Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (57)

IV

В гористата и камениста местност между реките Белбек и Черна се движеха не само руските войски. На двадесети сутринта от Севастопол можеше да се види, че неприятелят се е спуснал в Белбекската долина, а на следващата сутрин съюзническата армия се насочи към Мекензиевия чифлик. Неприятелят също извършваше флангово движение. Съюзническите войски се движеха с голям труд с помощта на компаси, тъй като не знаеха нито пътя, нито разположението на руската армия. Храсталакът на места беше толкова гъст, че английските хусари, съставляващи авангарда, бяха принудени да яздят разпръснато. Английската пехота, която следваше хусарите, командувани от лорд Люкан, проявяваше нетърпение, тъй като запасите на вода бяха на привършване. Когато вече значително се приближиха до височините на Мекензиевия чифлик, в редовете на англичаните изведнъж се разнесе гневен ропот, ясно се чуваха думите: „Water! Water!“ (вода, вода!). Английският главнокомандуващ лорд Ръглан не чуваше тези викове, тъй като се беше отдалечил с щаба си малко встрани и се намери на хълма почти до самия Севастополски залив. От височината на хълма той ясно виждаше тъмносините води на голямото пристанище, виждаше се част от флота, великолепните докове и притаилите се като звяр в леговището си брегови батареи. Малко по отзад се виждаше северната част на града с нейната звездообразна крепост, а на юг, зад корабния квартал се бе разположил и самият Севастопол със своите улици, хълмове, светли здания и зелени куполи на църквите. Никъде не се забелязваше присъствието на руски войски. Лорд Ръглан окончателно реши да продължи своето флангово движение. Като задмина пехотата и артилерията и остави встрани заблудилите се из пътя английски хусари, лорд Ръглан със своята свита се насочи към Мекензиевия чифлик по един по-кратък път, въобразявайки си, че хусарите значително са го изпреварили. В далечината се виждаше гора. Генерал Ери помоли разрешение от Ръглан да отиде малко по-напред и да огледа какво става в гората, тъй като там се чуваше шум от колела и някакви възклицания. Няколко секунди след това генералът изведнъж спря коня си и без да каже нито дума, направи изразителен жест. И имаше защо: като прекоси малката горичка, Ери изведнъж съзря пощенския път и на пътя, на разстояние някакви си стотина крачки от себе си, забеляза руски обоз, и при него пехота в странни одеяния. Обозът беше спрял, руските войници (това бе черноморският резервен батальон) се бяха разположили на тревата. Мнозина очевидно сладко спяха. Ери се обърна назад и видя, че по петите му върви английската артилерия; шумът от колелата й в скоро време щеше да разбуди руските войници, които, прикривайки се зад храстите и дърветата, лесно биха могли да унищожат цялата артилерийска прислуга.

Лорд Ръглан разбра мълчаливия жест на генерала и тихичко заповяда незабавно да повикат неговите хусари, макар и да не знаеше къде са те. Самият той и свитата му побързаха да слязат от конете, отведоха ги тихичко малко назад и спряха, като се скриха зад дърветата. Руската пехота очевидно нищо не забеляза и продължи да се наслаждава на покоя. Изпратените от лорд Ръглан офицери намериха хусарите, макар и не тези, на които бе заповядано да вървят в авангарда. Най-сетне по една чиста случайност пристигна и лорд Люкан с неговите хусари. Лорд Ръглан с досада му каза: „Вие закъсняхте!“ Люкан не отговори нито дума и препусна напред.

Междувременно ето какво се случи в тази част на нашия обоз, която по такъв начин бе застигната от англичаните.

Половин час преди идването на англичаните опашката на нашата колона спря на края на гората за кратка почивка. Тук се намираха парковите коли, обозът на хусарския Ваймарски полк и колите на владимирци. Освен прислугата тук бе и прикритието от черноморските пеши казаци, наричани пластуни. Тъй като бяха далеч от очите на началството — Меншиков със свитата си през това време беше вече в селището Отаркьой, — нашият ариергард малко спазваше предписаната предпазливост и я замени с чисто руско безгрижие. Като поставиха няколко часови, пластуните легнаха преспокойно да спят, прислугата се разпръсна из храсталаците и между колите и дори намиращият се тук артилерийски капитан Кузовлев се разположи с неколцина младши офицери на тревата да обядва и пийне. Макар и артилерист — а те се славеха в цялата армия със своята порядъчност, — капитан Кузовлев малко приличаше на своите другари. Може би и капитанът си имаше достойнства, но за съжаление те се заличаваха от прекомерното му преклонение на Бакхус, за което свидетелствуваше моравият нос на капитана и неговият пресипнал бас, нещо от рода на „бирен бас“, както го наричат немците, макар Кузовлев да пиеше не бира, а просто водка.

