Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (83)

VIII

В едно затънтено кътче на корабния квартал се намираше къщичката, собственост на парализираната старица Фоминишна. Тя вече беше над седемдесетте. В къщичката, която имаше само две стаи и кухня, в душна, тясна стаичка се помещаваше акушерката Ирина Петровна и с нея живееше Леля от деня, когато бе напуснала бащиния си дом.

Когато Леля напусна баща си, тя се отби при акушерката и като не я завари у дома, остави при нея вързопа с нещата си и се запъти към хотела на Томас. Графът също го нямаше. Тя поиска от камериера Матвей, който подозрително я огледа от главата до петите, перо, мастило и хартия, влезе в стаята на графа и му написа писмо, пълно с любов, в което го молеше да я приеме при себе си, тъй като баща й я е изгонил. Като не получи отговор и разтревожена за графа, Леля дойде втори път вечерта. Матвей и връчи бележка с лаконично съдържание: „Това е невъзможно, вие ще погубите и себе си, и мен! Баща ви се е поувлякъл, но ще ви прости.“

Леля му написа второ писмо, в което го уведомяваше, че за нищо на света няма да се върне при баща си. На това писмо също не получи веднага отговор, а след няколко дни някакъв казак й донесе пакет, в който намери писмо и пари. Писмото беше със следното съдържание: „Ако баща ви решително се отказва от вас, аз съм принуден да ви подкрепя материално; но за вашите планове не може да става и дума, тъй като аз никога не съм ви обичал и не ви обичам толкова, че да пожертвувам за вас цялото си бъдеще.“

Леля, естествено, върна парите на притежателя им, нейният отговор на писмото на графа вече цитирахме по-горе.

Оттогава Леля окончателно се примири с живота в бордейчето; само я гризеше мисълта, че е тежко бреме за приютилата я акушерка. Едва сега тя си спомни за старата бавачка. Тя направи справка и научи, че бавачката й още е жива и не само това, ами живее тук, в Корабния квартал, в къщичката на сина си, матроса Фьодор, който подобно на знаменития Пьотър Кошка^[1], се славеше с ловкостта, с която се промъкваше до неприятелските предни линии. Старицата имаше парици, но пияницата-син често ги пропиваше и тя ги скътваше тайно от него. Сега бавачката даде на Леля в заем от своите спестявания такава сума, че осигури издръжката й почти до юли, когато по предвижданията на акушерката Леля трябваше да роди.

Животът на Леля течеше скучно и еднообразно, както и досега, с тая разлика, че сега тя живееше в бедност и сред нищета и никъде не се показваше, намирайки се изключително в компанията на акушерката, бавачката и парализираната старица — стопанката на къщичката и нейната дъщеря, набожна стара мома, която мечтаеше да постъпи в манастир, но кой знае защо все отлагаше изпълнението на това си намерение.

Така прекарваше Леля дните и нощите в компанията на вечно невъзмутимата Ирина Петровна, около четиридесетгодишна жена, която в очакване да я извикат при някоя матроска жена-родилка, по цели дни седеше край малкото прозорче, което слабо осветяваше задушната стаичка, и плетеше чорапи или шиеше дрешки за бъдещото дете на Леля.

— Ирина Петровна, та това са кукленски ризки — понякога ще каже Леля. — Нима бебето ще е толкова малко?

И чувство на умиление проникваше в душата й при мисълта за това мъничко бъдещо същество. Леля дори забрави срама си и започна да се примирява с положението си.

Но имаше минути, когато червенина заливаше хлътналите й отслабнали бузи, когато тя проклинаше и себе си, и графа, и баща си, и дори съвсем невинното, още не появило се на бял свят същество. Леля плачеше, мяташе се в постелята си, измъчваше я безсъница, или напротив — лягаше да спи още през деня.

— А вие напразно лежите, трябва повечко да ходите — ще й каже невъзмутимата Ирина Петровна.

Леля се преструва на заспала и от нямане какво да прави се ослушва да чуе какво става зад тънката дървена преграда, отделяща тяхната стая от помещенията на хазайката.

