Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (75)

XXII

На следващия ден една от английските батареи възобнови бомбардировката; французите все още поправяха своите съоръжения. На седми, бомбардировката се възобнови по цялата линия. От този момент борбата между нашите бастиони и неприятелските батареи вече не се прекрати и макар понякога да отслабваше, нямаше ден, в който човек можеше да се смята в пълна безопасност от неприятелските снаряди. Цялата последвала обсада на Севастопол всъщност бе една грамадна, почти непрекъсната бомбардировка.

В един от последните дни на бомбардировката Хлапонин, уморен от нощната служба, се прибра на разсъмване у дома, в морските казарми и легна да спи на дивана. Жена му я нямаше вкъщи: тя неотлъчно беше в болницата. Хлапонин заспа, но изведнъж познат глас го събуди:

— Това ти ли си, Грандидие! — извика Хлапонин на своя стар приятел, французин по произход, но русин по душа и на руска служба.

Грандидие току-що бе пристигнал от Петербург. Като нов човек той се интересуваше от всичко и обсипваше домакина с въпроси, на които Хлапонин едва успяваше да отговори. Той му разказа, което знаеше — и за смъртта на Корнилов, и за подвизите на познатите им офицери: каза му й анекдота за това как капитан I ранг Керн^[1] сутринта на първия ден от бомбардировката викнал на своя ординарец:

— Михайло, чай!

— Ваше високоблагородие — отговаря ординарецът, — чай няма да има, гюле отнесе кюнеца на самовара.

— Върви, диване, където щеш, но непременно искам чай!

В това време над Малахов курган излетяла ракета. Ординарецът казал:

— Ей сега ще има чай!

И хуква да бяга натам, където според него ще падне ракетата. След няколко минути ей го нашето моряче вече надява желязната гилза на ракетата върху самовара на своя капитан:

— Ама, братле — прекъсва разказа си Хлапонин, — и мене си ме бива! Разказвам ти как капитанът пил чай, а теб забравих да нагостя… И на това отгоре сам седя на дивана, а гостенинът съм настанил на стола… Ако жена ми беше тук, щеше да ми се накара за моята разсеяност.

— Как, ти женен ли си? — с почуда възкликна Грандидие.

— А ти не знаеш ли?

— Откъде да знам? Ама че история! Че защо не си ми казал досега! Чудак! Къде е жена ти? Нима си й разрешил да остане в това адско място?

— Тя моята не е от тия, дето ще ми иска позволение — каза с въздишка Хлапонин. — Сега моята Лиза седи, горкичката, в болницата и по цели нощи не спи над ранените.

— Това е твърде благородно от нейна страна. Но ти как си го допуснал? Та ти, несъмнено, си влюбен в жена си като всеки млад мъж?!

Хлапонин не беше съвсем доволен от тези въпроси и на него дори му мина мисълта, че Грандидие, макар и на руска служба и да е възпитаван в Русия, в душата си е лекомислен като „всички французи“. Желаейки да промени разговора, той настани госта на дивана, а самият стана да се разпореди за чая. Изведнъж се чуха звуците на оръдейни изстрели.

— Отново започва! — каза Хлапонин.

Каза това и не успя да стигне дори до вратата, когато през отворения прозорец влетя нещо съскащо и свиркащо и след като покръжи из въздуха, изведнъж страшен взрив огласи зданието на морските казарми. Хлапонин почувствува жестока болка в краката и в главата и падна. Стаята се изпълни с дим, мирис на барут и изгоряло. Хлапонин извика силно и когато дотичаха хора и изгасиха запалилия се вече под на стаята, на пода и по стените намериха кръв и една безформена маса — единственото, което бе останало от нещастния Грандидие. Едва жив, вдигнаха Хлапонин и го пренесоха в палатата. Тутакси изпратиха да повикат жена му, която остави всичко, дотича и се долепи до възглавницата на мъжа си. Хлапонин беше силно контузен в краката и ранен в главата, а в кабинета, където стана катастрофата, всички мебели и особено дивана, на който седеше Грандидие — благодарение на погубилата го любезност на домакина — всичко беше изпочупено, обгоряло и изтърбушено до неузнаваемост.

