Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (78)

III

За инкерманското сражение се разправяха толкова различни версии, че човек наистина трудно можеше да се оправи.

Носеха се странни слухове, че уж диспозицията, отдавна съставена от княз Меншиков, била изпратена за одобрение в Петербург. Император Николай, твърде недоволен от Меншиков заради Алма, този път бил толкова доволен, че съобщил подробностите на диспозицията на пруския посланик Рохов, той пък телеграфирал в Берлин, от Берлин известили Лондон, а от Лондон съобщили за всичко на лорд Ръглан. Лорд Ръглан получил това важно съобщение в навечерието на сражението и успял да предприеме известни мерки.

Както и да е, но следва да добавим, че самата диспозиция бе твърде неясна, да не говорим за това, че Меншиков я съобщи на главните началници едва няколко часа преди започването, без да им даде време да обсъдят и обмислят онова, което им бе възложено.

Но ние ще предоставим на историците да възстановят истината и да отдадат заслуженото на всяко историческо лице, а сами ще последваме по-големия от братята Глебови, Алексей, който от странноприемницата „Златна котва“ забърза към сградата, където се помещаваше интендантството.

Беше десет часът сутринта, но знаейки каква навалица от посетители ще нахлуе този ден, Глебов бързаше по калните улици и вътрешно се ругаеше, загдето се беше увлякъл в приказки с брат си, та загуби толкова скъпоценно време. Глебов не сгреши в опасенията си: когато пристигна в интендантството, завари там около четиридесет души посетители от разни войскови части. Изразът на лицата на повечето офицери далеч не можеше да окуражи новопристигналите. Явно беше, че тук парите не се получават лесно. Сред офицерите се случи един хусар, когото Глебов слабо познаваше.

— Е, друже, попаднахме, както се казва, тъкмо навреме — каза хусарят шепнешком на ухото на Глебов, като го отведе настрани. — Ще ви кажа под секрет: на мен писарят ми пошепна, че днес са докарали от Петербург един милион. Секретарят, естествено, ще лъже колкото иска, но вие не му вярвайте, той е цял Юда, впрочем много е любезен, ако успеете да му се подмажете.

— Т.е. как да му се подмажа? — попита полугласно Глебов.

— Шт, шт… не викайте, че току-виж ни чуят и се обидят… Много ясно как! Ех, вие, свещена простота! А уж сте висшист… Но вие впрочем сте математик; ако бяхте юрист — тогава друга работа. С една дума, предложете му сребърници — и всичко ще е наред.

— Не съм упълномощен от батареята — сухо отговори Глебов, освобождавайки се от прегръдката на хусаря.

— Е, ваша работа. Аз искам да ви дам приятелски съвет, пък вие както решите.

Глебов нямаше много случаи да се сблъсква с делови хора и живееше със светлите студентски представи — думите на хусаря непременно го изненадаха. Той знаеше, че нашите войски търпят, ако не лишения, то във всеки случай краен недостиг. Продоволствието на армията бе крайно занемарено. Особено оскъдно бе продоволствието на конете. За фураж се отпускаха огромни суми, а в същото време конете ги хранеха не със сено, а с морски сухари и дребен дъбов храсталак. Войниците направо си казваха, че хранят конете с дъб. Глебов знаеше, че за това са виновни командири; но той смяташе такива командири за изключения, бе уверен, че двама-трима честни хора, подобно на него самия, могат да преобърнат всичко. За интендантството отдавна вече бе чувал твърде неласкави отзиви, но вярваше, че със своята енергия няма да се даде в ръцете на шайка мошеници. Беше твърдо решил да не дава подкуп. „Нали не могат да ми откажат това, което искам по закон“ — мислеше Глебов.

Но сега нямаше повече време за размишление. Той се приближи до чиновника, който седеше, заврял нос в някаква ведомост, и попита къде е управителят.

— Но сега вие едва ли ще може да го видите — каза чиновникът, като леко обърна глава и присви едното си око и тутакси отново заби нос в своята ведомост.

— Но на мен ми е нужно да го видя веднага. Аз съм пратеник на н-ската лека батарея на четиринадесета бригада.

— А, така да бяхте казали… Ако обичате, след половин час идете направо в кабинета: там вече чакат доста ваши колеги.

Този фамилиарен тон неприятно порази Глебов.

— Аз не ви питам кога да отида, а искам само да знам къде е управителят — ядосано каза той.

— Нали ви казах — избоботи под носа си чиновникът и промърмори подире му: — Виж го само колко е бърз! Ех, тия артилеристи! Най-размирният народ!

