Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (70)

XVII

Утрото на пети октомври 1854 година. Преди изгрев-слънце, когато в зданието на морските казарми цареше още сивкав полумрак, а в палатите на уредената тук временна военна болница горяха свещи, лекарят, който завеждаше болницата — млад човек от немски или фински произход, но напълно порусен — излезе от стаята си в коридора и извика ординареца.

— Иване, чай! По-скоро постави самовара!

— Слушам, ваше благородие.

— Разпореди се също по-скоро да поставят самоварите и за болните.

— Поставени са, ваше благородие, всички на двора, както наредихте.

— Виж, това е хубаво. Че иначе така опушвате, че болните се отравят.

Докторът започна да се облича, но изведнъж слухът му бе поразен от оръдейни изстрели, които в продължение на някакви си пет минути дотолкова се усилиха, че от сътресението на въздуха няколко стъкла на прозорците се счупиха. След още пет минути грохотът на оръдията стана направо ужасен — вече не оставаше никакво съмнение, че неприятелят започва бомбардировката.

Докторът метна припряно върху раменете си муселиновото шинелче, каквито носеха по онова време военните лекари, и изскочи на двора, подчинявайки се на инстинктивното влечение да види откъде грози опасност, макар и да съзнаваше, че нищо определено няма да види. Като мина покрай складовете с натрупано имущество, докарано от търговците, в това число и покрай няколкото двуколки и екипажи, оставени в полза на болницата от един местен майстор-колар, малко по-нататък докторът видя на едно открито място двадесетина огромни, издути, отдавна нелъскани самовари, със също такива издути, солидни по размер чайници. Парата се кълбеше и се разнасяше из свежия есенен въздух. Докторът не можеше да си даде отчет защо изтича да види именно самоварите. Грохотът на оръдията се превърна в шум, подобен на гръмотевица. Изведнъж на доста близко разстояние от него нещо профуча с рев и свистене, след това се разнесе трясък като от счупени съдове и въздухът се изпълни с кълба дим и пара. След пет минути на мястото, където беше редицата на самоварите, докторът видя само локва вода, счупени съдове и парчета мед. Грамадната бомба, избухнала над самоварите, ги беше унищожила.

„Ах, боже мой! Сега моите болни ще останат без чай!“ — мина през ума на доктора.

Той се затича обратно към казармата и по пътя си спомни, че на долния етаж на казармата в кабинета се намира и вероятно пие чай неговият добър приятел батарейният командир Хлапонин, който отскоро се беше настанил там. Жената на Хлапонин също живееше с мъжа си в казармите и спеше в съседната стая. Заедно с генералша Минден тя често помагаше на доктора да превързва ранените и доброволно изпълняваше задълженията на санитарка.

Когато докторът почука на вратата на кабинета, Хлапонин, събуден от изстрелите, набързо се облече и излезе.

— Какво, докторе, бомбардировка ли? — попита Хлапонин и загрижено погледна към вратата на стаята, където спеше жена му. Скоро оттам се чу плискане на вода: Хлапонина започна да се мие, но след две минути плисъкът от водата бе заглушен от страшен шум, от който им писнаха ушите.

— Лиза, облечена ли си? — викна Хлапонин. — Побързай, скъпа, аз сега трябва да отида на батареята. Искам да ме благословиш.

— Аз съм готова — каза Хлапонина и излезе от стаята си. Тя беше, както винаги, прекрасна и дори се усмихваше, но тънкият наблюдател би могъл да забележи у нея същото вълнение, което Хлапонина изпитваше в началото на алминския бой, намирайки се на превързочния пункт. — Аз съм на вашите услуги, докторе — добави тя. — Днес, струва ми се, вие ще ми дадете много работа.

— Ах, само ако знаехте — каза докторът. — Там бомбата изтърбуши всичките самовари, просто беда!

— Лиза, сбогом! — каза Хлапонин и целуна жена си по челото.

— Защо е тази дума, Митя, аз не я обичам: не сбогом, а довиждане. Да те пази бог!

Тя прекръсти мъжа си и го целуна по главата.

— И теб, скъпа моя. Не се бой, бомбардирането съвсем не е толкова страшно, както изглежда. Аз гледах, те вчера цял ден отваряха амбразурите; следваше да се очаква, че днес ще има нещо сериозно. Е, и ние няма да се посрамим. Довиждане, аз при първа възможност ще дойда тук да те навестя.

Докторът се отдръпна настрани, за да не пречи на съпрузите да си поговорят откровено.

Когато Хлапонин излезе, жена му го изпроводи с поглед и забърза след доктора.

