Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (72)

XIX

До входа на Севастополското пристанище на северния бряг се намираше грозната на вид Константиновска батарея — масивно, гранитно подковообразно здание със стени, дебели почти сажен. Над двуетажните казамети на горната стена на батареята се виждаха в красива редица огромни оръдия върху крепостни станоци. На валовете стояха часови и под наблюдението на офицери зорко следяха и най-дребните движения на неприятелските кораби. В двора на батареята имаше оживено движение. Войници ходеха и тичаха напред-назад. Командирът постоянно обикаляше стените, разговаряше с офицерите, после слизаше в казамета, който му служеше за кабинет. В този оригинален кабинет половината пространство бе заето от огромен крепостен топ, насочен към морето. На лафета и на колелетата му преди висяха панталони и други принадлежности на тоалета, но сега всичко беше прибрано. До прозореца, гледащ към двора, имаше пиано; командирът на батареята беше музикант и свиреше на няколко инструмента. На стената висеше цигулка, на масата имаше калъф с флейта, а пианото беше отрупано с ноти. Командирът се приближи до клавишите, изтри прахта с носната си кърпичка, взе няколко акорда, после старателно заключи инструмента.

„Ако и тук се отвори работа — мина му през ума, — ще пропадне моят инструмент… А впрочем може би пък нищо да няма?“

Той машинално разтвори тетрадката с нотите, сложи я отново на мястото й и пак забърза към оръдията на насипа.

Изведнъж се чуха изстрели от намиращата се на отсрещния бряг край карантинния залив батарея номер десет. На малката платформа до вратите барабанчикът заби тревога. Командирът изкомандува:

— При оръдията на насипа!

И артилеристите побързаха да заемат местата си.

От насипите се виждаше, че към батарея номер десет се приближава френска ескадра. Разположените в редица кораби се буксираха от параходи, прикрепени отстрани, за да не пострадат от нашите изстрели. Батарея номер десет откри огън. В същото време бяха забелязани английски кораби, които приближаваха към Константиновската батарея откъм север, т.е. откъм тила.

Командирът на батареята знаеше, че фронтално той няма от какво да се страхува, но тилът беше слабото място на Константиновския форт. Волоховата^[1] кула и батареята на Карташевски можеха само отчасти да възмездят загубата на петпудовите мортири, които в бързината бяха хвърлени в морето след алминския бой, в ония паметни дни, когато беше решено да се потопят корабите.

В продължение на четвърт час френските кораби не отговаряха на нашата стрелба.

Най-сетне те хвърлиха котва на твърде почтително разстояние от нашите фортове. Френският адмирал Хамелен каза на своите подчинени: „La France vous regarde (Франция ви гледа)“.

Изведнъж над шестстотин френски корабни оръдия дадоха залп, насочвайки огъня предимно към батарея номер десет и към Александровската, която се намираше точно срещу Константиновската.

Веднага след това и английските кораби поведоха бой със северните батареи.

Батарея номер десет можа да отговори на французите само с тридесет и три оръдия, Александровската — със седемнадесет. Командирът на Константиновската батарея, независимо от огромното разстояние насочи към френския флот двадесет и три оръдия. Всичко седемдесет и три оръдия срещу френските шестстотин! Но нас ни спасяваха три обстоятелства: грамадното разстояние, решимостта на френския адмирал да стои на едно място и мощността на гранитните зидове на нашите казамети.

Не след дълго и английските кораби, участвуващи в сражението, откриха огън и севастополското пристанище се огласи от надминаващите всякакво описание залпове на хиляда сто и деветнадесетте корабни оръдия, с които разполагаше съюзническата ескадра. Тези залпове можеха да се сравнят само с ударите на най-силната гръмотевица, чута от най-близко разстояние. Гъст облак дим застилаше пристанището, от време на време бляскаха светлини от оръдейните дула, подобно на червеникави мълнии. В историята на морските сражения още не бе имало такава канонада.

Обширното поле извън отбранителната линия между батарея номер десет и шести бастион буквално бе покрито с градушка от френски гюлета и разривни снаряди.

През гъстия дим все пак можеше да се види, че пет минути след първия гръмовен залп стрелбата на нашите батареи вече изведе от строя един голям кораб.

Не много преди това княз Меншиков беше близо до Константиновската батарея. Още преди първия залп той с адютанта си се насочи по брега към дома си на батарея номер четири. Бомбардировката го завари по пътя. Независимо от голямото разстояние някои английски бомби прелитаха по-далеч от Николаевската батарея и дори падаха в южния залив заедно с бомбите, които летяха от сушата от все още стрелящите английски батареи. Тук-там в пристанището водата клокочеше и се пенеше от падащите снаряди. Панаев, който вървеше след Меншиков, преди да достигне до дома му, видя от брега една лодка. В лодката седеше стар моряк, очевидно от запаса, и две момичета. Това бе капитан Спицин с Леля и още една непозната девойка, попаднала случайно при тях в лодката. Капитанът управляваше руля, двете девойки гребяха не по-зле от матроси. Опасността им придаваше ловкост и сила. Те бързаха от северната окрайнина към залива на Килен дере.

Няколко снаряда паднаха край лодката, изхвърляйки стълбове вода.

— Бързайте, деца! — викаше капитанът, сякаш и двете девойки бяха негови дъщери. — Близо е!

Колкото се приближаваха към залива, опасността намаляваше — тук снарядите падаха само от сушата.

— По-скоро, по-скоро! — викаше капитанът и продължаваше ловко да лавира. — Налегни!

Още не стигнали брега, капитанът хвърли въжето с куката към пристана.

— Всички вън! — изкомандува капитанът от запаса, сякаш си представяше, че е на кораба. — По-нататък.

Не успяха да се изкатерят на брега и една бомба най-неочаквано улучи току-що оставената лодка и я направи на трески.

— Закъсня, Виктория! — викна капитанът и замахва с юмрук натам, където според него се намираше пратилата бомбата английска батарея. Двете девойки вече бързаха през градината, долепена до първи бастион, към къщичката на капитана над Килен дере.