Този път Кузовлев също не се сдържа и макар външната температура да напомняше по-скоро юни, отколкото септември, започна да обръща чашките една след друга под предлог, че през нощта, като преминавали рекичката, настинал. Един млад хусарски офицер, който през цялото време все нещо правеше край обоза, също попадна в числото на поканените на капитанската закуска, но спря още на втората чашка.

— Вие какво така, господин корнет — продъдна басово Кузовлев, — съвсем се осрамихте! А пък сте хусар!

— Ей богу, не мога, господин капитан, много ми е горещо!

— Хайде третата за компания! Бог обича троицата!

— А знаете ли, господа — разправяше един от офицерите, — чувах, че тук се въдят фазани. Ако не беше това проклето секретно движение, отлично можехме да половуваме. А сега току-виж дойде някое началство и ще се заяде с нас, че сме спрели да закусваме.

— Вие какво, да не мислите, че миризмата на нашата закуска ще привлече французите? — каза друг.

— Има си хас! Те, мисля аз, са гладни като вълци. Нашите казаци заловиха един татарин, който уж искал да премине при съюзниците. Разправят, че относно запасите работата им е спукана.

— Ще мародерничат подлеците!

— Ама чухте ли, господа, каква история се е случила тази нощ? — попита един от офицерите.

— Какво е станало? — обадиха се в хор няколко гласа.

— Ами ето какво: разказа ми го минаващият не знам защо оттук полкови адютант, май на Тарутинския полк. Слушайте, господа, това е интересно!

Офицерите се скупчиха около разказвача.

— Виждате ли, това е станало миналата нощ. Един от батальоните се разположил в храсталаците. Войниците спокойно спели. Наоколо — тишина, чувала се само песента на щурците. Изведнъж от дясната страна на пътя край рекичката се разнесъл стон или вопъл. Няколко войници се събудили и започнали да се ослушват. После се събудили и офицерите. Всички недоумявали. Един войник се приближил към храстите и забелязал някакъв казак, който се промъквал към Инкерманския мост. Казакът се учудил, като видял свой, и казал: изчезвайте по-бързо, нашите отстъпиха, аз търсих другарите и както се промъквах зад къщите, видях французи. Войникът, като чул това, изтичал направо при батальонния и: така и така, ваше високоблагородие…

— Чакайте, по какъв начин французите са могли да се окажат там толкова скоро? — попита друг офицер и като кимна лекичко към капитан Кузовлев, прошепна: — А ето че нашият капитан е готов!

Неочаквано един от пластуните извика нещо, след това прислугата, намираща се край парковите и офицерските талиги, се размърда. Офицерите също наскачаха и се хванаха за оръжието. Някой заповяда: „Да се разбудят спящите!“ — „Вземай пушките, строй се!“ — викна друг. Капитан Кузовлев също стана, промуча нещо и се опита да тръгне, но краката му чертаеха някакви много сложни плетеници. Настана обща паника. Внезапно от горския гъсталак изскочиха като привидения английските хусари и още някакви войници с грамадни мечи шапки.

— Неприятелят! Неприятелят! — викаха изненаданите внезапно офицери и се втурнаха към колите. Младото хусарче, изгубило ума и дума от страх, скочи в първата попаднала му кола, впрегната с три коня, и заповяда на седящия в нея войник да кара с всичка сила.

Пристигналата английска артилерия пусна един снаряд и улучи една бричка. Доста значителна тълпа англичани се спуснаха към обоза, сечаха невъоръжената прислуга и разграбваха офицерското имущество. Пластуните започнаха да стрелят, но като видяха, че неприятелят е твърде силен, се разпръснаха из храстите. Единствен капитан Кузовлев, като разбра, че краката му не го слушат, се покори на участта си и седна на тревата, очаквайки англичаните, които тържествено го поведоха към лорд Ръглан, намиращ се на стотина крачки от това място. Лорд Ръглан, твърде доволен от факта, че му се удаде да плени руски офицер, се обърна към капитана на френски: кой е и с каква част войски са имали работа. Но щом хваналите го под ръка английски хусари го пуснаха, Кузовлев отново се почувствува затруднен да пази равновесие, направи няколко крачки, изруга и веднага след това обясни на руски на лорд Ръглан, че го обича от цялата си душа като честен офицер.

Лорд Ръглан, който уважаваше във всеки офицер, па макар и неприятелски, преди всичко джентълмена, не понесе това зрелище, с негодувание се обърна и се отдалечи.

