Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (5)

I

Бе един от онези топли октомврийски дни, които за севастополските жители не са рядкост. Температурата на въздуха достигаше до седемнадесет градуса и плажният сезон все още продължаваше.

В малкия, но красив парк зад чугунената ограда, опасваща триетажното здание на морската офицерска библиотека, се разхождаше публика — предимно моряци и дами. Хълмът, увенчан със зданието на библиотеката — една от забележителностите на Севастопол, напомняше Атинския акропол.

Сред разхождащите се имаше и двама офицери; единият — преведеният тук от Балтийския флот мичман Лихачов, другият — граф Татишчев, бивш кавалергард, изумил петербургските си и московски роднини с внезапното си и очевидно безпричинно преместване в артилерията. Той служеше в четиринадесета артилерийска бригада, част от която по това време бе разквартирувана близо до Севастопол. Лихачов бе червенобузест, светлокос юноша, с едва наболи мустачки, вечно засмян, свенлив — от рода на мамините синчета. И наистина той бе единствен син на смоленска помешчица, която освен него имаше няколко дъщери. Татишчев беше само с една година по-голям от младия мичман, но изглеждаше много по-възрастен от него. Син на потомствен руски аристократ и балерина, той бе наследил от баща си господарските навици и маниери, но по овала на лицето, мургавата кожа, черните очи и тъмните, леко къдрави коси приличаше на майка си, родена в южна Франция. Впрочем той не помнеше майка си, тъй като я беше загубил още като пеленаче. Липсата на майчина ласка, животът в детската стая под надзора на многобройните бавачки, гувернантки и гувернанти, а по-късно животът с бащата, постоянно странствуващ по европейските столици и модните курорти и харчещ луди пари по италианските певици и френските кокотки — всичко това оформи у младия граф рязък, пълен с противоречия характер и известна коравосърдечност, прикрита зад маниерите, придобити от надутите англичанки, лекомислените французи и от цялата оная блестяща среда, в която кръжеше от ранно детство. Във фигурата и в израза на лицето на младия граф имаше нещо твърде зряло, което даваше своето отражение в ранното пресищане от живота и присмехулното отношение към всичко обкръжаващо. И сега, въпреки любезния тон, личеше, че той слуша бърборенето на младия мичман къде снизходително, къде с насмешка. В батареята Татишчев рязко се открояваше сред другарите си. Батарейният командир, стар фронтовак, който не обичаше петербургските прелетни птици и не понасяше особено гвардейците, твърдеше, че дори по начина, по който отдава чест на висшето началство, у графа се забелязва волнодумство. Армейските офицери, новите другари на Татишчев, разправяха, че графът иска да мине за лермонтовски Печорин, но това не беше съвсем справедливо — Татишчев не се увличаше особено от Лермонтов, предпочиташе английските поети. Любим автор му беше лорд Байрон.

С мичман Лихачов графът се запозна случайно, няколко години преди началото на нашия разказ, когато му хрумна да посети смоленското имение на баща си, намиращо се в съседство с имението на Лихачови. Веднъж, като ловуваше зайци с гонче, графът силно изплаши разхождащите се в полето госпожици. Притеклият се Лихачов — по онова време още гардемарин^[1] — вече се канеше рицарски да защити сестрите си и да накаже непознатия ловец, но графът се представи, разля се в любезности и извинения, а на следващия ден отиде при старата Лихачова с цел още веднъж да се извини за своята нетактичност. Оттам започна познанството на графа с младия моряк, останало впрочем доста повърхностно.

— Сега, като се срещна с графа в Севастопол, Лихачов се зарадва от сърце, тъй като почти нямаше познати в града, ако не се броят другарите му.

— Поне вие да ме запознаете с някого — наивно помоли той графа, който бе приет в най-доброто севастополско общество.

— С кого ли да ви запозная? У адмирал Станюкович^[2] ще ви бъде скучно. Ах, сетих се! Вие естествено сте поклонник на женската красота? Мога да ви запозная с едно семейство, където има цяла градина хубави женски главици.

— Ако е добро семейство, много ще се радвам — с привидна сериозност каза мичманът.

— Семейството е прекрасно… Наистина някои от тукашните чиновници и сановници не ги посещават; но трябва да отдадем справедливост на повечето севастополци — те не обръщат гръб на хора, попаднали случайно в беда. Тук липсва оная подлост, каквато се среща в столиците — довчерашните ви познати да не ви забелязват, ако сте изпаднали в немилост не само пред силните на деня, но и пред някой камер-лакей. Тук хората са по-искрени и още я няма оная ужасна гонитба за кариера, онова честолюбие, примесено с лакейство, ония европейски маниери, прикриващи азиатските вкусове.

Лихачов равнодушно слушаше тази тирада и когато графът свърши, попита:

— А те какви са, блондинки или брюнетки?