Глебов влезе в един обширен, подреден с хубава мека мебел кабинет, с избродирани с бисер възглавнички по диваните и солидно бюро, върху което бяха разхвърляни купища делови документи и сборници от граждански и военни закони.

Управителят, набит, но болнав на вид възрастен човек, седеше в широко кресло и разговаряше с един хусарски щаб ротмистър, който също се беше разположил в кресло. Няколко пехотни офицери седяха по-надалеч на столове. Управителят и щаб ротмистърът бяха във весело настроение и разговаряха очевидно съвсем не по делови въпроси.

— Къде мога да видя господин управителя? — попита Глебов.

— Аз съм, какво желаете? — каза управителят и погледна изпод вежди току-що влезлия.

— Аз пристигнах от н-ска батарея на четиринадесета бригада, за да получа пари — каза Глебов.

— А, отлично… Поседнете малко, сега ще поговоря и с вас.

Глебов седна на първия попаднал му стол и зачака.

— Да, ще ви кажа, страшни сладурчета са! Пръстите си да оближеш! — продължи щаб ротмистърът започнатия отпреди разговор. — Тук при вас в Симферопол наистина има с какво да си усладиш душата. Такива хубавици и в столицата невинаги ще намериш… С особен успех се ползват две госпожици, дъщерите на генералша Минден, струва ми се, близначки. Тук абсолютно всички ги ухажват — и такива като мен, и докторите.

— Нали казват, че на меда и мухите се лепят — вметна управителят.

— Видяхте ли какви чудни коне купи този мръсник доктор Протопопов? — И каква бричка! От душа му завидях!

— Ще ви кажа аз, че Протопопов лошо нещо няма да купи! — каза управителят, като се смееше и пухтеше от измъчващия го задух. — Ей на, говорят за нашего брата… Ама това, друже, са само приказки. Комисарството, та комисарството — да бяха видели докторите! Ето къде, ще ви кажа аз, се корени злото! Дерат в пълния смисъл на думата и от живия, и от мъртвия, че на това отгоре могат и да ви уморят!

— Това е вярно! Сякаш не лекуват хора, ами добичета, вместо хинин дават вгорчено брашно, ама екипаж и коне придобиват, нали — съгласи се щаб ротмистърът.

Глебов започна да губи търпение.

— Извинете, господин щаб ротмистър — каза той, обръщайки се към хусаря. — Вие, ако не греша, сте свършили вашите делови обяснения с господин управителя, а аз имам бърза работа… Така че позволете ми първо на мен…

Щаб ротмистърът високомерно огледа Глебов от главата до краката.

— Че аз не ви преча, господин поручик — каза той и продължи да седи на креслото срещу управителя. — Надявам се, нямате тайни?

— Разбира се — сухо отговори Глебов. — Моля ви, господин управител, кажете ми определено: в колко часа днес мога да получа парите?

— Днес пари повече няма — отряза го управителят.

— Как така? Та нали, казват, от Петербург са изпратили цял милион!

— Милионът, той милионът… и, първо, не е милион, а всичко на всичко осемстотин хиляди и, второ, аз имам претенции за милион и половина… Ха помъчете се да удовлетворите всички! Вие не сте единствен, петдесет души интенданти сте.

— Разрешете — горещо възрази Глебов. — Аз трябва да получа парите днес и друго не ме интересува…

— Вас не ви интересува, но мен ме интересува… Впрочем, както личи, по тази част вие сте неопитен и на вас сигурно ви се случва за пръв път… Ще ви кажа нещо под секрет…

Управителят стана и като се придвижваше с мъка, отведе Глебов настрани.

— Пари може и да се намерят, само изпърво кажете колко процента ще дадете?

— Какви проценти? — викна Глебов, почервенял от гняв. — На кого трябва да давам проценти?

— Ако викате така, то и аз ще съм принуден да кажа пред всички, тъй като това изобщо не е никаква особена тайна — нахално каза управителят. — При нас е прието да отчисляваме от вашето ведомство шест процента — както виждате, съвсем малко, служебен процент.

— Господа офицери — каза Глебов, едва сдържайки се, — призовавам всички ви за свидетели, че господин управителят иска да вземе от мен подкуп.

Пехотните офицери забиха поглед в земята, а щаб ротмистърът каза важно:

— Господин поручик, ние в семейните дрязги не се месим… Аз си имам правило: каквото става — между нас да си остава.

При тези думи фигурата на управителя се затресе от смях.

— Това на нищо не прилича! — викна Глебов и изхвърча от кабинета, като затръшна вратата след себе си.

