Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (22)

V

На север от Севастопол кримският бряг върви почти по права линия чак до Евпатория, малко татарско-караимско градче, където някога е имало крепост, разрушена от руските войски при завоюването на Крим; от тази крепост са оцелели само две врати и част от стените. Заливът е толкова плитък, че големи съдове не могат да доближат до брега, и освен това е отворен за ветровете.

В описваното от нас време в града, освен татарите и караимите живееха и няколко десетки руски чиновници със семействата си, няколкостотин руски занаятчии и освен това бе разквартируван „гарнизон“, състоящ се от хилавата команда на Тарутинския полк, под началството на майор Бродски, който изпълняваше длъжността комендант на крепостта — на свой ред крепостта също само „изпълняваше длъжността“. Майор Бродски бе честен човек, добър служител и на времето изпълнителен фронтовак, но не сваляше звезди от небето. Беше в дружески отношения с помешчиците от околността, обичаше да играе на карти, а понякога, спомняйки си дните на младостта, играеше комар, естествено, в компанията на благородни хора.

Независимо че Евпатория бе близо до полуевропейския град Севастопол, тук беше истинска глуха провинция, при това степна. Трябва да признаем, че Евпатория и с природните си условия — ниския бряг и намиращите се наблизо солени езера — по-скоро напомня Перекоп и Геническ, с една дума северните кримски степи, отколкото южния бряг на Крим.

В последните дни на август майор Бродски все още имаше смътна представа за това, което става в Севастопол. Той не бе получил нито от княз Меншиков, нито от когото и да било някакви сведения и инструкции и знаеше само, че Русия е обявила война на три държави. Подобно на повечето тогавашни руси, майорът беше напълно убеден, че ние ще ги разпердушиним и трите наведнъж. Тази увереност на хората особено нарасна през пролетта, след като съюзниците предприеха срамното бомбардиране на мирната Одеса.

За подвига на Шчеголев^[1], който със своята малка батарейка даде добър урок на дръзките неприятели, говореха всички.

В една августовска вечер майорът, облечен по домашному, с памучни панталони и без жилетка, седеше на терасата, т.е. върху плоския покрив на дома си, който се намираше близо до така наречената крепост, и бе построен в татарски стил. От терасата през клоните на белите акации, засадени наоколо, можеше да се види големият меден купол на красива джамия — паметник на татарското владичество, масивно здание с тесни, островърхи прозорци и две минарета. Впрочем майорът малко се интересуваше от гледката — той водеше оживен разговор със своя приятел доктор Едуард Иванович, дебел немец със златни очила и с червени, груби, месести ръце. Те разгорещено спореха. Във връзка с внезапното заболяване на началника на карантинното пристанище майорът изпълняваше и неговата длъжност. По тая причина именно възникна и спорът с доктора.

— Както искате го приемете, Едуард Иванович — каза майорът, — но вие съдите неправилно! Във военно време карантинните правила си остават в пълна сила и се прилагат към всички кораби — както към своите, така и към неприятелските, ако дойдат в пристанището.

— Вий какво такова разкайвате; аз нищо не разбира — пламенно го прекъсна немецът. — Как ето фъсмошно, какъв карантин, ако почнат бомбардират? Никаква холера морбус няма, а вий говорил карантин. Вий не медик, вий ништо не разбира. Ний трябва обяви карантин, а не вий.

— Медик ли съм или не съм, а тая работа, мой човек, не иска много ум… И защо толкова се палите, Едуард Иванович! Какво ви влиза в работата?

— Как какво влиза на мен в работа?! По-скоро това не ваша работа.

— Хич дори няма и да ви питат. Ще се разпоредя и край.

— Това ний ще видим кой прав! Вшера един търговец искал бие мене, фсе за тос карантин.

— Я стига сме се карали, Едуард Иванович, не искате ли по-добре да му ударим едни карти? Ще повикам жена си, пък и Вера Павловна ни е на гости — ще направим едно каре.

— Това с удофолстфие, а фсе пак карантин не трябва! Вий не знайте закон. А доктор носи цяла отгофорност!

— Хайде утре ще поговорим за карантината, а днес може и на карти да поиграем.

Примирието, макар временно, се състоя и се скрепи с това, че ескулапът — страстен картоиграч — си отиде у дома, спечелил две и половина рубли, колкото никога не беше получавал за визита при болен.

Вера Павловна Папалекси, бившата партньорка на доктора в тази игра, бе дебела, с квадратно лице, мургава, чернокоса, тук-там прошарена дама на около петдесет години, със зелена рокля и шапчица с лилави панделки. Бесарабка по произход, тя имаше малко именийце край Контуган, почти на самия бряг на морето, и друго, по-голямо, на река Кача. Неин съсед на първото имение бе богаташът Бенардаки, който идваше в Крим не по-рано от октомври, и бе предложил на мъжа на Вера Павловна да поеме длъжността главен управител. Сега, според думите на Вера Павловна, от много имения заминаваха за вътрешните губернии, самата тя се беше преместила в имението на Бенардаки, там бе по-спокойно.

— И моята Натали ужасно се страхува! Постоянно ме пита: „Какво ще стане, мамо, ако дойдат турците и ме вземат в плен?“

— Сигурно биха я взели, разбойниците — каза майорът. — Вашата Наташа е брюнетка и навярно биха я пратили подарък на султана.

— Какво говорите! Току-виж и аз започна да се страхувам. Кажете ми честно като пред бога, нали те не могат да дойдат при нас?

— Ще дойдат, непременно ще дойдат! — плашеше я майорът с твърдата увереност, че само се шегува.

— Слава богу, че продадох на един караим всичкото жито още на зелено… Ние все ще успеем да заминем, а виж с житото щяхме да закъсаме.

— Ех, нека пък да дойдат. Аз със своите инвалиди ще им дам да се разберат! — хвалеше се майорът.

Същата вечер едно началство посети Евпатория и увери жителите, че всичко това са глупости и няма да има никакъв десант. По случай пристигането на височайшата особа имаше илюминация с фойерверки. Особата остана в града няколко дни.