Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (51)

XXXIV

В пет часа сутринта мичман Лихачов бе както обикновено вече в каюткомпанията, тоест в големия салон на кораба „Три светители“, където отиде от своята офицерска каюта. После той се отби и в кухнята и поиска вряла вода за чай. Матросите, които шетаха, имаха намръщени, сърдити лица, а старият Прокофич гледаше като същински звяр. Корабът „Три светители“ бе един от обречените на гибел и матросите изпитваха същото, което изпитва човек, когато заедно със семейството му го изгонят от дома, за да разрушат до основи родното гнездо. На Лихачов му се стори дори, че матросите гледат на него и на другите офицери със злоба и подозрителност. Той самият също се чувствуваше много зле душевно. Всичките му мечти за блестящо поприще на морска служба, изглежда, се разбиваха на пух и прах. На брега той трябва да се превърне в прост пехотинец, едва ли не в гарнизонен войник. И защо именно техния кораб са избрали? Нима не може да се определи за потапяне някой друг? Беше му досадно и обидно.

Навярно и другите офицери споделяха мислите на Лихачов. Един от тях се обърна към другарите си и каза:

— Господа, аз предлагам да изпратим при Корнилов депутация. Ние трябва да му заявим, че го молим да не привежда в изпълнение тази мярка.

Мнозина го подкрепиха и изявиха желание да бъдат депутати, помолиха разрешение от капитана, но той им каза, че не желае да има нищо общо с тази работа и си умива ръцете; и въпреки това не се съгласи да изпрати депутация.

— На него му е добре, вероятно ще го назначат командир на друг кораб, а с нас какво ще стане? — каза един от офицерите.

— Никога няма да повярвам, че Корнилов е написал тази заповед по своя воля, доброволно — каза друг.

Матросите не говореха нищо за готвещото се събитие, те само ругаеха по-сърдито от обикновено. Някои съвсем се бяха оклюмали.

На батарейната палуба, около кухненската печка, или по морски камбуз сновяха матроси в памучни куртки и просто по ризи и подаваха на офицерите вряла вода за чай. Двете котки, постоянни обитателки на кухнята, научени от матросите да ходят на два крака, умилно мъркаха в очакване да им хвърлят нещо, но този път никой не им обръщаше внимание. Само Прокофич погали едната от тях и промърмори под носа си:

— Да, братле Машка, нас с тебе, значи, ни изритват от тука…

Като се помота и помърмори, Прокофич се запъти към корабната църква, тоест една малка каюта с иконостас. Той коленичи и дълго се моли. Встрани от иконостаса, в ъгъла, имаше икона, която матросите смятаха за чудотворна и се обръщаха към нея за помощ в случай на зъбобол, ревматизъм и други напасти. Пред тази икона се кланяше доземи старият матрос и искрено молеше светителя да се застъпи за родния кораб. В чудодейната сила на иконата вярваха дори двамата матроси евреи. Тук му е мястото да кажем, че изобщо националният състав на екипажа бе най-разнообразен: имаше и арменци, и гърци, и дори цигани, но всички бяха проникнати от един общ дух.

Слънцето вече се издигаше над хоризонта, духна ветрец и в залива се появи вълнение, корабите лекичко се поклащаха; отраженията на слънчевите лъчи блестяха като златни искрици. Лихачов излезе на горната палуба да подиша свеж морски въздух. Той не се молеше като стария Прокофич, но изпитваше някакво особено, почти благоговейно чувство, сякаш очакваше смъртта на горещо любим човек. Той вече бе успял да свикне и се сроди с кораба и с неговите обитатели: болеше го от мисълта, че по най-безжалостен начин ще сринат родното гнездо. Но ето че се чу свирката на боцмана. Матросите се засуетиха. Заповядано бе да спуснат брамстенгите и да отвържат платната. Лихачов побърза да отиде, където му бе наредено да бъде. Виждаше се, че и на другите кораби закипя работа. Започнаха да спускат гребните съдове, два парахода сновяха вече на рейда, превозвайки от осъдените на смърт кораби разни необходими неща на брега. Още не бе заповядано да свалят оръдията, още повече че край брега изведнъж се показаха два неприятелски парахода и можеше да се очаква, че неприятелят ще се появи с целия си флот още преди да са потопени корабите. Но неприятелските параходи скоро си отидоха и други не се появиха. Вестта за предполагаемото потапяне на корабите се разнесе и в Севастопол — и по двата бряга на рейда, на северния и на графския кей, вече се насъбраха любопитни, но им омръзна да чакат и повечето се разотидоха.