В това време младият хусар препускаше с всичка сила с колата. След него препускаше колата на командира на ваймарските хусари и скоро ги застигнаха една дузина хусари, препускащи в строен марш. Другите коли от обоза една част попаднаха в ръцете на неприятеля, друга част бяха направени на трески от снарядите, а трети направо се затъркаляха по стръмното към дола заедно с конете. Хусарчето с неколцината яздещи с него конници първо достигна реката и без да му мисли много, се спусна да я прекоси — за щастие водата стигна само до коремите на конете, след това се изкачи на могилата и като препускаше по този начин през хълмове и долове, се намери точно на възвишението, където бе разположена палатката на княз Меншиков. Без да забележи това, хусарчето продължи да гони конете и едва го спряха. Той бе силно наплашен и диво се озърташе настрани. Когато най-сетне се убеди, че е сред своите, хусарчето радостно извика:

— Е, слава богу! Избягах! Ах, каква чудесна тройка! Вече мислех, че генералските ще изостанат… А там другите всички погинаха, изпоклаха ги, колите изпочупиха.

Князът с мъка успя да разбере каква е работата и заповяда на Панаев да разпита по-подробно хусарчето.

— А какво стана с парка? — попита Панаев, когато юношата корнет малко се посъвзе.

— Аз наистина не зная… Ние спряхме да починем. С мен — дванадесет хусари. Изведнъж към нас се нахвърлиха французи или англичани, не зная, с големи мечи шапки. Ние ударихме на бяг! Натъкнахме се на парка. Ха насам, ха натам, едва се измъкнахме. Парковите коли разхвърляни по пътя. Аз едва спасих две офицерски коли…

— Чии?

— Едната на полковия командир, другата — моята. Ама че славни коне!

— Къде са вашите хусари?

— Всички дойдоха с мен.

— Много хора ли ви нападнаха? — попита Меншиков, като се намръщи.

— Наистина не зная, ваша светлост, струва ми се, че не бяха много.

— А какво стана с вашето прикритие? С вас имаше и две оръдия.

— Ами че аз не се и досетих…

— Вървете в полка! — каза князът.

В това време пристигна на кон и един гигант кочияш от хусарския обоз. Това бе брадат селянин с атлетическо телосложение. Като скочи от коня, който едва понасяше бремето на такъв ездач, кочияшът започна да отговаря на разпита на княза.

— Бре, добър кон! — каза той за начало. — Слава богу, избягах, а ако бях се качил на привпрегнатия, не би! Там и остана, милият. Ама страхотия! Нагледах се! Ей таквиз шапки! (Той показа големина едва ли не един сажен.)

— Много ли убиха?

— Не е за разправяне! Като замахне — и на Терешка главата долу. Замахне — Степан се търкулна. Никому няма пардон! Гледам — лошо! Скочих от колата и хванах теглича, счупих го и конят изскочи. Аз му се метнах, че като препуснах! А оня по мене с топа: „Бух! Бух! Бух!“. Ама ядец, не улучи!

— Какво стана с парка?

— Ами чини ми се, никой не изскочи! Те пардон не дават!

— Ами как така, друже, си счупил теглича? — попита князът. — Значи имаш сили?

— Е, дал господ дарба! Хванах го в яда си: кога, думам си, ще му мисля! Напънах теглича — и той се прасна.

— Ами да беше го грабнал, че да опухаш французина — каза Панаев.

— Не, господарю, комай много страшно беше! — отговори юначагата, като потрепери и поклати глава. — Ей таквиз шапки! — добави той и отново показа с ръце.

— От шапките ли се изплаши? Та на теб, брат, само на дланта ти малко ще са три такива шапки.

— Па може и малко да са! — изведнъж се съгласи кочияшът и като че ли за пръв път осъзна неоснователната си уплаха.

— Ами тогава!

— Че какво да правя — каза юначагата, този път съвсем посрамен от собствения си страх и си тръгна, като се почесваше по тила.

В това време пристигна и командирът на обозния парк полковник Хамрат, георгиевски кавалер, когото с мъка разбудиха, когато англичаните вече започнаха да разграбват нашия обоз.

— Какво е станало там при вас? — попита го княз Меншиков, мислейки, че поне от него ще разбере нещо смислено.

— Ето останах, както ме виждате! — с отчаян глас произнесе Хамрат.

— Как? Какво?

— Един конец не ми оставиха! Няма с какво да се преоблека! Само по една риза съм.

— Дявол да го вземе, господин полковник — възкликна Панаев, който си позволяваше много неща в присъствието на благосклонно отнасящия се към него княз Меншиков, — вас ви питат за обозния парк, а не за вашите вещи.

— Да, в парка загубихме дванадесет коли. Ние самите в тая бъркотия много нещо изпочупихме… Казват, изчезнали са много офицерски вещи.

Наистина, както се оказа впоследствие, целият офицерски обоз на Ваймарския полк бе попаднал в ръцете на английските войници, които са се радвали като деца, разглеждайки падналото им се имущество.

Меншиков изпрати в Севастопол числящия се към неговия щаб капитан Лебедев да се погрижи за попълнение на обозния парк и да съобщи за позициите на нашата армия.