Бомбардировката продължаваше. По цялата отбранителна линия в отговор на неприятеля гръмнаха нашите оръдия, но да се отличат по звука нашите изстрели от неприятелските не бе възможно. Цял Севастопол — сякаш опустял през последните дни, макар все още да имаше освен войниците и матросите немалко жители — отдавна беше на крак. Свикналите на малки престрелки севастополски жители скоро разбраха, че сега става нещо небивало. За половин час градът бе обхванат от гъст дим, който закри слънцето.

Нашите бастиони бяха пълни главно с моряци и в много отношения напомняха кораби. Офицерите и матросите и на сушата не искаха да отвикнат от флотските си порядки. На бастионите например нямаше „дежурни по батарея“, а имаше „вахтени“.

На разсъмване един от тези „вахтени“ офицери, който бе на вахта в отбранителната казарма на пети бастион и наблюдаваше с далекогледа към неприятелския окоп, видя, че там имаше работници, които изхвърляха чували от амбразурите, откъдето се показаха дулата на оръдията. Офицерът искаше да изтича до началника, но изведнъж от неприятелския окоп се показа бял пушек и изсвири снаряд, а след това се чу залп и снарядите се посипаха като град.

— По оръдията! — изкомандува офицерът. — Единадесета и дванадесета, стрелба с оръдия, всички останали долу!

— Ще заповядате ли да бия тревога? — попита дотичалият барабанчик.

— Разбира се, бий!

Заби барабанът, но неочаквано един снаряд удари в горния край на бруствера и откърти двупудов камък, който премаза крака на барабанчика.

— Носилка! — извика офицерът и сам затича долу при началника на батареята. Той се сблъска с юнгата, който така трепереше, че зъбите му тракаха.

— Да не би да имаш треска? — попита офицерът, тъй като и самият не се чувствуваше добре.

„Дявол да го вземе, защо го питам за това?“ — мина му през ума, но като получи отговор: „Тресе ме“ — най-сериозно каза:

— Ти, братле, гълтай сутрин по седем зрънца чер пипер. Това е изпитано морско средство, по-добро от всякакъв хинин.

Като дотича долу, офицерът попита: „Къде е батарейният?“ — но му отговориха, че командирът е контузен силно и е изпратен на превръзка. Вахтеният се канеше отново да се качи горе, но изведнъж видя, че и другият барабанчик също е ранен, но леко.

— Отивай на превръзка!

— Разрешете да остана! Ще полегна тук и ще ми мине.

Барабанчикът прилегна на високата издатина, но изведнъж се разнесе силен трясък: вътре в батареята се пръсна граната и откъсна и двата крака на барабанчика, а едно парче перна офицера в хълбока, но само го контузи и той реши да остане.

Офицерът се изкатери горе и видя, че в канавката седят неприятелски щуцерници и стрелят по прислугата на съседния четвърти бастион.

— Девета и десета, стрелба с оръдия! — изкомандува офицерът и скоро прогони неприятелските стрелци.

Но в това време шумът на неприятелските оръдия стана непоносим. Офицерът отново изтича долу, за да се разпореди да отпуснат гранати, но неочаквано се сблъска със свой колега, който тичаше и крещеше в панически страх:

— Барутният погреб гори!

Без да мисли много, офицерът хвана колегата си за ревера на сюртука и му каза: „Още една дума — и ще ви убия!“ — и така го дръпна, че реверът остана в ръката му. Като дотича до погреба, храбрият офицер видя, че от избухналата граната се е подпалил брезентът, на който бяха насипали барут в зарядни торбички; редом се намираше камерата, където имаше седемстотин пуда барут. Минутата беше критична.

— Кофи, съдове! — викаше офицерът.

Матросите се разшетаха, но всички съдове бяха изподупчени; изведнъж влетя още една граната, падна и закръжи на място. Един матрос я хвана и я загаси с ръце, а офицерът, без да му мисли много, загреба вода от цистерната с фуражката си. Матросите го последваха и угасиха горящия брезент.

— Барутът да се пренесе в погреба! — разпореди се офицерът и матросите започнаха да пренасят буренцата с барут под изстрелите на неприятеля. В това време на пети бастион пристигна Нахимов; той посети и казармата и взе да се разпорежда на бастиона като на кораба, шегуваше се с матросите и хладнокръвно отдаваше команди. Както винаги, той беше без шинел, със сюртук и еполети.

Скоро на пети бастион пристигна и Корнилов, който идваше от четвърти бастион.

Още щом чу канонадата, Корнилов поиска кон и с адютантите Жандр, Шестаков^[1] и другите препусна към четвърти бастион. Адютантите едва успяваха да го настигнат.