Парализираната Фоминишна обикновено лежи на кревата, където прекарва не само дните, но и нощите и се кара с дъщеря си. Фоминишна е от полуобразованите, тя е вдовица на дякон.

— Знам аз — фъфли старицата, — знам какво ти се иска. Ти ще се радваш да ме погребеш… А аз ей тъй, напук, няма да умра! Ще живея, разбираш ли, ще живея! Ей тъй, не искам да умра и толкоз…

— Ти какво пак си се захванала с мен, маминко? — озъбва се дъщеря й. — Че аз да не би нещо да ви казвам?

— Аз на теб ти казвам, а ти си длъжна да ме слушаш! Знам, че съм ти трън в очите! Докато съм жива, ти не можеш да си водиш любовници у дома… В манастир се каниш, а на ума ти само мръсотии! С кого стоя днес край входа?…

Леля не можеше повече да слуша. Тя се обърна с гръб към стената и отвори очи: Ирина Петровна все плетеше чорапи.

— Ирина Петровна! На мен ми се плаче, иска ми се да ревна!

— Ами ревете — с обичайния си невъзмутим тон отговаря Ирина Петровна.

— Ирина Петровна, искам да го видя, не мога повече така! Ще умра от мъка. Ами ако е убит?

— Ако е убит, ще го погребат. Вие самата го наричате негодник. Значи един негодник по-малко ще остане на света.

— Ирина Петровна, майчице, скъпа, какво да правя, като още го обичам!

— Е, хайде, избийте си от главата цялата тази дивотия! Вие за себе си, за бъдещото дете трябва да помислите, а не да се занимавате с глупости!

— Ирина Петровна, драга, лесно ви е да говорите! Вие сигурно винаги сте смятали любовта за глупост!… Навярно никога не сте била влюбена.

— А защо мислите така, вятърничаво момиче? Като ме гледате, че съм вече към петдесетте, мислите, че никога не съм била млада, така ли?

Непривични за слуха ноти зазвучаха в думите на Ирина Петровна. Леля скочи, както си беше полуоблечена, и се хвърли да целува акушерката.

— Душице, простете ми, толкова съм глупава! Душице, разкажете кого сте обичали? Толкова е интересно…

Ирина Петровна дълго отказваше, но Леля настояваше и тя най на края разказа обикновената история на своята любов.

Тя била дъщеря на доста виден провинциален чиновник. В нея се влюбил млад човек, подчинен на баща й — скромен, тих, работлив, беден, без пукната пара настрани. Като научил за това, баща й страшно се разгневил, прогонил нейния възлюбен от дома си и освен това го уволнил. От отчаяние младежът се пропил, съвсем залинял, шляел се по кръчмите; на края се побъркал от пиянство и умрял в болницата. Краят на тази житейска повест се оказа далеч не поетичен, но Леля бе дълбоко потресена не толкова от съдбата на неизвестния й младеж, колкото от вълнението, което овладя Ирина Петровна, когато тя, след толкова години, говореше за любимия човек. От този ден Леля гледаше на Ирина Петровна със съвсем други очи.

— И оттогава никога никого ли не сте обичали? — попита Леля.

— Никога, никого. Останах вярна на паметта на Дмитрий… Искате ли да ви покажа медальон с негови коси — той имаше чудесни кестеняви коси.

Ирина Петровна извади една кутия, първото нещо, което се спусна да спасява по време на пожара, обхванал къщичката, където живееше преди, и показа медальона на Леля.

Съчувствието към чуждата, макар и отдавнашна мъка, за минута отвлече Леля от нейните собствени терзания. Тя се почувствува някак по-добре и дори по настояването на Ирина Петровна се облече топло и излезе да се поразходи.

Беше минус пет градуса и имаше сняг, какъвто отдавна не бяха виждали в Севастопол. Поради суровата зима обсадните работи на съюзниците вървяха доста вяло и този ден престрелката бе съвсем незначителна; усърдно громяха само все този четвърти бастион, а в корабния квартал рядко прелитаха снаряди.

