Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (89)

I

Страшните събития вървяха по реда си, а наред с тях течеше и обикновеният делничен живот — стотици и хиляди малки драми се разиграваха точно така, както и в мирно време.

В първите дни, след като скъса с дъщеря си, капитан Спицин се държеше. Вече неведнъж се беше случвало дъщеря му да избяга от дома за ден-два и да пренощува у познати, когато се скараше с него, но сега минаваха дни, седмици, месеци — за Леля не се чуваше нищо. Съвсем случайно благодарение на наивната бъбривост на Лихачов капитанът узна, че дъщеря му живее при акушерката. Той й написа писмо, в което я канеше да се върне, но Леля не прие поканата.

Капитанът бе оскърбен до дъното на душата си и реши да забрави името на дъщеря си. Но това бе лесно да се каже, но не и да се изпълни. По цели дни капитанът прекарваше в своята „каюта“, навел побелялата си глава, и мислеше за дъщеря си. Рядко излизаше от къщи, оглеждаше градината, броеше попадналите там снаряди, и се катереше по тавана и на покрива, за да следи състоянието на своето импровизирано укрепление. Капитанът особено се зарадва на редута, построен от селенгинци, тъй като сега неговият дом от едната си страна бе прикрит от неприятелските изстрели.

Още по-рядко капитанът отиваше в библиотеката да чете вестници. Голяма част от новините научаваше от Иван, друга от посещаващите го познати, с които водеше дълги спорове и беседи. Капитанът имаше доста верен поглед към нещата. Той предварително предсказа несполуката на начинанието срещу Евпатория. Когато научи подробностите по това дело — то стана още преди нощното сражение на редута — капитанът рязко осъди генерала, замислил тази експедиция. Този генерал беше Хрулев^[1] (поради сходството на фамилиите не трябва да се бърка с Хрушчов, още повече че те съвсем не си приличаха).

Веднъж след дълги отлагания, капитанът отново посети библиотеката, не толкова, за да чете вестници, колкото от желание да срещне някого от познатите си.

Макар да бе разположена на възвишението, библиотеката ни най-малко не бе пострадала от неприятелските изстрели, въпреки че бомбите често се пръскаха под прозорците в градината.

Беше време, когато капитанът обичаше морската библиотека като своя собствена. Моряците не жалеха средства за създаването на това книгохранилище: в полза на библиотеката те внасяха по два процента от заплатата си.

Като се изкачи по мраморната стълба с бронзови парапети, капитанът влезе в стаята, където върху маса от червено дърво бе поставен модел на корабен скелет, а по стените висяха английски гравюри с изобразени на тях морски сражения.

Като мина в друга стая с модел на цял кораб и шкафове за книги с чудесни огледални стъкла, капитанът видя, че в шкафовете вече няма книги и от пазача научи, че са ги сложили в сандъци, за да ги изпратят в Николаев.

— Какво става, братле? Нима се каните да предадете Севастопол? — с досада попита капитанът.

— Съвсем не, Виктор Иванович! — отвърна пазачът, матрос от запаса, стар познат на капитана. — Как може да го дадем! Самите тук ще умрем, но няма да го предадем.

— Така, я!

Капитанът влезе в последната стая — читалнята. Насред стаята имаше две маси и върху тях постоянно лежаха шестдесет и шест списания и вестници на различни езици. Мебелите от ценно червено дърво бяха изящни и спокойни. По средата на стената срещу вратата бе направена желязна камина.

Приятно и уютно бе да се седи и чете в тази стая, макар наоколо да се чуваше нетърпимият шум от канонадата, особено от трети бастион и често се случваше стъклата да се пръскат и със звън да падат на земята.

В читалнята седяха четирима души; един цивилен, един армеец и двама флотски офицери, единият от които се оказа приятел на капитана. Те се разприказваха и като видяха, че пречат на останалите, излязоха към малкия булевард.

Беше пет часът вечерта. От средата на февруари започнаха топли дни и този ден по случай хубавото време на булеварда свиреше военна музика, разхождаха се офицери, юнкери, матроси и войници; дори се виждаха няколко дами и госпожици с ярки шапки и наметки, отдавна излезли от мода в Петербург. По по-ниските пътеки на редките алеи, засадени с акации, бродеха двойки. Ето юнкер под ръка с млада госпожица, те разпалено разговарят и може би се обясняват в любов; а ето и още една двойка, дамата е облечена с подчертано изящество, което тутакси я отличава от провинциалистките. Това е княгиня Бетси под ръка с адютант Дашков. Княгинята се е поспречкала с граф Татишчев и нарочно се разхожда с адютанта, за да възбуди ревността на графа; графът ще научи за разходката от оставената му бележка. Сам си е виновен — тя го помоли да дойде с нея да се разходи, а той й отговори остро.