Той бързо прекоси салона и вече беше близо до изхода, когато го настигна секретарят, пъргаво човече с доста прилична физиономия, облечен безукорно чисто, с прическа във вид на перчемче.

— Господин поручик, господин поручик, къде отивате?

— Ами с вас никаква работа не трябва да има човек! — каза Глебов.

— Вие вероятно идвате от господин управителя? — полугласно попита секретарят. — Той е остър човек и със стари разбирания… Не се тревожете, ние и без него ще уредим работата.

— Правете каквото искате, но днес трябва да получа парите. Войниците ядат гнили сухари, конете мрат от глад, а тук не можеш да получиш пари, без да…

— Шт… защо така? — умолително произнесе секретарят и допря пръст до устните си. — Е, нашият старец е издрънкал нещо, а вие сте взели, че сте му повярвали! Той сигурно за процентите?… Повярвайте, това са глупости, той просто се инати, защото парите наистина са малко; трябва нещо да се измисли, за да не се трупат на вратата…

Физиономията на секретаря се стори на Глебов заслужаваща доверие. Той го последва към бюрото му, обкръжено от интенданти.

— Виждате ли — каза секретарят и изведнъж промени умолителния тон с официален. — Днес пари във всеки случай вие не може да получите. Днес ще удовлетворим само ония, за които имаме нареждане на главнокомандуващия да им се изплати незабавно. Впрочем разрешете ми да направя справка.

Глебов прехапа устни и докато секретарят събираше някакви справки, той от нямане какво да прави започна да разглежда търкалящите се по бюрото ордери. Седящият там писар толкова се беше задълбочил в преписването на документи, че не забеляза как Глебов взе намиращия се най-отгоре ордер и го зачете.

Глебов четеше и не вярваше на очите си. Това бе подписан от княз Меншиков ордер за незабавно предаване на командира на подвижния парк на двадесет и пет хиляди рубли за фуражно продоволствие на конете през ноември.

„Какво значи това? — помисли Глебов. — Паркът не е дори на позициите, а светлейшият нарежда да му се изплатят пари за ноември. А ние се намираме пред очите на неприятеля, търпим лишения и не сме удовлетворени още за октомври, а някои батареи дори за септември!“

Междувременно секретарят, който правеше естествено справките в кабинета на управителя, се върна на бюрото си.

— Обяснете ми, ако обичате, какво означава това? — попита Глебов и му показа ордера.

Секретарят почервеня като рак, дръпна ордера от ръцете му и каза:

— Бъдете така добър, не пипайте документите. На вас ви казах, че утре ще си получите парите изцяло, какво повече? А ти, глупако, къде гледаш! — викна той на писаря. — Всичките документи да ти измъкнат, на теб ти е все едно, говедо!

Писарят, чието гърло бе превързано с един мръсен парцал, измърмори нещо за свое оправдание с прегракнал глас.

— Така че ще ви помоля да дойдете утре — каза секретарят, но поразмисли и добави — А впрочем ето какво, господин поручик, няма ли да наминете днес при мен да обядваме?

— Какво говорите?… Аз трябва да замина. Какъв ти обяд!

— Да, може би тогава заедно ще обсъдим как по-удобно да получите парите.

— Аз желая да ги получа тутакси, без никакви обяди.

— Ех, колко сте несговорчив!… Хайде, чуйте ме, престанете да се инатите! „Ама че е хитрец — мислеше секретарят. — Навярно иска за себе си два процента, направо да беше казал!“ Ето какво! — изведнъж възкликна секретарят и докосна с пръст челото си, сякаш бе осенен от някаква мисъл отгоре. — Имам блестяща идея, ще ви кажа аз! Елате с мен при касиера, аз ще се постарая да уредя нещо, така да бъде!

И той прихвана изумения Глебов през кръста и го поведе със себе си към стаята на касиера.

Касиерът, вече възрастен човек с очила върху ястребовия нос и издадена напред остра брадичка, гладко избръснат и без мустаци, беше потънал в четенето на вестник. Пазачите лениво ходеха напред-назад, в стаята имаше още един мустакат щабскапитан със сив войнишки шинел и чанта през рамо. Писарят тракаше със сметалото.

— Сега, господа — каза касиерът и остави вестника.

— На тоболски пехотен кой е пратеникът?

— Аз — обади се щабскапитанът.

— Ей сега всичките парички ще ви дам, само че вие съвсем ще ни разорите… Я каква камара пари…

Глебов се учуди колко просто е всичко и колко лесно се осъществява онова, което му се струваше непостижимо.