Като вървеше по кривата тясна улица, застроена с моряшки къщи, много от които пострадаха още през първата бомбардировка, Леля видя две групи матроски момченца и момиченца, очевидно два враждуващи лагера, които водеха помежду си отчаяна борба със снежни топки. Топките навярно представляваха снаряди. Леля се спря по-надалеч, като се страхуваше да не би да я улучи някой от тези снаряди. Изведнъж тя чу нещо като слаб взрив; едно от момченцата падна, крещейки с цяло гърло, другите се спуснаха към него с викове:

— Егорка, Егорка е ранен!

В това време минаващият оттам флотски офицер им кресна:

— Ах, вие негодници! Измислили с какво да се забавляват!

Децата бързо се разпръснаха, включително и Егорка, чиито ръце бяха в кръв. Оказа се, че момченцата се изхитрили да напълнят снежната топка с барут, който запалили с помощта на фитил. Импровизираната бомба избухнала и замръзналите късчета сняг ранили момчето.

— Кого виждам? — разнесе се звучният глас на флотския офицер. — Това вие ли сте, Леля?

— Серьожа Лихачов! — възкликна Леля.

— Братовчедке, как попаднахте тук? Нима баща ви се реши да остави дома си?

— Не, тук съм сама… Баща ми се страхуваше за мен и почти насила ме накара да живея тук.

— Но и тук съвсем не е безопасно. И при това да живеете в такава дупка? Защо не заминете за Николаев? Къде живеете сега? Аз толкова време не съм ви виждал! Знаете ли, за вас твърде много се интересува един мой нов познат, артилеристът Алексей Глебов, вие наскоро сте се запознали с него… Той е в една батарея с Татишчев. Молеше ме да науча къде сте. Днес, използвайки празничния ден, исках да се отбия у вас на Килен дере. А аз, както виждате, вече съм лейтенант. Сега при нас раздават чинове не по дни, а за часове! Наскоро императорът заповяда всеки месец, прекаран в Севастопол, да се смята за година — и ето аз вече съм лейтенант! Кажете, вие кореспондирате ли си с Минденови? От тях няма никаква вест. Глебов ме уверява, че чул тяхната фамилия в Симферопол…

Леля вървеше редом с Лихачов, слушайки неговите приказки. Нещо здраво, хубаво я лъхна. Тя отдавна не беше виждала никого от познатите си.

„Но как ще го приема у дома? — помисли си тя. — Току-виж се досети, макар по талията ми още никак да не личи.“

— Изпратете ме, аз искам да се отбия при моята стара бавачка — каза Леля. — Тя живее тук наблизо. Аз ще ви кажа моя адрес, само че мен трудно може да ме завари човек у дома, защото често ходя в болницата — излъга Леля. — Искам да свикна, може би ще се окажа годна за милосърдна сестра, макар да имам твърде припрян характер.

Като каза това, Леля се засрами от новата си лъжа и помисли; „Наистина, защо не опитам, вместо да тъгувам и да стоя със скръстени ръце? Но дали това няма да се отрази вредно на бебето? Трябва да попитам Ирина Петровна.“

Лихачов изпрати братовчедка си до една малка, полусрутена къщичка с разрушен от снаряд комин. Там живееше старата бавачка. Леля благодари на Лихачов и влезе вътре, без да покани братовчед й да я последва. Той се повъртя на едно място и като я попита на сбогуване за адреса й, отиде да обядва при един приятел, но и него не завари у дома му и тръгна към града, в хотела на Томас, където си поръча в ресторанта котлетчета. Банкетната зала бе претъпкана с народ, почти изключително офицери. Сервираха убийствено бавно. Лихачов видя на една отдалечена масичка Глебов старши и седна при него. На няколко крачки от тях на друга маса седяха адютантът Дашков и един друг адютант. Това бе някой си Гросу, числеше се към пристигналия наскоро в Севастопол представител на една от най-известните княжески фамилии в Русия.

— Представете си — разказваше Гросу, — днес князът получи поздравителна телеграма от Петербург от едно влиятелно лице. Чете: „Помни, приятелю Виктор, денят 20 декември.“ Князът се озадачи. Какво ли се е случило на 20 декември? Миналата година на този ден май не е имало нищо особено. На края си спомни, плесна се по челото и възкликна: „Ах, дявол да го вземе, спомних си! Та ние с него на този ден здравата си бяхме пийнали!“

Дашков се засмя, но си личеше, че се смее съвсем престорено, Гросу, противно на него, се тресеше от смях под впечатлението на собствения си разказ.