Княгинята разговаря с Дашков за политика, за това, че ако се съди по писмата, които тя получава, в двора са твърде недоволни от княз Меншиков, особено от евпаторийското дело.

— Да, това бе колосална глупост — отбеляза Дашков. — Хрулев несъмнено е безумно храбър човек и добър тактик, но е лош стратег. Ние можехме да превземем Евпатория своевременно, но не вече, когато съюзниците се оказаха там и разположиха едва ли не с двадесетхилядна войска.

Дашков искаше да продължи, но неочаквано дотича камериерът на графа с бележка. Княгинята я прочете, посмути се и помоли Дашков да я изпрати до дома. Графът й пишеше, че поради понесените загуби сред артилеристите на четвърти бастион извиквали желаещи да служат там; той също изявил желание и тази вечер окончателно се преселва на бастиона.

Капитанът от запаса известно време още се разхожда в градината, после се запъти към една фрегата да навести приятелите си, но не беше успял да стигне и до кея, когато срещна капитан Зорин, който вървеше с угрижен вид.

— Какво има? — попита Спицин.

— Знаете ли, при нас започва някаква какофония. Чухте ли, че на светлейшия са заповядали да подаде оставка и на негово място идва Горчаков?

— Как? Какво? Е, представям си. Сега ще тръгне още по-добре! И вашият Меншиков си го биваше, но Горчаков показа колко го бива на Дунава! Представям си какви ще ги забърка тук!

— Официално това още не е потвърдено и аз ви го казвам под секрет. Казват, Меншиков получил от престолонаследника твърде гневен рескрипт за евпаторийското дело. В главната квартира е абсолютна суматоха. На мен днес ми се случи да ида при Меншиков по работа. Старецът още е болен, но се държи и си дава вид, че нищо не се е случило, а си личи, че е опечален и очаква участта си. А ако погледнем честно, в какво е виновен светлейшият? На него от Петербург му изпращат заповед след заповед, ако щеш пръсни се, но превземи Евпатория и той взе, че изпрати Хрулев, един от най-храбрите генерали, а пък Хрулев какви глупости извърши само: да постави най-отпред гръцките волонтиери и донските казаци. Волонтиерите са храбър народ, но са ги предвождали неразумно, като на заколение.

Спицин поговори още малко със Зорин и тръгна към фрегатата, където гостоприемните стопани го нагостиха славно и го оставиха да пренощува.

 

 

Два дни преди описания разговор княз Меншиков, смазан физически и нравствено, мрачен повече от всякога, седеше в кабинета си в Инженерния дом — там имаше квартира от две стаи — и разговаряше с Панаев, като се оплакваше от всички и от всичко. Напоследък ролята на княза, макар и назначен за главнокомандуващ, се сведе почти до нула. Докато беше жив Корнилов, който понякога действуваше от името на Меншиков, докато бяха възможни битки от рода на успешното балаклавско начинание, силата на нашето оръжие се разпростираше и върху светлейшия, но сега беше твърде ясно, че той е почти такава нула, каквато и старецът Кизмер^[2], комендантът на Севастопол, който казваше за себе си, че е пазач на арестанти, а сега е лишен и от тази длъжност, тъй като арестантите са пуснати на свобода.

— Няма хора, никой нищо не разбира — сякаш на себе си каза Меншиков.

— Ах, ваша светлост — каза Панаев, като се мъчеше да развесели княза, — чухте ли какъв куриоз се случил наскоро с един от нашите генерали, не ми е удобно да го назова, но ваша светлост ще се досети? На мен един флотски ми разказа.

— А какво именно?

— Ами ето какво: намислил генералът, побелял почтен старик — той може да мине за баща на ваша светлост, — намислил да покаже, че и той разбира това-онова от морско дело. И какво? Давай да приема сигнали от телеграфа. Дават му сигнал: показаха се неприятелски кораби на зюд от SO^[3], а той поради сходството приел това за цифрата 50 и така го предал. Естествено, на пристанището настанала страшна паника. Казвам му аз на флотския: „Но господин лейтенант, та генералът е постъпил като вятърничава блондинка…“.

— Вятърничава блондинка! Ха! Ха! Ха! Наистина, братле, езикът ти е по-остър от моя. Ха! Ха! Ха! Вятърничава блондинка! Ха! Ха! Ха!

Отдавна така не беше се смял мрачният княз и Панаев остана много доволен.

Малко след това князът каза със сериозен, но вече не мрачен тон.

— Знаеш ли, братле, ще ти съобщя една новина. Мисля, че тези дни предстои височайше разпореждане, според което вместо мен ще назначат друг.

— Не може да бъде, ваша светлост! Нима някой може да ви замени?!

— А княз Михаил Дмитриевич? При него работите ще тръгнат по-добре от нашите. Той все пак има организирана армия, а при нас е всякаква сбирщина.

— Но, ваша светлост, без вас ние ще трябва да оставим Севастопол!