— Дай насам сметалото — викна касиерът на писаря, — аз ей сега ще пресметна. — Така, на вас по три параграфа. (Той започна да пресмята на сметалото.) Така е, струва ми се? Всичко 21 327 рубли 15 копейки. Май че е вярно. Проверете.

Касиерът измъкна от чекмеджето няколко пачки с асигнации, наслюнчи пръстите си и започна да брои, изумявайки Глебов със сръчността си; той броеше по два пъти, записваше на лист, прибавяше на сметалото, добавяше към пачките, преместваше ги от едно място на друго и като свърши, каза на щабскапитана:

— Готово!

Щабскапитанът седна, запретна ръкави, откривайки косматите си ръце, и започна да брои.

— Точно ли са? — попита най-сетне касиерът.

— Толкова са — проговори щабскапитанът. — Ако обичате да се разпишете…

Докато щабскапитанът броеше, Глебов забеляза, че секретарят шепне нещо на ухото на касиера и разбра, че става дума за него.

— Е, хайде, артилерия, приближи се — пошегува се касиерът.

„Господи, колко е лесно и просто!“ — помисли Глебов, не вярвайки на ушите си.

Касиерът отново извади няколко пачки асигнации.

— Да бяхте ми дали и малко сребро — опита се да вметне Глебов. — Поне триста рубли.

— Няма и няма да има. Какво ти сребро! Сега в цялото казначейство и за пет рубли сребро няма да се намери. Ако обичате да преброите.

Глебов започна да брои и скоро се убеди, че не достигат около хиляда и шестстотин рубли. Едва сега разбра каква е работата. Ясно, че и на него му бяха удържали обичайния процент.

— Позволете, но тук има грешка — каза Глебов и погледна още неизлезлия щабскапитан.

— Как грешка? — раздразнено попита касиерът. — Вие навярно не умеете да броите. Ако ще да ги броят броячите от цял свят — грешка няма!

— В такъв случай, ако обичате, пребройте ги още веднъж, пред мен.

— Слушайте — каза касиерът, като се наведе през бюрото и сниши глас. — Парите са точно. Какво толкова шумите? Шест процента — та това е в реда на нещата!

— Както обичате — силно каза Глебов, като забеляза, че щабскапитанът затваря чантата и се кани да излезе — аз съм готов да ви дам тези шест процента, но ви моля да ми дадете разписка, че сте ми ги удържали.

— Ама вие какво, наистина, нас за деца ли ни вземате? — каза касиерът. — Каква ти разписка! Ще ви дам разписка, а вие тутакси ще се разкрещите: грабеж, подкупи! А ако не ми вярвате, попитайте господин щабскапитана: при това аз малко ви вземам, другите дават повече!

— Ами без това не може — флегматично отбеляза щабскапитанът и излезе, преди още Глебов да успее нещо да възрази. Като се видя насаме с касиера, секретаря и пазачите, Глебов разбра, че работата е загубена, но още се стараеше да си даде вид, че не се предава.

— В такъв случай аз изобщо няма да взема парите — каза той.

— Както искате — каза касиерът. — Михеев! — викна той на писаря. — За днес плащането приключи, запечатай сандъка!

„Осемстотин рубли горе-долу се ядват — мярна се в ума на Глебов. — В краен случай татко ще ми прати от неговите.“

— Как мога без разписка? — попита той. — Ами какво ще стане, ако батарейният командир не повярва, че вие сте ги удържали, и помисли, че съм ги присвоил за себе си?

— Как няма да повярва? Той е длъжен да вярва. Вие сте офицер… А ако не повярва, другиго ще попита, всички ще му кажат едно и също. Ето какво — това е последната ми дума, господин поручик. За да не се караме с вас, аз ще ви удържа точно хиляда — сумата е кръгличка, а ето ви още шестстотин, ако обичате да ги преброите.

Глебов махна с ръка.

— Е, добре — каза той, — дайте да се разпиша. Той преброи парите, скри ги в чантата и побърза да излезе, без да подаде ръка на секретаря, който така и остана с протегната ръка.

— Брей, че хитрец! — каза секретарят, когато се убеди, че Глебов няма да го чуе. — Навярно за момичета са му притрябвали шестстотин рубли и ловко ги измъкна! Аз на ваше място, Иван Трофимович, за нищо на света не бих му ги дал. Защо да ги глезим. Ще вземе да се похвали пред другите, а за нас е загуба!

— Не си струва за някакви си шестстотин рубли да се захващаме с него — оправдаваше се касиерът.