Глебов и Лихачов говореха за съвсем други неща.

— Какво става при вас на четвърти бастион? — попита Глебов.

— Нищо… Преди беше непроходима кал, а сега вече от няколко дни ту е сняг, ту е студ. Все пак малко поизсъхна. Вчера при нас отново дойде беглец. Преди се предаваха повечето немци, насила завербувани във Франция, а сега започнаха да бягат и англичани, впрочем повечето ирландци. Вчерашният ирландец разказваше: „Нашите лордове след сражението край Бурлюк (те така наричат алминската битка) ни обещаха, че на следващата неделя ще нощуваме в Севастопол, а сега нощуват тук само ония, които доброволно ви се предадат.“ Оплакваше се, че лошо ги хранят, а от студа няма къде да се дянат. Техният лагер много е пострадал от ноемврийската буря: разправя, че едва ли не всичките им палатки ги отнесло и потънали повече кораби, отколкото мислехме ние. Разправя също, че желаещите да преминат на страната на русите са твърде много, но им е трудно да се измъкнат от своя лагер — наоколо е заградено и патрулира строг караул.

— Да — замислено каза Глебов. — Наполеон III ще се разкайва за своето безумие… Много народ ще остави костите си тук, преди ние да им отстъпим Севастопол!

— Мислите ли, че те някога ще превземат Севастопол? — попита Лихачов. — Аз дори не допускам такава мисъл.

— И аз не допускам — каза Глебов, — но ето какво ми е противно. — Той тикна пръст в лежащия пред него вестник. — Добре им е на нашите господа патриоти да крещят там, в Петербург. Ах, тъкмо ще ви разкажа един куриоз. Наскоро бях на обяд у генерал Семякин^[2], той е добър познат на баща ми и ме покани. Знаете ли, след балаклавския бой той е почти оглушал — контузен е в главата — но е станал още по-разговорлив отпреди. По време на обяда генералът разказа как някакъв търговец му изпратил подарък руска полушубка, на която имало избродиран надпис: „На храбрия герой и генерал Семякин от търговеца и кавалера еди-кой си.“ След обяда генералът ни показа полушубката и каза „Ето, да имаше повече такива веществени доказателства за проява на признателност, господа, това поне е годно за зимата, а то пращат дявол знае какво!“ — и назова няколко глупави подаръци. След това продължи: „Искате ли, господа, да ви покажа какъв палячо ме е изобразил един мой добър приятел?“ — И ни показа картина, на която художникът бе изобразил генерала в балаклавската битка със сабя между зъбите. — „От рождение, каза, аз така не съм яздил.“

В това време Дашков и молдованинът Гросу продължаваха своя разговор за симферополските феи.

— Княз Виктор ходатайствуваше светлейшият да му разреши да дадат екипажи, за да докараме някои от тези птички тук — каза Гросу. — Аз като завеждащ транспортната част предложих услугите си. Светлейшият отначало се противеше, но после се съгласи, че на офицерите е необходимо известно развлечение. Аз, знаете ли, съм майстор по намирането на тази стока.

Дашков слушаше от любопитство, но с отвращение мислеше:

„Нима този… носи мундира на руски офицер и дори се числи към свитата на такъв мил, светски човек, какъвто е княз Виктор, всеобщия любимец?“

— Да, друже, мен за всичко ме бива, ненапразно някога служех за особени поръчения… — нахално се хвалеше Гросу. — A propos, вие виждали ли сте предишната любовница на граф Татишчев?

Като чу името на своя колега, Глебов нададе ухо.

— Не, та нали съм отскоро тук. Графът, разправят, в Петербург поддържал връзки и с княгиня Белска… Това му подхожда. Аз съм поизостанал от петербургските клюки…

— Ах, това е цяла история… А сега, знаете ли, тук при графа живее някаква дама или девица. Помещава се в същия хотел и разправят, понякога дори идвала да обядва в общата зала… Та предишната не сте ли я виждали? Графът има отличен вкус за тези неща. Разправят, момичето било прелест, но скоро му омръзнала. Тя е дъщеря на капитана от запаса… как беше… струва ми се Спицин.