— Ами първо полюбопитствувайте да разберете за кое семейство става дума. Искам да ви запозная със семейството на бившия комендант на н-ската крепост генерал Минден. Сега старецът живее в Севастопол. Има три дъщери, една от друга по-хубави. Аз случайно се запознах с мъжа на едната от тях, с моряка Панков, а чрез него попаднах и у Минденови.

— Значи дъщерите вече са омъжени? — с известно разочарование попита Лихачов.

— Бъдете спокоен, ще останат и за вас. Има и девойки. Едната е блондинка, истинска гьотевска Маргарита, другата има тъмноруси коси, вишневочервени устни и чудесни сини очи; при това е добра музикантка. Странно е обаче, че тази, която нарекох Маргарита, е много по-малко сантиментална, отколкото другата.

— Щом вие съдите за красотата, графе, аз ви вярвам… Толкова години сте живели из европейските столици, че сигурно ви е омръзнало да гледате… Аз, да речем, съм бил в плаване, но това е съвсем друго; понякога по няколко месеца не виждаш жени, а после, като слезеш на брега, дори и кривогледата китайка или огромната на ръст сандвичанка, с цвят на кожата като нелъснати кончови на ботуш, ще ви се стори красавица… Съвсем загубваш мяра.

— Предполагам, че дъщерите на генерал Минден донякъде ще поправят вашия вкус — каза графът с прозявка.

— Но аз, да си призная, не разбрах — попита неочаквано Лихачов — защо тези според думите ви мили хора са посещавани малко?

— За какво мечтаехте по време на моя разказ? Ще ви обясня по-подробно. Ами просто за това, че старият Минден е под съд за някакви злоупотреби, допуснати от него в крепостта. В какво именно го обвиняват не знам, доколкото си спомням, някой ми разказваше за някакви херинги. Възмутително е, че онези чиновници, които престанаха да се кланят на стария генерал, по всяка вероятност ежедневно крадат и вземат подкупи, а това старецът не е правил. Но повтарям, тук не всички се отнасят така. Особено младежта ги посещава предостатъчно.

— Разкажете ми още нещо за тези госпожици.

— Какво още да ви разкажа? Едната прилича на баща си, съвсем порусен немец, другата на майка си — Луиза Карловна, не съвсем порусена немкиня, понякога прави грешки с руския език.

— Ама че работа! Започнахте с фанфари, пък свършихте с траурен марш! И какво излиза — госпожиците говорят само немски, а аз на тоя език знам единствено „майн либер Августхен!“.

— Не се бойте, аз само се пошегувах. Луиза Карловна е прекрасна жена. Госпожиците са се възпитавали в Одеския институт и говорят руски и френски доста добре. Пък и баща им само по това прилича на немец, че от всички вестници, освен „Русский инвалид“ чете само „Dorfbarbier“, немско вестниче, издавано струва ми се в Рига, специално за живеещите в Русия немски колонисти… Но вие побързайте да се запознаете; ако се вярва на английските вестници, нашият флот, ако не днес, утре ще отплава от Севастопол.

— Да, и при нас говорят — каза Лихачов, като напразно се стараеше да навие своите едва забележими мустаци. — Но нали войната още не е обявена, пък изобщо могат да не я обявят. Толкова отдавна приказват за война, а слуховете не се оправдават. Жалко! Бихме дали добър урок не само на турците, но и на англичаните.

— За турците няма да споря, те са лоши моряци — вметна графът. — Но с англичаните аз не бих ви пожелал да се срещнете.

— Вие сте известен англофил, графе. Ето да вземем дори нашия Владимир Алексеевич, който е толкова строг и към нас, и към самия себе си, а наскоро го чух да изказва резки забележки за английския флот.

— Не знам… Аз ходя у Корнилови едва ли не всеки ден и неведнъж съм чувал от адмирала думите: „Неуважението към врага доказва неуважение към самия себе си.“ Тези думи нямаше да е лошо да се помнят от мнозинството наши млади офицери.

— Как да ви кажа — смутено отвърна Лихачов. — Разбира се, англичаните са отлични моряци, но повярвайте — и ние няма да посрамим руската земя… Ах, вижте каква хубавица! — изведнъж каза той, абсолютно забравяйки темата на разговора, така го порази дамата, която вървеше под ръка с един артилерийски офицер.

— Това е Хлапонина под ръка с мъжа си. Младоженци са, карат медения си месец. Донякъде сме познати — каза Татишчев, докосвайки с ръка фуражката си при приближаването на офицера. Дамата се поклони и се усмихна. — Той, разправят, скоро ще получи батарея — добави графът, когато щастливата двойка се отдалечи. — Способен офицер!

— Какъв щастливец сте вие, колко познати имате и все хубави дами и девойки. Та запознайте ме поне с тези Минденови, иначе наистина ще погина тука от скука…