В шест часа вечерта Корнилов излезе на площадката на библиотеката. Придружаваше го един от неговите флаг-офицери Жандр^[1] и неколцина матроси. Корнилов отново беше ходил в двореца да убеждава княза поне да отложи потапянето на корабите и да се реши на тази мярка само в случай, ако се окаже несъмнено, че неприятелят има намерение да атакува едновременно откъм север и откъм пристанището. Меншиков отговори сухо: „На мен са ми нужни вашите матроси за защитата на града, който аз и моята армия изоставяме с цел да извърша известното ви флангово движение. Възлагам ви защитата на северната част на града, а на Нахимов предавам отбраната на южната.“

Корнилов излезе на площадката тъжен и замислен, но като събра сили, каза: „Да се вдигне флагът!“ Над града се развя руският национален флаг. На рейда тутакси забелязаха този сигнал, означаващ: „Да се потопят корабите.“

Корнилов постоя още минута, слезе долу и се отправи към кораба „Ростислав“, където бе уговорено да се съберат командирите на обречените на жертва кораби. Когато Корнилов пристигна, командирите бяха в пълен сбор.

— Откарайте на брега всичко, което може да се откара тази вечер и през нощта — каза той. — Утре сутринта отсечете мачтите и потопете корабите.

Той не можа да продължи, заповяда да му дадат лодка и забърза за дома. В квартирата на Корнилов се бяха събрали няколко делегати от различни кораби, сред тях беше Лихачов и други такива младежи, но имаше и стари, заслужили моряци. Един от старците пристъпи напред и с пресекващ от вълнение глас каза:

— Владимир Алексеевич, ние дойдохме при вас не като при началник, а просто като при русин, уважаван и смея да кажа, обичан от всички нас. Нима няма възможност да се предотврати ударът, заплашващ нашето моряшко звание! Защитете ни, спасете ни! Какво ще кажат в града?! Какво впечатление ще направи на всички севастополци вестта за нашето самопотопяване?! Закрилнико наш, спаси ни! Ние сме готови да загинем, но от ръцете на врага, а не от своите! Та това е самоубийство! Все едно че нас ни потапят заедно с корабите!

— Трябва да се покорим на необходимостта — с мъка каза Корнилов. — Аз самият споделям вашето мнение, капитане, но тук аз не съм главният началник, нищо не мога да направя. При това зная, че и на сушата ние можем да бъдем полезни според силите и способностите си. Да не униваме. Работа за нас навсякъде ще се намери. Градът вижда в нас своите главни защитници и ние сме длъжни да оправдаем всеобщото доверие, макар че ще ни се наложи да действуваме в необичайна за нас стихия… Отивайте, приятели, на своите кораби, отслужете за тях последната служба… Там за вас все още ще се намери работа…

Корнилов чувствуваше, че говори против собствените си убеждения, че утешава не толкова другите, колкото самия себе си, но той смяташе за необходимо да говори така: по-добре да измени на убеждението си, отколкото да покаже, че е паднал духом. Да се бори с Меншиков Корнилов не можеше, оставаше му да бъде полезен в границите на възможното.

Навели глави, делегатите си отидоха: те разбраха, че няма никаква надежда.

„Приятели ни нарече!“ — с гордост си мислеха младите офицери.