— Това е нахална и гнусна лъжа! — извика при тези думи Лихачов и скочи от мястото си. Глебов също стана, той беше побледнял.

— Господин лейтенант, аз нямам честта дори да ви познавам и се учудвам как смеете да ми досаждате с дързостите си — каза Гросу, без да става.

Личеше обаче, че доста се беше изплашил.

— Вие се осмелихте да оскърбите моя добра позната и дори роднина с гнусна клевета и на мен не ми остава друго, освен да ви нарека на всеослушание подлец.

Като видяха, че назрява скандал, офицерите, обядващи на отделните маси и на общата маса, се стълпиха на мястото на произшествието.

— Простете… Може би аз… съм сгрешил фамилията… Аз нямам честта… — безсмислено бръщолевеше Гросу.

— В такива неща грешки не стават и според мен все едно е кого сте оклеветили — на свой ред каза Глебов. — Аз напълно споделям мнението на господин лейтенанта, че постъпката ви е низка и подла и в друго време, ако не бяхме в обсада, пръв бих ви потърсил сметка. Но сега не съветвам и моя приятел да ви извика на бариерата… Не си струва…

— Господа, господа! — чуха се гласове от всички страни. — Престанете, какъв смисъл има да се карате! Хайде, изпийте заедно бутилка вино — и край! Може би наистина човекът да е сбъркал фамилията…

— Нали ви казвам: сигурно съм сгрешил… Простете, за бога — каза Гросу. — Нали грешката не е престъпление…

Той беше толкова жалък и смешен, че Лихачов, въпреки тържествеността на момента, едва не прихна. Кой знае как би свършила цялата тази история, но изведнъж от съседната стая, където също обядваха, се разнесе звън на счупено стъкло, след това изстрел, по-силен от пистолетен, отново звън и трясък. Всички се втурнаха натам, забравяйки за скандала.

В неголямата стая, където обядваха десетина офицери, бе неописуема суматоха. Двама офицери лежаха на пода, един седеше с окървавена глава, в която личеше оголен мозък. Раненият размахваше ръце и усилено драскаше раненото място. Димът от взрива още не беше се разсеял, в стената стърчеше парче от избухналата граната, друго парче бе пробило шкафа със съдовете; по пода се въргаляха счупени чинии. Това бе първият снаряд, попаднал в хотела. Съдържателят дотича и крайно смутен повтаряше:

— Повярвайте, господа, при мен това е първият случай, а при Шнайдер вече имаше три такива случая.

Изпратиха за доктор. Един от ранените офицери още там предаде богу дух.

Вече се смрачаваше и скоро се чу доста силна канонада.

„Отново се започва!“ — помисли си Лихачов и забърза към своя четвърти бастион, забравил за съществуването на нахалния адютант.

Четвърти бастион! Колко много неща се свързваха с тази дума в тогавашния севастополски живот. Всички знаеха, че да живееш на четвърти бастион — значи да си изложен на ежеминутна опасност да загинеш, или в краен случай да бъдеш осакатен. Но дълго живеещите там така бяха свикнали с обстановката, че не виждаха в живота си нищо особено и се оплакваха само от калта, студа и неудобството да живеят в ниските дупки, наречени блиндажи. Нерядко се случваше офицер, прекарал няколко месеца на бастионите, да потрепне, когато край него избухваше граната някъде в града. Когато другарите му изразяваха почуда, той обикновено отговаряше:

— Какво се учудвате? Естествено е, че трепнах от неочакваност: такава тишина — и изведнъж граната!

— Как не се страхувате на бастиона? Та там, разправят, понякога за една вечер падали по осемстотин заряда на една площадка.

— Там е друго: на бастиона ние познаваме всеки изстрел.

След това започваха обичайните разпитвания и неохотните отговори. На бастионите страдаха най-вече от скуката, особено флотските, несвикнали с еднообразния живот на сушата.