Първа помощ на Хлапонин оказа познатият му доктор, който завеждаше уредената в казармите временна военна болница. Но след това жена му реши да откара съпруга си в Симферопол. Княз Меншиков се връщаше с Панаев от река Белбек към височините, където беше разположена нашата армия; по пътя срещнаха открит екипаж, в който Хлапонина караше мъжа си. Раненият беше протегнал крака, очите му бяха облещени, устата отворена, лицето имаше безсмислен израз. Хлапонина — блестящата севастополска красавица — бе неузнаваема. Беше отслабнала и погрозняла, очите й бяха зачервени. Князът я погледна, свали фуражката си и се извърна. Очите на мрачния началник на морските и сухопътни сили в Крим се напълниха със сълзи.

— Хлапонин е жив — каза князът. — О, какъв ужас! И в какво са виновни тези нещастни жени?

На втория ден от бомбардировката погребваха Корнилов. На заник-слънце в Михайловския събор се разнесоха тъжните звуци на опелото. Канонадата гърмеше несмълкаемо, но катедралата беше пълна с народ. Забравили опасността, тук дойдоха всички — и адмирали, и генерали, и матроси, и войници. Когато се стъмни, погребално шествие тръгна по „Екатерининска“ улица покрай Петропавловската църква. Суровите матроски лица бяха още по-сурови от обикновеному.

Офицерите и редниците вървяха гологлави, домогвайки се един през друг до честта да носят тленните останки на Корнилов. Грохотът на оръдията, трясъкът на бомбите и свиренето на снарядите заменяха траурната музика. Безшумно се движеха по улиците два батальона и четири полкови оръдия: шумът от крачките и колелетата се заглушаваше от звуците на бомбардировката. Факли осветяваха пътя, понякога светеха и бомбите, които като огнени ленти се носеха по небето. Наближиха до познатата гробница, където е погребан Лазарев. На всички кораби бяха кръстосани реите, спуснати флаговете и вимпелите. Спуснаха ковчега в гробницата; чуха се ридания. Матросите плачеха, сбогувайки се за последен път с покойника. Плачеха не само приятелите, но и мнозина противници на Корнилов, които му завиждаха, ругаеха го зад гърба, наричаха го честолюбец, деспот и педант.

— А ако трябва да кажем истината — казваше на капитан Зорин капитан от запаса Спицин, като хлипаше на всяка дума, — ние с вас… неведнъж… прегрешавахме… спрямо Владимир Алексеевич!

— Какво да говорим! — каза Зорин и махна с ръка. Очите му също бяха зачервени от сълзи.

Канонадата продължи до късно през нощта, а на другата сутрин се възобнови с удвоена сила. На Театралния площад не можеше да се припари от неприятелски снаряди и ротите, които обикновено стояха тук, ги преместиха по морската улица. Войниците стояха на малки групички край стените, сложили пушките пред себе си от предпазливост да не би неприятелят да ги забележи, ако ги оставят на пирамидки. Бомбардировката продължи до късна нощ. Хиляди снаряди светеха в нощния мрак като звездички и красиви светлинки и бели облачета дим обозначаваха избухването на гранатите или бомбите.

Еднообразно и уморително потече животът на севастополския гарнизон. Денем бомбардировки, нощем пак бомбардировки и работа по възстановяване на повредените съоръжения с увереността, че утре ще бъдат извършени нови, може би още по-големи поражения. Скучен, каторжен живот, който отстрани за някои петербургчани или московчани можеше да изглежда много поетичен и дори приказен; живот, който извика във всички краища на Русия стотици възторжени възгласи в проза и в стихове, но в действителност с делничната си сивота далеч не така привлекателен, както се струваше на хората, които подхранваха патриотичните си чувства на някое столично гуляйче…