— Защо?

— Защото, ваша светлост, името на княз Горчаков не внушава на неприятеля страх. В алминския бой англичаните, като знаеха, че срещу тях е Горчаков и вземайки Пьотър Дмитриевич за Михаил Дмитриевич, настъпваха срещу нас упорито. У тях се е създало мнение: където е княз Горчаков, там боят не е страшен.

— Не знам защо англичаните са си съставили такова мнение за Горчаков. На младини Горчаков беше храбър офицер и нерядко смел предводител на доброволци… Та ти не би ли желал тук да дойде Горчаков?

— Съвсем не, ваша светлост. Пък и княз Горчаков няма да се съгласи. Как ще се оправи тук един нов човек? На него всичко ще му е непознато.

— Аз пък мисля обратното — каза Меншиков. — Той ще бъде доволен от назначението.

Влезе камериерът на княза Разуваев; старецът много бе отслабнал и постоянно кашляше.

— Ваша светлост, пристигнаха генерал-интендантът господин Затлер и генерал-майор Бахтин.

— Покани ги.

— Генерал Затлер е тук, а генерал Бахтин е още в Дунавка, само е изпратил напред куриер.

— Е, нека седи там. Слушай, Панаев, ти помниш ли Бахтин? — вицедиректорът на комисариатския департамент? Не разбирам за какъв дявол са го изпратили тук! Какво да го правя? Стар е, глупав, малко знае и е толкова дебел, че няма да се побере в моята колибка. Дали да не пратя да го срещне куриера и да го отпрати да си върви?

— Ваша светлост — реши да се намеси Панаев, — да не се разсърдят от Петербург?

— Нека да се сърдят! То е същото, както ми пращат и куриерите. Аз винаги ги препращам на Камовски^[4], за да ги нагости. Него го бива по тази част, размеква се от любезности: „Ах, вие сте огладнели от пътя, ах, как навреме дойдохте!“ — истински дипломат… А то иначе пратеникът ще каже, че армията умира от глад. Изпратиха ни и милосърдни сестри. Знаех си аз, че тези сестри ще бъдат главните проводници на клюки. Представям си какво пишат за мен на близките си в Петербург! Жените навсякъде са еднакви… Без да познават същността на нещата, мимолетно подхващат всяка глупост, правят от мухата слон, пишат в Петербург на клюкарките, а те бият камбаната и става каквото става! Женските езици са по-дълги и по-остри от нашите. Ах, да, забравих: покани Затлер тук.

Панаев се отдалечи и в кабинета влезе генерал с умна и наглед добродушна физиономия. Той държеше в ръцете си чанта, която сложи на масата, и извади оттам докладна записка, изпъстрена с цифри.

След първите приветствени думи Затлер помоли разрешение да прочете докладната. Той прочете няколко реда, но изведнъж Меншиков, който слушаше разсеяно, го прекъсна с въпрос:

— Къде служехте по-рано?

— Преди да ме назначат през 1846 година генерал-провиантмайстер, служех в артилерията.

Меншиков се впусна в разпит, който нямаше нищо общо с работата. Затлер отговаряше, доколкото можеше, но на края каза:

— Ще заповядате ли да прочета докладната?

— Да, четете.

Като послуша няколко реда, Меншиков неочаквано попита:

— Нали вие дойдохте в армията от Варшава?

— От Варшава.

— Жив ли е още граф Ожаровски?

— Не зная, струва ми се…

— Името на Ожаровски — каза Меншиков — ми напомня едно обстоятелство от кампанията през 1813 година. По онова време аз се числях към свитата на княз Волконски. След Кулманското сражение императорът ме изпрати да огледам позицията на нашия гвардейски полк. Върнах се с доклад. „Не е вярно — каза императорът, — полковете не са разположени така… — Ваше величество, аз самият видях. — Как така, Ожаровски ми доложи друго! Да се извика Ожаровски.“ Той призна, че самият не е ходил, а е предал каквото са му казали другите. Ето как понякога се изпълняват заповедите.

Мълчание.

Като помълча малко, Затлер попита:

— Ще заповядате ли да чета?

— Четете, четете!

След като свърши да чете, Меншиков му благодари.

— Значи, ваша светлост, вие утвърждавате моя доклад? — попита Затлер и лицето му грейна.

— Утвърждавам и абсолютно споделям вашите възгледи.

Меншиков говори със Затлер още на тема, че няма хора. Генерал Семякин не чува, Герсеванов^[5] нищо не разбира и така нататък.

Затлер напусна княза доста доволен. Той страшно се боеше за този доклад, тъй като знаеше, че вследствие мошеничествата на доставчика Цукерман и на своите собствени подчинени са се стопили седемстотин хиляди служебни пари. Но Меншиков утвърди доклада, без да вникне в съдържанието му и значи работата се потули, тъй като никой няма да започне тепърва да проверява.