„Ама и теб те бива дърто! — помисли секретарят и погледна касиера с известно презрение. — Едно такова сукалче не можа да сложиш на мястото му!“

Ще отбележим, че батарейният командир не само повярва на Глебов, но дори се учуди, че са му взели толкова малко…

Щом получи парите, Глебов побърза да се прибере в странноприемницата „Златна котва“. Като влезе в билярдната, завари там група офицери, които играеха с хазарт на билярд и шос. Чуваха се различни възгласи на играчите: ту гневни, ту самодоволни, в зависимост от това, кому как вървеше в играта.

Когато се прибра в стаята си, Глебов завари брат си все още да спи и го събуди, като му предложи да обядват.

— Само че виж какво, Альоша… На теб ще ти се наложи да заплатиш и за мен. Ще ми повярваш ли, нямам пукната пара.

— Нима толкова малко пари ти дадоха от къщи? — попита по-големият брат; той знаеше, че старият баща никога не би пуснал своя любимец Николенка без прилична сума. — Аз дори исках да ми дадеш назаем няколкостотин.

— Къде ти! Работите на татко не вървят добре — излъга Глебов младши. — Селяните трудно плащат оброка…

Младшият офицер го беше срам да признае, че от кръглата сума, която беше получил, една част изхарчи в Петербург на прощалните почерпки с приятели, а останалото по пътя за разни глупости като приключението със станционната Дулцинея, на която даде предпоследната си жълтица. Нямаше какво да се прави. Глебов старши трябваше да му даде назаем стотачка от служебните пари, като взе от него честна дума, че ще ги върне веднага, щом получи от къщи.

По-малкият брат даде дума, но се почувствува обиден.

„Какво е това наистина, Альоша като че ли не ми вярва?“ — помисли си той.

Вечерта Глебов старши излезе из града за някакви покупки. Глебов младши отиде в малката, така да се каже, интимна билярдна, да погледа какво става там. Той вече беше подочул това-онова за тукашните забави. Наистина си струваше да погледа човек. На голямата игрална маса, на която обикновено се сражаваха на шос, сега лежеше в доста интимна поза и с много леко одеяние девица, а наоколо й се бяха струпали играчките. За удобство дори й бяха подложили възглавница под главата. Намирайки по всяка вероятност обикновената игра недостатъчно привлекателна, веселите млади хусари и пехотинци бяха измислили особена игра „с девица“. Сред военните (цивилните бяха малко) се открояваше полковият адютант, блестящ млад човек от доста известната фамилия Дашкови, който държеше банката. Девицата заменяше масата: на нея разиграваха банката и във връзка с това пускаха двусмислени шеги. Две генералски синчета, ако се съди по приликата, родни братя, постоянно понтираха и губеха.

Чуваха се възгласи: „Дадена!“ — „Взета!“ Девицата очевидно беше много изморена, но се стараеше да изглежда весела и понякога неволно променяше позата си. Тогава се разнасяха викове:

— За бога! Ще паднат картите! Само да не объркаме играта!

Почти всички присъствуващи вече бяха успели порядъчно да се почерпят в бюфета. На младия Глебов това се стори твърде забавно и той начаса изхарчи осемдесет рубли от стоте, които му даде брат му.

Междувременно неочаквано не провървя и на този, у когото беше банката. От досада той започна да хвърля картите така, че те ежеминутно падаха от девицата върху масата. Загуби и последните си сто рубли.

— Господа, стойте! — изведнъж викна той. — А аз забравих, че днес с пощата получих пари! Василиев, приятелю любезни, заеми моето място, аз ей сега ще се върна и тогава ще заложим отново! За слава!

Скоро той се върна с неразпечатан пакет. Това бяха четири хиляди, току-що изпратени на Дашков от богатата му леля. Той извади пачка асигнации и поведе играта с нов хазарт; младият Глебов беше свидетел как Дашков в продължение на един час проигра всичко. На самия Глебов му стигна благоразумието да се въздържи от по-нататъшна игра. Но в последвалото след това напиване той, естествено, взе участие и похарчи последните двадесет рубли. Какво стана по-нататък не си струва да се описва. Достатъчно е да кажем, че пиеха вино от голямата мраморна вана, в която поставиха същата оная злощастна девица, която преди им заменяше игралната маса.

Далеч след полунощ Глебов младши се върна в стаята на брат си.

— Къде изчезна? — попита го той. — Заради теб ще закъснея.

— Альоша, гълъбче, ти ще се сърдиш: аз исках да опитам късмета си и загубих стоте рубли, които ми даде назаем.

Брат му се разсърди не на шега и го нарече негодно юнкерче. Глебов младши избухна, но понесе обидата, защото съзнаваше колко е виновен. Той още не беше загубил способността си да се изчервява и макар да беше разпуснат, но всъщност бе добро момче.