихията си, разказваше за състезанията с яхти в Лондон и за венецианските гондолиери. Доктор Балински през цялото време ухажваше Саша, впрочем понякога отделяше внимание и на другата сестра. Някой от командата предложи, вместо да се насочат към града, да се поразходят по рейда. Предложението се прие и скоро полубаркаса с попътен вятър задмина Николаевската батарея, отмина Александровската и излезе в открито море.

— А какво ще стане, господа, ако срещнем турски военен кораб? — на шега попита Татишчев.

— Тогава естествено ваше задължение е да бъдете нашите рицари — каза Лиза, изтръпвайки само от мисълта за турците. — Надявам се, че няма да ни дадете в плен на турците.

— Можете смело да разчитате на нас — каза графът. — Като артилерист аз предлагам следващия път да вземем с нас едно малко двуфунтово оръдие.

— Ах, тогава бих се страхувала още повече — каза Лиза.

— Господа, няма ли никой от вас далекоглед или поне бинокъл? — попита доктор Балински. — Струва ми се, на хоризонта виждам параход.

— Руски параход, далекоглед не трябва и така вижда — каза шкиперът грък и като помисли, добави: — А на буксир турски параход.

— Ами, не може да бъде?! — радостно възкликнаха някои от мъжете.

Започнаха да гледат кой с бинокъл, кой с далекогледа, намерил се у едного от моряците. Скоро се убедиха, че това наистина е руски параход, и заспориха кой именно.

Шкиперът отново разреши съмненията.

— Параход „Владимир“ — каза той. — Корнилов е на палубата.

Параходът-фрегата „Владимир“ бързо се приближаваше към входа на пристанището. Трите мачти и двата му комина се виждаха вече съвсем ясно. На буксир го следваше очевидно предалият се в плен турски параход с пречупен комин; той беше колесен и само с две мачти.

В града и на пристанището скоро започнаха да се събират тълпи любопитни. От Артилерийската, а после и от Корабната махала за някакъв четвърт час нахлуха стотици моряшки деца, струпа се и отбрано общество. Дамите махаха с кърпички, мъжете крещяха „ура“. Моряците, останали в Севастопол, предварително поздравяваха другарите си с първата победа, въодушевлението беше необикновено.

— Гледай, гледай! Руският параход е премерил сили с турски! — крещяха малчуганите; въображението им се беше развихрило и много от тях твърдяха, че със собствените си очи са видели битката, която в действителност се беше разиграла край малоазиатския бряг.

С високо вдигнат национален флаг „Владимир“ плавно влезе в пристанището, влачейки след себе си турския кораб — както научиха после, това бе турско-египетският параход „Перваз Бахри“, руските матроси незабавно го прекръстиха посвоему „Превоз на вихри“.

Щом параходите започнаха да се виждат ясно с просто око, госпожици Минден помолиха кавалерите да побързат обратно към Южния залив. Параходът бързо ги настигаше, но изведнъж спря: виждаше се, че бризът създава грижи на нашите моряци. На палубата на призовия кораб се появиха фигурите на руски моряци и дори се чуваха гласовете им.

— По-скоро, по-скоро да се връщаме, че няма да видим как ще хвърлят котва — повтаряха госпожиците.

Саша забрави ужаса, който преди й вдъхваше само мисълта за войната. В момента войната й се струваше празник, нещо като посрещане на високопоставено лице. Чак сега тя си спомни за Лихачов и че той може би се намира сред победителите. Лихачов беше й споменал, че плава на кораба „Три светители“, но Саша забрави името на кораба и попита Татишчев дали той не си го спомня.

— А вие се интересувате от подвизите на този млад човек? — попита графът с лека ирония в гласа.

— Да, той ми изглежда много храбър моряк — наивно си призна Саша.

— Хлапак и както личи, с малък багаж — отзова се доктор Балински, като направи неприятна гримаса. Докторът отдавна не на шега ухажваше Саша и му беше неприятно, че тя се интересува от първия срещнат хлапак, както той мислено нарече Лихачов.

Баркасът се приближи до Адмиралтейството и ловко заманеврира из Южния залив. Вече се виждаше целият град като на панорама. На върха на хълма се извисяваше зданието на библиотеката, откъдето много жители с далекогледи и бинокли в ръце наблюдаваха движението на парахода „Владимир“.

Южният залив е толкова дълбок, че дори трипалубни кораби могат да се приближат до самия бряг и затова нашите пътници не трябваше дълго да мислят къде да спрат, а избраха място, откъдето да се вижда по-добре.

Най-сетне пристигна и „Владимир“ и хвърли котва със своя пленник около Адмиралтейството. Гръмко „ура“ се понесе от крайбрежната. На палубата на неприятелския кораб, една част изправени, една част с подвити крака, се бяха струпали пленените турци под надзора на няколко наши матроси.

От „Владимир“ спуснаха лодките. Госпожиците махаха с кърпички, като мислеха, че най-напред ще видят отличилите се мичмани и лейтенанти, някои от които им бяха познати.

— Ето го и Владимир Алексеевич! — разнесе се из публиката.

На палубата наистина стоеше само по мундир с еполети среден на ръст моряк с тънка и стройна талия, с правилен, почти класически профил и строг израз на лицето. Това беше вицеадмирал Корнилов. Близо до него стояха неколцина адютанти, но между тях не се виждаше един от любимците му, лейтенант Железнов^[1].

„Убит ли е или ранен?“ — мина през ума на всички, които познаваха този млад, даващ големи надежди моряк.

После научиха, че Железнов е бил убит на място от неприятелски картеч.

На палубата се показаха матроси с носилки. Те внимателно се спуснаха в лодката. В тълпата разпознаха ранения матрос на носилката.

Започнаха да разпитват. Скоро се разнесе новината, че двама наши са убити и трима са ранени. Ранените ги откараха в морската военна болница и събралата се там тълпа видя, че на единия му е откъсната ръката, а на другия — крака. Понесоха и ранените турци; бяха осемнадесет човека. Някои бяха леко ранени, но повечето страшно обезобразени.

Това зрелище значително помрачи радостта на много мъже и разстрои нервите на госпожиците. Саша трепереше като от треска и се загръщаше в шала си, макар времето да беше съвсем топло. На Лиза й прилоша.

— Ето и първите жертви на войната — замислено проговори графът. — Като си помислиш, прав бе старият Державин, твърдейки, че нашият живот е:

… огромна тежка топка,

на тънък косъм окачена!

Сега на вас, господа лекари, ви предстои обширно поприще за дейност — добави той, като се обърна към Балински.

— Да, по време на война има твърде интересни случаи както от практична, така и от теоретична гледна точка — каза лекарят.

— Е, от практична — не мисля… Какво ще използвате от това за мирно време, което не познава нито гранатите, нито куршумите?

— Грешите… От медицинска гледна точка гранатата е просто тяло, притежаващо известна тежест скорост…

— Не разбирам как може хладнокръвно да се говори за всичко това — каза Лиза. — Сигурна съм, че няколко нощи няма да мога да спя… Ако знаех, никога не бих погледнала в бинокъла… Ах, какво беше само лицето на този нещастен ранен тръбач…

— На него нищо не му е, поне ръцете и краката му са цели — каза графът.

— Ах, не ми напомняйте за това… Ах, какъв ужас! По-скоро да си вървим вкъщи, Саша!

Те слязоха на брега и тръгнаха по Морската улица, където независимо от есенното време още зеленееха градинките и листата на дърветата бяха повехнали не толкова от годишното време, колкото от постоянните ветрове, носещи със себе си фина разяждаща прах.