Корнилов, отгатнал преди другите предстоящата бомбардировка и отдавна подготвящ се за това събитие, този път бе още по-сериозен и по-съсредоточен от обикновеному. Умните му проницателни очи гледаха тъжно, но спокойно, той самият бе въодушевен. Бузите му горяха, понякога по устните му пробягваше лека усмивка.

Корнилов слезе от коня и се изкачи на лявата страна на бастиона. Канонадата вече беше в пълен разгар. През гъстите кълба дим слънцето изглеждаше неголям червеникав кръг. Севастопол беше опасан от две огнени линии: нашата и неприятелската.

На четвърти бастион бе особено горещо. Пред него се кръстосваха бомбите и снарядите на три нации — на русите, французите и англичаните. Това бе центърът на позицията: наляво в далечината гърмяха английските батареи, отдясно бяха французите, през главите на защитниците на бастиона прелитаха бомбите от двете руски батареи, защищаващи бастиона откъм тила.

Корнилов вървеше от оръдие на оръдие. Той бе вдигнал високо глава и тялото му, суховато и леко прегърбено, сякаш се изправи, а самият той бе станал някак по-висок.

На четвърти бастион моряците работеха също така изправно, както и на другите места. Може да се каже, че дори прекомерно се стараеха, не знаейки разликата между морско сражение и защитата на крепост. Обърнатата към неприятеля фасада на бастиона от тяхна гледна точка бе бордът на кораба и по морски навик смятаха за необходимо да действуват изведнъж с оръдията на целия борд и даваха залпове един след друг с най-голяма бързина.

На четвърти бастион очакваха, че бомбардировката ще бъде само предисловие към щурм. Още щом загърмяха неприятелските оръдия и началниците на батареите откриха огън от всички оръдия.

Моментално всичко се обгърна с дим. През валмата дим понякога им се струваше, че се движат маси от неприятелска пехота и тогава се отдаваха заповеди да се стреля с картеч; стреляха наслуки, но щурм нямаше и бомбардировката ставаше все по-ужасна. Виковете на началниците се примесиха със стоновете и воплите на ранените.

— Капитане, ние изхвърлихме от оръдие по двадесет и пет снаряда — каза един флотски офицер на началника на една от батареите. — Какво да правим? Запасът от снаряди ни е много малък.

— Пратете арестанти за снаряди.

На бастиона сновяха пуснатите на свобода арестанти — мъкнеха носилки с ранени, донасяха снаряди и вода. На един вече му откъсна главата снаряд.

Когато пристигна Корнилов, всички се ободриха и още повече зачестиха изстрелите. Свещеник с кръст обхождаше бастиона и благославяше всички. Корнилов също приближи за благословия, после се върна при оръдията и поведе разговор с командорите, като им сочеха къде да се целят и ги съветваше да не бързат. Когато премина на десния флаг на бастиона, Корнилов приближи до главния командир на бастиона вицеадмирал Новосилски, поговори с него, след това яхна коня и се спусна в долчинката между четвърти и пети бастион. Адютантите го следваха. Пътят вървеше по един стръмен хълм, срещу който ежеминутно бляскаха като мълнии изстрелите на френските батареи. Конете започнаха да пръхтят и се инатят, плашейки се от огъня и снарядите. Корнилов принуди своя кон да го слуша, усмихна се и каза, като се обърна към адютантите си:

— Не обичам, когато не ме слушат.

В долчинката имаше един батальон тарутинци. Макар да бяха вкусили дима на барута край Алма, на войниците лошо им действуваше непривичният рев на морските оръдия от голям калибър, които гърмяха както от нашата, така и от неприятелската страна. Когато Корнилов мина покрай тях с бавен тръс, чуха се одобрителните забележки на войничетата: ето този, братлета, е юначага! Корнилов се запъти към пети бастион, където беше вече Нахимов.

Нахимов, както и преди, се разпореждаше с удивително хладнокръвие и с още по-удивително добродушие, което никога не го напускаше, когато се намираше сред подчинените си.

В началото на канонадата един от офицерите изведнъж забеляза, че челото и ухото на Нахимов целите са в кръв.

— Павел Степанович, вие сте ранен! — извика офицерът.

— Не е вярно! — с досада отговори Нахимов и полугласно каза: — Как не ви е срам, млади човече, моите матроси бог знае какво ще си помислят! — Той прекара ръка по челото си и добави: — Дребна работа е, за да му обръщам внимание!

Той имаше дълбока драскотина, навярно от заблуден щуцерен куршум или от парче граната.

Корнилов се изкачи на бастиона и горещо стисна ръката на Нахимов, но не забеляза раната му, защото Павел Степанович противно на обикновеното беше нахлупил фуражката си не на тила, а на челото.

Двамата адмирали стояха на открито място под град от снаряди и наблюдаваха действието на неприятелския огън. Снарядите свистяха, като ги обсипваха ту със земя, ту с кръвта на убитите.

Много кървави сцени се разиграха на бастионите и много сцени, които показваха не хладнокръвно усърдие, а понякога твърде непресметнато геройство с белези на наивност и трогателна простота. Докато Корнилов разговаряше с Нахимов на един боцман — командор на бомбено оръдие — снаряд му откъсна крака. Разнесе се обичайният вик: „Носилка!“ — и арестантите понесоха ранения.

По пътя срещнаха неговия приятел матрос.

— Стой! — викна боцманът на носачите. — Ей, Семьон, ела тук!

Матросът дотича.

— Теб ли ще назначат на мое място?

— Мен.

— Слушай! Аз улучих едно оръдие. Ако ти до довечера не улучиш второ, ще дойда да те напердаша, кучи сине, по врата!… Ей, ха сега вървете, носете ме, братлета, на превръзка!

Като поговори с Нахимов, Корнилов започна да показва на командорите как да нацелват оръдията. На капитан-лейтенант Илински^[2], който наблюдаваше това, вмешателството на Корнилов се стори малко обидно.

— Владимир Алексеевич — каза той, — вашето присъствие тук показва недоверие към подчинените.

— Това пък защо? — рязко попита Корнилов.

— Вие рискувате живота си, драгоценен за цяла Русия — каза Илински, — и заедно с това като че ли ни давате да разберем, че ние не можем сами да изпълним нашия дълг.

— А защо вие искате да ми попречите аз да изпълнявам дълга си? — каза Корнилов. — Мой дълг е да видя всички.

Като каза това, Корнилов се изкачи на площадката на отбранителната казарма. С неговото пристигане тук стрелбата толкова зачести, че оръдията се нагорещиха.

Офицерът, който следеше стрелбата, заповяда да покрият оръдията с мокри брезенти.

Беше пълно безветрие и оръдейният дим стана толкова гъст, че от време на време се налагаше стрелбата да се прекратява, за да се види за прицел неприятелската батарея. Прислугата край оръдията изпитваше остра жажда. Корнилов заповяда на Жандр да се погрижи на всеки бастион да се доставят по няколко бъчви вода, другия флаг-офицер, барон Крюндер^[3], изпрати да предаде на началниците по всяко време да са готови да отблъснат щурма, а самият той се отправи към следващия, шести бастион, откъдето отиде на градския телеграф, срещу който се намираше квартирата му. До входа го чакаше оседлан кон; Корнилов седна да пие чай, изгълта набързо две чаши и побърза да допише последните редове от писмото до жена си. Капитан-лейтенант Христофоров^[4], назначен за куриер в Николаев, чакаше писмото. Като свърши, Корнилов предаде на Христофоров писмото и един златен часовник, останал от баща му.

— Предайте, ако обичате, това на жена ми — каза той. — Моят часовник трябва да принадлежи на големия ми син: страхувам се тук да не се счупи.

При Корнилов ежеминутно се явяваха с донесения. Един офицер докладва, че в южния залив падат множество английски бомби и че е необходимо да се изведат оттам транспортите.

— Колко добре, че ми напомнихте за това! — каза Корнилов. — Незабавно се разпоредете, както намерите за най-добре.

Барон Крюндер пристигна от Малахов курган.

— Адмирал Истомин ви моли да не отивате на кургана — каза баронът. — Той се надява да се справи с англичаните.

— Напротив, аз сега отивам на левия фланг — каза Корнилов. — Трябва всичко да видя сам.

— Да видите можете и от терасата на тази къща — каза намиращият се там капитан-лейтенант Попов^[5].

— Прав сте. Да вървим, но все пак моето лично присъствие ще бъде необходимо и там.

Изкачиха се на терасата над покрива на къщата. Оттук се откриваше своеобразна величествена гледка. На човек му се струваше, че се намира някъде на върха на планината, в подножието на която се е развихрила силна буря: гърмът на оръдията, мълниите, бляскащи от дулата им, гъстите облаци дим — всичко допълваше илюзията. Огънят на френските батареи на нашия десен фланг ставаше все по-неравномерен; ясно бе, че там имаме превес над неприятеля. Но наляво английските батареи безпощадно громяха Малахов курган. Корнилов нареди на Попов да побърза да вземе мерки за снабдяването на батареите със заряди и снаряди и каза:

— Страхувам се, че никакви средства няма да стигнат за такава канонада.